„Ако антидепресантите наистина бяха толкова ефективни, колкото ни накараха да вярваме, депресията вече трябваше да е станала дребен проблем в обществото ни.“
Психиатърът Бесел ван дер Колк за лекарствата, които заменят терапията и позволяват на пациентите да потиснат проблемите си, вместо да разрешат причините за тях.
Триумфът на фармакологията
На фармакологията не й трябваше много време, за да революционизира психиатрията. Лекарствата дадоха на лекарите по-добро усещане за ефективност и им осигуриха инструмент, надхвърлящ вербалната терапия. Лекарствата също така осигуряваха доходи и печалби. Субсидиите от фармацевтичната индустрия ни осигуриха лаборатории, пълни с енергични дипломанти и сложни инструменти. Психиатричните отделения, които винаги са се намирали в мазетата на болниците, започнаха да се изкачват нагоре – и като местоположение, и като престиж.
Тази промяна бе ознаменувана в ЦПЗМ, където в началото на 90-те плувният басейн в болницата беше закрит, за да отстъпи място на лаборатория, а закритото баскетболно игрище беше разделено на кабинети за новата клиника за медикаментозно лечение. Десетилетия наред лекарите и пациентите бяха споделяли най-демократично удоволствията от плуването в басейна и от подаването на топката на баскетболното игрище. Когато бях асистент в отделението, прекарвах часове в салона с пациентите. Това беше единственото място, където всички ние можехме да възстановим усещането си за физическо благополучие – остров сред нещастието, с което се сблъсквахме всеки ден. Сега той се беше превърнал в място, където пациентите „ги поправяха“.
Лекарствената революция, която започна толкова обещаващо, в крайна сметка може би донесе също толкова вреди, колкото и ползи. Теорията, че психическите заболявания се причиняват основно от химичен дисбаланс в мозъка, който може да се коригира със специфични лекарства, се възприе масово както от медиите и обществото, така и от професионалните медици. На много места лекарствата замениха терапията и позволиха на пациентите да потиснат проблемите си, без да разрешат причините за тях.
Антидепресантите могат да помогнат в огромна степен за ежедневното функциониране и ако нещата се свеждат до избора между това да вземете хапче за сън или да се напивате до безсъзнание всяка вечер, за да можете да дремнете няколко часа, няма съмнение кое е за предпочитане. За хората, които са изтощени от това да се опитват да се справят сами с помощта на йога курсове, редовни тренировки или просто като се държат по-грубо, лекарствата често могат да донесат животоспасяващо облекчение. SSRI могат да помогнат много, като направят травмираните хора не толкова робски покорни на емоциите си, но те трябва да се възприемат само като средство, което подпомага цялостното лечение.
След като проведох безброй проучвания на лекарства за ПТСР, осъзнах, че използваните в психиатрията медикаменти имат сериозен недостатък, тъй като могат да отклонят вниманието от справянето с причините за разстройствата. Идеята за „мозъчно заболяване“ отнема контрола над съдбата на хората от собствените им ръце и назначава лекарите и застрахователните компании да решават проблемите им. През последните три десетилетия психоактивните лекарства се превърнаха в част от устоите на културата ни, а последиците са спорни. Да вземем например антидепресантите. Ако те наистина бяха толкова ефективни, колкото ни накараха да вярваме, депресията вече трябваше да е станала дребен проблем в обществото ни. Вместо това, въпреки че употребата на антидепресанти расте, това не е намалило хоспитализациите поради депресия. Броят на хората, лекувани от депресия, се е утроил през последните три десетилетия и днес един от всеки десет американци взема антидепресанти.
