„Упадъкът на четенето на книги е отчасти симптом на атрофията на концентрацията и отчасти причина за нея. Уловени сме в спирала – с преминаването от книги към екрани сме започнали да губим умението си за истинско вникване в текста, което идва с четенето на книги – това пък ни кара да четем все по-малко.“
(Mademoiselle Guillaumin Reading by Armand Guillaumin)
♥ Защо вече не можем да четем дълго?
В западната част на Провинстаун има невероятна книжарница, наречена „Антикварната книжарница на Тим“. Влизате и на мига ви залива чудната миризма на старите книги, натрупани навсякъде. Почти през ден бях там и си купувах поредната книга. Продавачка беше млада жена, която бе впечатляващо умна, и аз обичах да си говоря с нея. Забелязах, че всеки път чете различна книга – един ден Владимир Набоков, на следващия Джоузеф Конрад, на третия Шърли Джаксън. „О, вие четете бързо!“, казах веднъж. Тя отговори: „О, не, не е така. Мога да изчитам само първите една или две глави от всяка книга.“ Попитах: „Наистина ли? Защо?“ Момичето отвърна: „Предполагам, че не мога да се концентрирам.“ И ето, интелигентна млада дама, разполагаща с достатъчно време и желание за четене, заобиколена от най-добрите книги, писани някога, но в състояние да прочете само началото им, защото вниманието и постепенно губи силата си, подобно на повреден мотор.
Вече не мога да преброя колко много хора са ми казвали това. Когато за първи път срещнах Дейвид Улин, литературен критик и редактор в „Лос Анджелес Таймс“ повече от трийсет години, той ми каза, че е изгубил способността си да чете съсредоточено за дълги периоди от време, защото не може да устои на изкушението, което онлайн разговорите представляват за него. Това е удивително интелигентен човек, чийто живот е посветен на книгите. Затова казаното от него беше тревожен симптом.
В момента делът на американците, които четат книги за удоволствие, е най-ниският, документиран някога. Проучване с представителна извадка от 26 000 души, посветено на въпроса как американците използват времето си, установява, че между 2004 и 2017 г. делът на мъжете, четящи за удоволствие, е паднал с 40 процента, докато при жените спадът е с 29 процента. Според данни на „Галъп“ делът на американците, които никога не са чели книги, се е утроил между 1978 и 2014 г. Около 57 процента от американците днес обикновено не прочитат нито една книга годишно. Тази тенденция стига дотам, че до 2017 г. средностатистическият американец прекарва седемнайсет минути на ден, четейки книга, и 5.4 часа на телефона си. Сложната литературна проза се радва на минимално внимание. За първи път в съвременната история по-малко от половината американци четат за удоволствие. Изследванията са по-малобройни, но изглежда, сходни са тенденциите във Великобритания и в други страни: между 2008 и 2016 г. пазарът за романи се е свил с 40 процента. Само за една година – 2011 г. – продажбите на булевардни романи падат с 26 процента.
Михай Чиксентмихай е установил, че една от най-елементарните и най-често срещани форми на поток, която мнозина усещат в живота си, е четенето на книга. И подобно на другите форми, и тя е задушена от културата на постоянно разсейване. Мислих дълго над това. За много от нас четенето е най-дълбинният начин на фокусиране, който познаваме – посвещаваме много часове, спокойни и несмущавани, на една тема, като и позволяваме да обземе и да се задържи в ума ни. Това е средството, с помощта на което са били осъществени повечето от най-големите постижения на човешката мисъл през последните 400 години. И сега този тип преживяване върви към своя залез.
Ан Менгън е професор в университета в Ставангер, Норвегия. Тя ми обясни, че след две десетилетия, посветени на изследвания на този въпрос, тя е доказала нещо ключово. Четенето на книги ни учи да четем по един конкретен начин – линейно и с фокус само върху едно нещо за дълъг период от време. Четенето от екрани – установява тя – ни приучава да четем по различен начин, а именно като маниакално скачаме и препускаме от една тема на друга. Както тя казва, тогава е „по-вероятно просто да сканираме текста и да се плъзгаме по него“. Очите ни бързо пробягват по информацията, за да идентифицират онова, от което се нуждаем. Но след известно време, ако правим това достатъчно дълго, „то започва да взима своето. Оцветява или въздейства върху начина, по който разбираме прочетеното… Това поведение постепенно става поведението ни по подразбиране, в по-голяма или по-малка степен“. Точно това забелязах, когато опитах да се концентрирам върху Дикенс в Провинстаун и установих, че се опитвам да изпреваря действието, сякаш беше новинарска статия, в която търся основните факти.
