„Щъркелът е толкова обичан от Бога, че според една поговорка понякога сам Бог свива гнездото му.“
(„Весна уже рядом“, А.В. Варваров)
Пролетта долита на Благовец
Благовец съвпада по дата с християнския празник Благовещение – 25 март. Празникът е толкова почитан в традиционната българска култура, че се казва: на този ден „дори птичките не вият гнезда” – т.е. не работят, а празнуват.
Птиците са основен символ на Благовец. Но не всички, а само щъркелът, лястовицата и кукувицата. За всяка от тях има поверие, че е произлязла от човек, преобразен с божествена намеса. Затова хората ги възприемат като знамение.
Според народното поверие, точно на Благовец щъркелите и лястовиците се завръщат по нашите земи от своите зимовища „накрай света”. Пристигането им е сигурен знак, че зимата вече си е отишла. Щом зърнат първите долетели щъркели и лястовици, хората свалят мартениците, които са ги пазили от „злите сили” на прехода между сезоните. Децата, като видят щъркел, подскачат на един крак – имитирайки дългокраката птица – и припяват заклинания за здраве.
Щъркелът е толкова обичан от Бога, че според една поговорка понякога сам Бог свива гнездото му. Затова се радваме като видим как щъркели вият гнезда високо по църковни камбанарии и високи дървета, приемаме го за добър знак. В наше време знаем, че щъркели и лястовици гнездят само на места с чист въздух и съхранена природа.
В народните песни често възпяват лястовиците като пъргави, бързолетни и „бъбриви” със своите тънки гласчета. Всъщност, с тези свои качества лястовиците са се превърнали в поетичен образ за младите момичета – игриви, чернооки, общителни. Интересна е легендата, която се разказва у нас за тази птичка, символ на пролетта. Някога тя била невеста, но толкова срамежлива, че говяла (т.е. мълчала) пред свекър и свекърва повече от три години. В миналото било обичайна практика младата невеста да изразява с мълчание своята почит към родителите на съпруга си, но в повечето случаи това продължавало 40 дни. Невестата, за която разказва легендата, платила скъпо за своята стеснителност. Мислейки я за няма, роднините довели друга жена за сина си. Преди новата съпруга да облече булчинските си дрехи, срамежливата невеста проговорила, а след това литнала през комина. Свекърът се опитал да я хване за дрехата, но в ръцете му останали само гайтаните – ето защо опашката на лястовичката е разделена на две. Легендата разказва, че след този случай младите булки престанали да говеят толкова дълго, а лястовичката станала символ на обновлението.
Когато дойде лястовичката, се свалят мартениците. Обичайно лястовиците се връщат в старите си гнезда под стрехите на къщите. Българите грижливо пазят тези гнезда и вярват, че където лястовицата е свила гнездо, магия не може да стане и в тази къща има късмет и изобилие. Лястовичите гнезда се използват дори в народната медицина като лек.
Древни вярвания са добавили, че лястовицата е божествена птица, невеста на Слънцето, символ на светлината, щастието и доброто.
Още по-голямо значение българите отдават на една съвсем невзрачна, наглед малка птица – кукувицата. Тя не отлита далеч на юг, нито се завръща, а винаги е някъде наоколо – „Кукувичке, лятно пиленце, ти ли кукуваш лете по планини, зиме по полето?”. В българския фолклор тя е вестоносецът на пролетта и точно на Благовец кукувицата започва да кука, за да извести, че пролетта е настъпила. Затова в гласа й хората търсят „предсказания” - за новия стопански сезон, за своето здраве и дълголетие. Според народното вярване, ако човек е сит и има пара в джоба, когато чуе кукувичката за първи път, годината ще е добра. Момите пък търсят в кукувичето обаждане предвестие за скорошна женитба. За селските младежи кукувичият глас е предупреждение, че сезонът на седенките и задявките с момите приключва.
В една песен Божа майка укорява кукувицата, че със своите провиквания ще разбуди спящия й син. Но кукувицата й отговаря: „Леле мале, Божа мале, аз не кукам да събудя Млада Бога, ами кукам да събудя два овчаря…” Скоро след Благовец овчарите ще изведат стадата от зимните кошари и ще тръгнат с тях към летните пасища.
Но заедно с добрата вест за настъпването на пролетта, кукувицата често се смята и за вестител на злокобни известия – за болест, война и гибел, за зли самодиви и юди, които излизат напролет в гората. Приказки и легенди разказват, че тази птица също е била девойка. Тя и брат й все се карали, затова били превърнати в бухал и кукувица - братът да владее нощта, а сестра му – деня. И все да се търсят, но да не се намират.
Още една прелетна птица, подобна на щъркела – жеравът – също е свързана с народни поверия и поетични образи. Вярва се, че прелитайки над много земи, жеравите виждат и знаят всичко. А със своето изящество тази птица също е символ на момината хубост, подсказва обредна песен от ранния пролетен празник Младенци. Народно поверие карало някога момите да закичват в косите си перо от жерав, за да ги пази от уроки, „лоши очи” и магии.
Нетърпеливо очакват Благовец и … търсачите на съкровища, скрити в земята. Огнени сияния се появяват, според поверието там, където има заровено имане. Но по-вярното е, че има обичай на Благовец да се палят боклуците от пролетното почистване на дворовете и къщите, както на повечето празници в началото на пролетта. Смята се, че като се изгорят, стопанските отпадъци ще се възпроизведат в ново плодородие. Този животворен смисъл на обичая се подсилва и от обредното присъствие на момите. На този ден някога девойките обикаляли селото със специални Благовешки песни. И това било част от тяхната подготовка за наближаващия момински пролетен ритуал лазаруване – седмица преди Великден. Може би и затова на места наричат Благовец „половин Великден”.
Има и още една птичка-спътник на българите. Когато напекло пролетното слънце, селянин-лозар тръгва да подрязва лозето си и вика за помощник коса: „Хайде, Косе-Босе, тръгвай с мен да подрежем лозите”. „Не мога, отвърнал косът, сега гнездо вия”. Всеки път, когато лозарят отивал да работи на своето лозе, канел и коса да му помага. Но птичето все се оправдавало, че не може, защото е заето – ту да мъти яйцата си, ту да учи излюпените пиленца да летят. Но когато през есента гроздето узряло, косът сам предложил да помогне на стопанина и дори да повика малките си да участват в гроздобера. Тогава лозарят поучително му отказал с поговорката: „Който не е работил, не трябва да яде”.
Светът на птиците е силно преплетен в традиционната българска култура. Сякаш чрез тези симпатични пернати същества хората са опознавали по-добре самите себе си и са усещали по-здраво връзката си с околния свят.
Източник: margaritta.net
Картина: „Весна уже рядом“, А.В. Варваров, kulturologia.ru
