Народът казва: „Митрето като дойде, идат и всички именни дни и сватби, Георги като дойде, всичкия народ пръска по къра”
(„Селско хоро от Самоковско“, картина на Никола Образописов, 1892 г.)
Именният ден – празник в календара на българите
Именните дни са неразделна част нашата традиционна култура, много специфична, непозната за други страни и народи. Българската почит към името неотлъчно съпътства почти всеки календарен празник, прави го по-пълен и истински, приобщава определена група именници към вълшебна езическа приказка или към митичен светец на християнството.
Празничният народен и църковен календар се намират в сложни и съвсем не праволинейни отношения. Често не съвпадат по акцента, който се слага в ритуала. Богатството на митологични образи, символи и вярвания на народа не винаги може да се вмести и дори да се осмисли в църковния канон. Различават се и по своята хронологична, календарна или събитийна обвързаност с най-важни за християнството събития. Но каквото и да е разминаването, когато празнува деня на името си, българинът при всички случаи поглежда църковния календар и търси в него основания, първопричина, скрит смисъл.
Както календарните, така и именните празници имат времева и стопанска цикличност, обвързани са със сезоните и труда на хората. Влияят се от разделението на годината на профанно – лятно и сакрално – зимно време, в което са всъщност най-голямата част от празниците. Лятото е по-малко време за празник, в т.ч. и на името. Народът казва: „Митрето като дойде, идат и всички именни дни и сватби, Георги като дойде, всичкия народ пръска по къра”.
Името е личностен знак, посочва единствената, неповторимата личност. Но празнуването му е точно обратното - осмисляне на единичния човек като част от друго цяло – фамилията, рода, съименниците, сънародниците… Именният ден е обществен, социален празник. Обвързва личността и общността в съвместно знание и празнуване. Не може всеки сам за себе си и независимо от другите да празнува, не може празникът да бъде „затворен” в дома. Той принадлежи на рода, показва мястото на този род в общността, степента, в която се почита (или не се почита) от другите. Връзка е с праотците, миналото, далечното време, чрез което сегашното има свой облик, свое име.
Българите са почитали много повече деня на името си, отколкото на раждането. Социалните знаци, сложени в името - семейството и рода, към който принадлежи, времето и условията, в които се е родил човек, са били по-важни от личните и в този смисъл и от точната дата на раждането. За продължаване на рода по-важни са били мъжките имена, затова и кръстникът при тях не можел да е кой да е. Докато „момичето и на пътя да го хвърлиш, все някой ще го кръсти”, за момчетата и ритуалът се спазвал и празнуването било предимно за тях. По същите причини в мъжките имена се е съхранила в много по-голяма степен традицията, те са се повтаряли неизменно през годините, стояли са близо до първоизточника и трудно са се променяли. При женските имена волностите са значително по-големи. Могат да се видоизменят до неузнаваемост, могат да са по-различни от приетите в рода, могат да се въвеждат всякакви модни и популярни имена.
Ритуалът в миналото
Да се почете името на главата на фамилията, означава да се уважи рода. Приема се като голям семеен празник и се предава чрез първородния син. Ритуално-обредната практика е значително по-бедна отколкото при другите календарни празници. Може би защото самото осъзнаване на именния ден като празник на личността, рода и общността в едно и също време е само по себе си сложен магически комплекс от символи и връзки. Осъзнаването им, оправянето в неизбродимия лабиринт на посоки и разклонения, които могат да тръгнат от едно единствено име, е по-важно от ритуала. Да извървиш отсечките на всичките му криволици е като да нарисуваш родословно дърво с корени в миналото и разклонения в сегашното.
На места кръстникът определя, след сватбата, именния ден на мъжа като ден за курбан на къщата. Именният ден на стопанина е подходящ и за освещаване на новопостроен дом, „тронясване”, и по този начин също се превръща в ден за курбан на рода.
Пожеланията се свеждат до: „Да си жив и здрав с името си!” и „Да ти е живо името!”, което трябва да рече рода- да се продължи рода напред в бъдещето, да имаш наследници, да ти носят името, да са приемници на всичко хубаво, което имаш и си наследил от родителите си, а те от техните, и така далече през времето назад – до родоначалника, праотеца, закрилника на дома.
Заливането на именниците с вода вероятно се асоциира с кръщението – първото – във водите на р. Йордан и оттам нататък в храма и светата вода в купела.
Вечерта преди празника е добре именникът да отиде в храма и да си запише света литургия. В деня на празника в църква се носи за освещаване жито (коливо), брашно и обреден хляб – петохлебие. В храма се оставят олио и вино.
От осветеното жито се слага при семената за първата сеитба. От осветения хляб се раздава за здраве и се оставя за всички в дома. От осветеното брашно по празниците се пече хляб и се раздава.
За гостите се реди богата трапеза. Сладките неща за почерпка са задължителни. Колкото повече има на масата, толкова по-добре. Колкото повече са гостите, толкова по-голяма е и почитта, а оттам – вярвал народът – и късметът, изобилието, богатството.
Из: „Български имена и традиции“, Лилия Старева, ИК „Труд“, 2006
Картина: „Селско хоро от Самоковско“, картина на Никола Образописов, 1892 г.