Това създава различна връзка с текста. Той вече не ни носи приятно потъване в друг свят, а повече започва да прилича на стрелкане из натоварен супермаркет с цел да награбим максимално бързо онова, което ни трябва, и също толкова бързо да го напуснем. Когато това изместване се случи и екранният тип четене замърси начина, по който четем книги, ние губим и много от удоволствията, които книгите ни носят. Затова вече не са толкова привлекателни.
Упадъкът на четенето на книги е отчасти симптом на атрофията на концентрацията и отчасти причина за нея. Уловени сме в спирала – с преминаването от книги към екрани сме започнали да губим умението си за истинско вникване в текста, което идва с четенето на книги; това на свой ред ни кара да четем книги все по-малко. Същото е като с напълняването: колкото повече качваме, толкова по-трудно и неприятно става да спортуваме. В резултат от това, обясни ми Ан, нейното опасение е, че унищожаваме „способността си да четем дълги текстове“, както и „когнитивното ни търпение… куража, и умението да се справяме с текстове, които представляват предизвикателство за нас“. Когато провеждах интервюта в „Харвард“, един професор ми каза, че трябва да води истински битки, за да накара студентите си да прочетат дори няколко тънички книжки, и е принуден все по-често да им предлага подкасти и клипчета от ютюб. И това е в „Харвард“. Зададох си въпроса какво ще се случи със свят, в който дълбинната концентрация толкова осезаемо и толкова бързо се свива и се подменя с повърхностни форми на внимание. Какво ще стане, когато това най-дълбоко ниво на мислене остане достъпно за малцина, докато се превърне в интерес на едно съвсем малобройно малцинство, подобно на операта или волейбола?
Докато скитах из улиците на Провинстаун, размишлявайки върху тези въпроси, осъзнах, че отново премислям една много известна идея, която обаче до този момент не бях разбирал добре. Идея, която се дискутира – по различен начин – от Николас Кар в книгата му. През 60-те години на XX век канадският професор Маршал Маклуан говори често за това как телевизията трансформира начина, по който виждаме света. Според него тези промени са толкова дълбоки и фундаментални, че ни е трудно да си дадем сметка за тях. Опитвайки се да ги изрази с една фраза, той казва: „средството е самото послание“. Онова, което има предвид, е, че когато се появи нова технология, ние мислим за нея като за проводник – някой пуска информация от едната страна и ние я получаваме от другата. Но нещата не стоят така. Всеки път, когато се появи нов проводник – ново средство – дали ще е изобретяването на печатните книги, на телевизията или на туитър, и ние започнем да го използваме, все едно си слагаме нов тип очила с характерен цвят и качество на стъклата. И всеки нов тип ни кара да виждаме нещата различно.
Така, преди да сме разбрали самото послание на дадено телевизионно шоу – било то „Колелото на късмета“ или „Наркомрежа“, – ние вече сме започнали да виждаме света така, както го моделира телевизията. Заради това Маклуан казва, че всеки път, когато се появи ново средство, нова медия – т.е. нов начин за комуникация между човешките същества, – то всъщност крие в себе си послание. Внимателно ни насочва да виждаме нещата според неговия набор от кодове. Начинът, по който информацията стига до нас, твърди той, е по-важен от самата нея. Телевизията ни учи, че всичко в света се случва бързо, че става дума най-вече за повърхности и видимости, че всичко някак става едновременно.
Това провокира у мен въпроса какво е посланието на социалните медии и по какво се различава от посланието на книгите. Замислих се за туитър. Когато влезем в сайта – няма значение дали е Доналд Тръмп, Бърни Сандърс или Буба, любовната гъба, – ние поемаме съответното послание и го препредаваме на онези, които ни следват. Какво е то? Първо: не трябва да се фокусираш върху нищо задълго. Светът може и трябва да бъде описван и схващан в прости твърдения от 280 знака. Второ: светът трябва да се интерпретира и разбира с достатъчна доза сигурност много бързо. Трето: онова, което има най-голямо значение, е дали хората незабавно се съгласяват с теб и дали аплодират във възторг кратките ти, прости и скоростни твърдения. Успешното твърдение е онова, което провокира много хора веднага да го харесат; неуспешното кара хората да го игнорират или порицаят. Когато влизаш в тази игра, преди още да си казал каквото и да било, вече си отправил посланието към останалите, че приемаш тези правила. Че си сложил очилата и гледаш света през тях.
