„Казват „супермъж", никога „супержена". Защото по дефиниця жената е, нея просто я има. Докато мъжът непрекъснато се стреми да се създава, частица по частица. Жената знае, че реалният живот не е животът на мига, на цифрите и на трескавата възбуда, а животът на трайното, на тишината и на творчеството.
Ето защо си поставям задачата заедно с вас да изследвам същността на жената, тъй като нейната драма е в това, че преставайки да бъде жрица на живота, тя се превръща в негова жалка слугиня" ~ Пиер ДАКО
Измамата на свободата
Никога жените не са били така мачкани, така потискани, така близо до агонията, както в наши дни. Нашето време е най-ужасният период в цялата им история. Привидностите са лъжовни, защото капанът е заложен майсторски. В трудовото ежедневие представителите и на двата пола изглеждат еднакво сиви и безлични. Противоборството им обаче е ненакърнено, бих казал дори, станало е още по-ожесточено. Концлагерът на работата извън дома е ограден с цветя. Справедливите социални и юридически права на жените са напълно спазени, нещо повече - предлагат им работа в изобилие по цял свят. Кому принадлежи този свят? На мъжете, естествено! Най-хитрото в този блестящо скроен номер е, че жената смята това ново положение като израз на новопридобитата си свобода. Мъжете, които желаят да видят жените заробени, могат да въздъхнат с облекчение. Готово, хванаха се в капана! Започнаха да губят своята самоличност и неповторимост. Вътрешният им блясък и сила са обезвредени.
Хванати натясно в света на мъжете... Логично е да си помисли човек, че след като се бяха освободили външно, жените ще се възползват, за да се опитат да защитят вътрешната си свобода. С други думи, няма да се оставят да бъдат изиграни. Получи се точно обратното: капанът действаше без грешка. Моментът бе идеално избран. Рибата бе изгладняла. Трябваше само да хвърлят въдицата, за да налапа стръвта. Това обяснява защо все повече жени участват в световните дела. За кой свят обаче става дума? Няма друг век, през който светът да е бил толкова неприветлив, отегчителен, бездушен, войнствен, агресивен, егоистичен, дресиран, така изпълнен със сътресения, монотонен, целеустремен, разрушителен. Никога досега не е бил толкова свръхмъжествен. Като че ли се бяха изсипали дъждове от мъжки хормони, докато женските витаеха из облаците. Ето как работите на жените потръгват, но наопаки. Нашето време е идеалното за жените, пропаднали на зрелостния изпит по женственост. Както и за онези, които поради това, че имат личностни затруднения, се стремят на всяка цена да намерят себе си, да открият някаква опора, да осъзнаят кои са. И си внушават, че работата в този мъжки свят ще им помогне да преоткрият дълбоката си същност. Дават им права. Те налапват стръвта. Но не забелязват кукичката. Женската „конкуренция". Жените са в същата безизходица, в която се задъхват и мъжете. Така е, защото женската конкуренция се обуславя от инфлация на логиката и на интелекта. А какво са всъщност тези две „неща", ако не най-обикновени допълнения към психологическия живот? Истинската интелигентност е присъща както на жената, така и на мъжа. В това отношение двата пола са съвършено взаимозаменяеми. Нещастието е в това, че жените са на път да загубят своята интелигентност. Колкото до мъжете, те отдавна са я загубили.
За да бъде достоен съперник на мъжа в това модерно състезание, жената трябва да потисне човешкото у себе си. А това е невъзможно, независимо дали тя го иска, или не. Оттук произтичат трагедията, несигурността, мъките и страданията на жените. Самите те съдействат за това? Да. А женското в тях? Не. Стигнало се е дотам, че най-възвишените им характерни черти са придобили отрицателно звучене: например тяхната отзивчивост, откритост, проницателност, вътрешната им сила. Дори състраданието, с което ги е дарила природата, е охулено, смазано от техно-кратичната машина. А що се отнася до великото майчинско чувство (накратко казано, чувството), една феминистка ми заяви: „Момент, това се отнася до фустите!" Очевидно и жените, и мъжете са се озовали на дъното на едно и също подземие. Никога досега жената не е била така поробена в един свят, в който доброволно се е оставила да затъне в името на някакво лъскаво подобие на свободата.
