Подписах договор със самия себе си при изгодни условия.
Бях на 34, когато осъзнах, че съм се превърнал в ленива угоена свиня. Задъхвах се, взе да ме боли сърцето, скърцаха ми ставите – разпадах се. Но главният мотив да изменя живота си беше уплахата ми, когато видях физиономията си на една снимка с приятели. Тогава се заклех, да намеря начин да променя тази трагична гледка.
Да изпълзиш от ямата
Първото, което направих – погледнах се отстрани. Потресаваща гледка. В апартамента ми, зарит с ненужни сувенири, овехтели мебели, глупави плакати, разхвърляни книги и сумати различни боклуци – седеше неприятен и тъжен човек.
И тоя човек се разтреперваше само от мисълта, какво има в хладилника – преследван от слабост, хронически глад, мания. Общото състояние можеше да се опише с една дума - паника. Аз не разбирах какво се случва с мен и защо не мога да контролирам живота си.
Така сред купчините от разпадащия се мой живот, предприех най-отчаяната акция в него. Започнах да изхвърлям всички трупани през годините безумия, всичко, с което някога нещо ме е свързвало. Оставих само най-необходимото. След няколко дни стоях в неузнаваемия си наглед апартамент – празен, с девствено бели стени, а зад прозорците, също така девствено белееше пухкавия февруарски сняг. В кабинета ми – бюро и работен стол, в спалнята – легло и шкаф за бельо. В опустялата кухня пред мен се разкри бялата вътрешност на хладилника, където се помещаваха единствено прости продукти – мляко, масло, яйца, месо, плодове. И какво се случи...
Разпаднаха се ограничаващите ме рамки и връзките, които неизменно ме притегляха към старата ми бърлога – убежището, което ме приласкаваше с претъпкания си интериор и претъпкания ми хладилник – спасението на всеки самотен човек. Опустелият ми дом ми даде свобода - да дишам с пълни гърди, да се разхождам навън по снежните улици, да съзирам неща, дето никога преди не съм забелязвал... За спорт още не ставаше дума.
У дома ме очакваше гладката повърхност на работното ми бюро, на което стоеше само най-необходимото – бели листове, молив и писалка. Бях готов да седна и напиша най-важният документ в живота си.
Договор със самия себе си – при изгодни за мен условия. И ето какво се получи:
1. Работа
От днес нататък, ще се ангажирам единствено с работа, която ми е ясна и понятна. Дори да ме уволнят, аз категорично отказвам да изпълнявам онова, което ми причинява тревога, и което е против моите разбирания. Не желая да живея в душевен хаос.
2. Глътка въздух навън
Тъй като работните ми задължения отнемат много от времето ми, аз награждавам себе си със задължително излизане навън. При това не веднъж на ден, а просто така – ставам, излизам, дишам, разхождам се. За 5 минути, за 10, за 15. Без значение къде работя – у дома или в офиса. Надявам се в днешно време, не са останали офиси, в които да има свирепи закони, спиращи човек да излезе да подиша чист въздух навън.
3. Пушене
Място за пушене – моят балкон. Много неуютно, ветровито и мразовито кътче. Не можеш дълго да се задържиш там. Приемам цигарата като вид награда – затова, че съм поработил здраво, а после съм излязъл на въздух, на улицата. Именно в тая последователност – работа-улица-цигара. Този порядък ме доведе до 5 цигари на ден. Връщайки се от разходката ми навън, аз просто сядах да работя, забравяйки за цигарите.
4. Хранене
Храня се единствено с позната за мен храна. Не знам какво има в огромния хамбургер в промоция, затова не го ям. Заменям го с нещо естествено, натурално, близко до природата. И не става дума за оскъдно хранене. Просто е нужно да знаете, какво сте си сложили в чинията, лишавайки се от кулинарната еклектика, която може да ви докара разстройство.
5. Алкохол
От този ден това не е забавление, а лекарство. Лекарството помага в онези случаи, когато е правилно дозирано. Всъщност, бирата изчиства организма, конякът разширява съдовете, виното намалява стреса. Но разумно, в съзнателни дози.
6. Аз в бъдеще
Слагам на видно място в дома си портрет на някого, на когото искам да приличам след 5 години – може и Брат Пит, може просто човек, на когото се възхищавам. Но по договор – това ще бъда аз след 5 години. Може и да ви е смешно, но организмът но неуловим и непонятен начин, разчита матрицата на моя идеал и ме доближава до него. С моя помощ, разбира се.
7. Аз и моите близки
Всеки човек има различни нужди и ритъм на живот. Трудно е биоритмите на всички да съвпадат. Затова още в началото със съпругата ми се разбрахме така: тя излиза навън, когато й е удобно, а аз – когато на мен ми е удобно. Ако свободното ни време и желания съвпаднат – чудесно. Но никой от нас не стои на вратата, за да подвиква и да се тръшка: „Е, хайде да ходим там и там!". Същото се случва и със семейната вечеря – „Как така, няма да опиташ от пирога, който направих!? Ти не ме обичаш, не ме уважаваш!". С жена ми имаме уговорка – никакви инициативи, просто „за компания". Единствено, когато нашите желания съвпадат.
След половин година, в приятелския ми кръг с „шкембета" /към който принадлежах и аз/, взеха да ме наричат „недружелюбен" – не пушех, не пиех и не посещавах баровете „за компания". Промяната у мен ми даде много енергия, започнах да работя много по-продуктивно, кипях от ентусиазъм и дори се сдобих с желанието да тичам. Един ден в парка, ме настигна групичка спортисти, които ми подвикнаха: „Мъжки, ако искаш да тичаш, купи си маратонки!". Така и направих. Оттогава спортувам всеки ден.
На тази снимка съм на 51 години. Поуката в тази история е проста – всичко, което ни заобикаля, се намира и вътре в нас, в душата ни. Хаосът около нас, създава хаос и в телата ни. Нашето тяло не може да оцелее и да функционира правилно в такава среда. Подредете живота си, никой друг няма да го направи вместо вас.
Юрий Балабанов │lifehacker.ru