А как стоят нещата с фейсбук? Какво е неговото послание? Според мен първото е: животът ни съществува, за да бъде показван на другите, и целта ни трябва да бъде всеки ден да показваме обработени ключови сцени от него. Второ: онова, което има значение, е дали хората незабавно ще харесат тези внимателно подбрани моменти, в чието обработване сме инвестирали време от живота си. Трето: някой ти е „приятел“, ако редовно следиш неговите избрани сцени от живота, а той твоите. Така изглежда тук приятелството.
А при инстаграм? Първо: онова, което има значение, е как изглеждаш. Второ: онова, което има значение, е как изглеждаш. Трето: онова, което има значение, е как изглеждаш. Четвърто: онова, което има значение, е дали хората харесват как изглеждаш. (Тук няма капка сарказъм – точно това е посланието на този сайт.)
Осъзнах, че това е една от основните причини, поради която социалните медии ме карат да се чувствам в дисонанс със света и със себе си. Според мен всички тези идеи – посланията, скрити в тези посредници за комуникация – са погрешни. Нека помислим отново за туитър. Всъщност светът е сложен. За да сме справедливи по отношение на тази комплексност, ние често трябва да се съсредоточаваме върху едно нещо за дълъг период от време и се нуждаем от пространство, в което да се изразяваме толкова многословно, колкото пожелаем. Много малко неща, които си струва да кажем, могат да бъдат обяснени с 280 знака. Ако го направим, то най-вероятно ще бъде плоско и безинтересно, освен ако зад това не се крият години, прекарани в трупане на експертиза по темата. Дали хората незабавно се съгласяват с нас, не свидетелства дали казаното е правилно или валидно – ние трябва сами да си носим отговорността. Действителността може да бъде наистина разбрана единствено ако се придържаме към принципи, напълно противоположни на възприетите от туитър. Светът е сложен и изисква устойчив фокус, за да бъде осмислен; за него трябва да се разсъждава бавно; най-важните истини може да са изцяло непопулярни, когато бъдат формулирани за първи път. Дадох си сметка, че миговете в живота ми, когато съм бил най-популярен в туитър, измерено по брой хора, които ме следват и споделят постовете ми – са и миговете, когато съм бил най-безполезен като човешко същество, а именно когато съм се чувствал лишен от внимание, повърхностен, циничен. Разбира се, от време на време има следи от прозрения на този сайт, но ако това се превърне във водещ начин за абсорбиране на информация, уверен съм, че качеството на мисленето ни бързо ще се влоши.
Тези мисли ме насочиха обратно към книгите, които трупах до стената на стаята ми в къщата на плажа. Какво е, запитах се, посланието, скрито в тях като средство за комуникация? Преди думите да ни предадат тяхното конкретно значение, самата книга ни казва няколко неща. Първо: животът е сложен и ако искаме да го разберем, трябва да посветим доста време на сериозен размисъл върху него. Второ: има особена ценност в това да оставим настрана другите ни грижи и да ограничим вниманието си само до едно – изречение след изречение, страница след страница. Трето: има смисъл истински да размишляваме как живеят другите и как функционира съзнанието им. Те имат сложен вътрешен живот, точно като нас.
Осъзнах, че съм съгласен с тези послания, и мисля, че казват истината, че насърчават разгръщането на най-доброто в човешката природа – и че живот, в който често има епизоди на истинска концентрация, е един добър живот. Затова четенето на книги ме зарежда с енергия. Не съм съгласен с посланията на другите средства за комуникация. Според мен те подхранват най-нелицеприятните и най-повърхностни аспекти на природата ни. Затова прекарването на време в тези сайтове – дори когато в рамките на техните правила се справям прекрасно, т.е. печеля харесвания и последователи, – оставя у мен усещането, че съм изцеден и нещастен. Харесвам това, в което се превръщам, когато чета много книги. И не харесвам човека, който съм, когато посвещавам твърде много време на социални медии.
От: „Откраднат фокус“, Йохан Хари, изд. „Изток-Запад“, 2022 г.
Картина: Mademoiselle Guillaumin Reading by Armand Guillaumin;