Колко силни и властни бяха жените едно време, когато се подвизаваха вън от обществения живот! С действията си компенсираха грешките на мъжете. Оставайки истински жени, те изслушваха, премисляха, наблюдаваха, изчакваха и най-накрая се намесваха при изковаването на мъжкото решение. Така се запазваше равновесието. Някога куртизанките, кралиците или кралските любовници действаха прикрито и сто хиляди пъти по-ефикасно в сравнение със сегашните трудолюбиви жени-мравки. Не става дума за връщане назад, но трябва да извлечем поуката, която се налага. Нерядко жените, успели да съхранят непогрешимата проницателност на рода си, управляваха семейства и кралства. Тази неизчерпаема женска сила обаче е мъртва или е обречена да загине. Помръкнал е предишният й блясък. Нашето време е времето на жените-термити, на мравките работнички. От Лондон до Шанхай те чукат по клавишите на една и съща пишеща машина, обслужват същите апарати като мъжете, целят се в същите мишени, ръководени от разстояние от заповедите, диктувани от техниката и от бизнеса. Един ден може би жените ще извоюват вътрешната си свобода, ще се реализират и ще бъдат щастливи. Докато не възвърнат собствената си душа и изконните си добродетели обаче, няма да могат да върнат и душата на земята.
Вината
Жените трябва да изпитват вина за всичко. Положението щеше да е съвършено различно, ако бяха осведомили жените какво представляват в действителност; ако им бяха казали, че женствеността съвсем не е синоним на сладникави превземки, а насъщна сила; с една дума, ако бяха изкоренили старите предразсъдъци. Осъзнавайки своята същност, жените отново щяха да станат силни, мъдри, интелигентни и дееспособни. Така обновените жени постепенно щяха да проникнат във външния свят, който щеше да престане да се руши и щеше да възстанови равновесието си. Вместо това внушаваха на жената чувство за вина. Убедиха я, че след като е домакиня, е виновна, защото не работи навън. Ако ли пък работи навън, е виновна, че не се грижи за дома си. Вмениха й вина за това, че има деца, за това, че няма деца, за това, че е хубава, и за това, че не е, за това, че е млада, и за това, че вече не е. С една дума, точно прицелени ужилвания, които разчоплиха старата рана на жената, вечното й чувство за малоценност и забраната сама да се грижи за себе си. Другояче казано, продължиха да й отказват правото на собствени права, В същото време привидно й разрешиха да направи някакъв избор: или да работи наред с мъжете и за тях, или да се превърне в затворничка, която сочат с пръст. Да се поставим на нейно място. Принудена е едновременно да бъде и мъж, и жена. Преставайки обаче да бъде жена, не е в състояние да стане мъж. Сблъсква се с абсурда, с невъзможното; изразходва енергията си, без да се щади, стреми се да се освободи от чувството за вина, нагърбвайки се с грижите около готвенето, децата, професията си, директора, съпруга, собственото си преуспяване, любовта си. Разбира се, всичко това едновременно. С други думи, унищожиха съкровената й същност, към която се е стремила от векове. И по такъв начин премахнаха полето за дейност, където в сравнение с мъжа тя притежава огромни и безспорни предимства. Показната активност, професията се превърнаха в почти задължителни цели за нея. Започнаха да тръбят, че женският ум (който е нещо реално!) бил подобен на мъжкия. Ето как, без да дочака да си възвърне онова, което векове потисничество й бяха отнели, бившата робиня пожела да заприлича на бившия си господар. И се накипри със същите доспехи. Чувството за вина се подсили от една определена категория жени – така наречените „феминистки". Най-вече поради факта, че тези жени изведоха в общо правило личните си съдби. В резултат на трудно общуване с бащите, с майките или със съпрузите си те се превърнаха в анти-майки, в анти-жени, в анти-човеци, в анти-всичко и на първо място в анти-себе си. Тези феминистки не защищават жените, това е последната им грижа. Те не търсят начини за възраждане на женствеността, а точно обратното: как да бъде унищожена женствеността, защото са пропити от омраза. В желанието си да отсекат десетина дървета, те се стремят да унищожат цялата гора.