Новото поколение антипсихотични лекарства, като абилифай, риспердал, зипрекса и сероквел, са най-продаваните лекарства в САЩ. През 2012 г. населението е похарчило 1 526 228 000 долара за абилифай – повече, отколкото за което и да е друго лекарство. Третото място се държеше от симбалта – антидепресант, реализирал печалби за над 1 млрд. долара, въпреки че никога не се е доказвал като по-добър от старите антидепресанти, например прозак, за който са налични много по-евтини генерици. „Медикейд“ – правителствената здравна програма, предназначена за бедните, харчи повече за антипсихотици, отколкото за който и да било друг клас лекарства. През 2008 г. – последната година, за която са налични пълни данни, програмата е реимбурсирала 3,6 млрд. долара за антипсихотични лекарства, в сравнение с 1,65 млрд. долара през 1999 г. Броят на хората под 20-годишна възраст, които получават финансирани от „Медикейд“ рецепти за антипсихотични лекарства, се е утроил между 1999 и 2008 г. На 4 ноември 2013 г. „Джонсън и Джонсън“ се съгласиха да заплатят над 2,2 млрд. долара по криминални и граждански искове, за да потушат обвиненията, че неправомерно са рекламирали антипсихотичното лекарство риспердал на по-възрастни хора, деца и хора с проблеми в развитието. Но никой не търси отговорност на лекарите, които са го предписали.
В момента половин милион деца в САЩ приемат антипсихотични лекарства. За децата от бедни семейства е четири пъти по-вероятно да приемат антипсихотични лекарства, отколкото за тези с частна здравна застраховка. Тези лекарства често се използват, за да направят тормозените и неглижирани деца по-хрисими. През 2008 г. на 19 045 деца на възраст 5 и по-малко години са били изписани антипсихотични лекарства чрез „Медикейд“. Едно проучване, основаващо се на данни на „Медикейд“ от 13 щата, е установило, че 12,4% от децата при приемни родители приемат антипсихотици, в сравнение с 1,4% от децата, обхванати от програмата „Медикейд“ като цяло. Тези лекарства правят децата по-послушни и по-малко агресивни, но също така влияят на мотивацията, играта и любопитството, които са незаменими, за да могат те да пораснат като нормално функциониращи и дейни членове на обществото. Децата, които ги приемат, също така са в риск от патологично затлъстяване и развиване на диабет. Междувременно случаите на предозиране с комбинации от психиатрични и болкоуспокояващи медикаменти продължават да растат.
Тъй като лекарствата станаха толкова доходоносни, големите медицински списания рядко публикуват статии за нелекарствени лечения на психичните проблеми. Лекарите, които изследват възможностите за други видове лечения, обикновено биват маргинализирани като „алтернативни“. Проучванията на нелекарствени терапии рядко биват финансирани, освен ако не включват т.нар. мануализирани протоколи, при които пациентите и терапевтите преминават през точно определена последователност от действия, които не позволяват почти никакво нагаждане към нуждите на индивидуалните пациенти. Традиционната медицина се е посветила изцяло на по-добър живот чрез химията и фактът, че ние всъщност можем да променим собствената си психика и вътрешно равновесие с други средства, а не само с лекарства, рядко се взема предвид.
Адаптация или заболяване?
Моделът на мозъчното заболяване пренебрегва четири фундаментални истини:
1. Способността ни да се съсипваме взаимно се равнява само на способността ни да се лекуваме взаимно. Възстановяването на междуличностните връзки и чувството за общност е от основно значение за възстановяването на благополучието.
2. Словото ни дава силата да променяме себе си и другите, като споделяме опита си, като ни помага да дефинираме това, което знаем, и да намерим общо усещане за смисъл.
3. Имаме способността да регулираме собствената си физиология, включително някои от т.нар. регулаторни функции на тялото и мозъка, чрез основни дейности като дишане, движение и докосване.
4. Можем да променяме социалните условия, за да създаваме среда, в която децата и възрастните могат да се чувстват защитени и да просперират.
Когато игнорираме тези основни измерения на човечността, лишаваме хората от начини да се излекуват от травмата и да възстановят своята самостоятелност. Това да бъдат пациенти, а не участници в собствения си лечебен процес, отделя страдащите хора от общността им и ги отчуждава от вътрешното им усещане за самите себе си. Предвид ограниченията, присъщи на лекарствата, аз започнах да се чудя дали не можем да открием по-естествени начини да помогнем на хората да се справят с посттравматичните си реакции.
От: „Тялото помни“, Бесел Ван Дер Колк, изд. „Изток-Запад“
Снимка: Изд. „Изток-Запад“