Решението
Жените, търсещи себе си чрез упражняване на дадена професия, никога няма да постигнат целта си. Защото, волю-неволю, двата пола винаги ще съществуват един чрез друг. Жената може да получи истинския си статут единствено чрез мъжа и заради мъжа (обратното е също толкова вярно). Жена, която не обича и не е обичана, „вегетира" независимо от професията си. Тя се обезличава, онемява, в известен смисъл умира. Трезвомислещите и уравновесени жени трябва да проговорят, да покажат нещата такива, каквито са наистина, да въведат ред. Без значение дали имат някаква професия, или са домакини: от значение е единствено великодушието. Но как да го постигнат? Сещам се за дейностите с голям обществен отзвук: радио, печат, телевизия, там, където човек все още има какво да каже. Също така общините, кметствата, сенатът, камарите, все места, където една жена може да сътвори чудеса. Здравата и умната жена трябва да се превърне в „троянски кон", промъкнал се в мъжките организации, но да не позволява да бъде разгромена. Жените в никакъв случай не трябва да попадат в клопката, заложена от лишените от чувства мъже. И дума не може да става да работят срещу мъжете, а по-скоро заедно с някои от тях за обновяването на съвременния свят. Истината е, че милиони мъже го желаят. За целта е нужно мъжете, които държат ключовете от ледените кралства, да почувстват – дори и смътно – важността на свидетелството на тези жени и да им отключат вратите. Да не действаме прибързано. Много мъже и жени са толкова мнителни, че веднага бързат да определят дадените им от природата недостатъци или предимства с термина непълноценност или превъзходство. А нали точно желанието за сила и за доминиране е присъщо на страхливците? Някои жени искат равенство – или по-скоро изравняване с мъжете – според мъжките критерии. А защо не се стремят да приравнят мъжете към женските норми? Не е ли това желание резултат от древния култ към силата, прибавен към омразата към собствения пол? Лишен от утробата, даряваща живот, мъжът никога няма да разбере до каква степен женската душа е потопена в същността на нещата и на хората. Силата на жената е в това, че тя единствена е способна да почувства живите сили.
Лъжливата непълноценност
Кой стои по-високо: мъжът или жената? Абсурден въпрос. Защо? Просто защото и превъзходството, и непълноценността трябва да се установят според някакъв общовалиден критерий. А след като противопоставянето на половете е нещо обичайно, не е възможно да се намери общ критерий. Все едно да попитаме: „Кое е по-важно – огънят или водата? Златото или среброто? Планината или долината?" Докато продължаваме така да разделяме половете, дискусията е немислима. Как да се докаже „превъзходството" на единия пол? Спрямо какво се проявява „надмощието" му? Никога не си задаваме въпроса дали мъжът и жената действително са това, което биха могли да бъдат. Не са ли и единият, и другият под равнището на собственото си осъществяване? Според мен в това се състои въпросът. Една осъществена жена превъзхожда далеч който и да е непораснал мъж, бил той „гениален". Зрелият мъж превъзхожда жената-дете. Жената-предмет е непълноценна в сравнение с истински зрялата жена. Всеки влюбен в земята земеделец превъзхожда равнодушния към професията си началник и т. н.
Погледнато назад във времето, мъжете са се оставили свободно да падат. Навремето мъжът се е приспособявал към природата, към действителността, към нещата, към работата си, към войните си. Днес, превърнал се в обикновен номер върху някакъв документ, той с мъка се опитва да се вкопчи в жалките заместители на предишната си сила. Точно това ми заяви един тъмнокож студент: „Едновремешният велик ловец днес се е превърнал в жалък жиголо."
За разлика от мъжете, лабилни по природа, жените са изконно стабилни. От друга страна, те са успели да съхранят способността да се адаптират, което, каквото и да говорим, ги е предпазило от мъжкото робство. Въоръжени с опасното си оръжие – прозорливостта, жените държат под око мъжете. Мъжете усещат това. Как тогава да се освободят от преследващото ги чувство за малоценност? Защото знаят, че не са такива, каквито си дават вид, че са, и че жените ги разкриват, преценяват ги според истинската им стойност, според тяхната същност. Освен това много жени несъзнателно поддържат чувството за малоценност у мъжете. Например жената показва – прикрито или открито – чувство на „възхищение" от някой мъж: „Вие сте силен и интелигентен... Изключително интересно е да се работи с вас... Мога само да се съглася, тъй като сте винаги прав... Човек се чувства сигурен във ваше присъствие" и т. н., и т. н. Мъжът се оставя да бъде въвлечен в играта. Той се задъхва, за да „заслужи" възхищението. Играе роля. Знае, че една грешна стъпка ще отприщи иронията и сарказма на жената, безкрайно щастлива да си отмъсти (дори под прикритието на уж майчинското поведение и на съжалението, което не е нищо друго освен пълно презрение). Този тип жена дебне мъжете. Известно е открай време, че хората ходят на цирк с тайната надежда един ден да видят как звероукротителят ще бъде изяден. Отново възниква същият въпрос: кой страда повече от чувство за малоценност? Везните напомнят тези на идеалното правосъдие: тежестта е разпределена по равно. Чувството за малоценност е разпределено по-справедливо, отколкото богатството.
Когато възпитанието разваля момичетата
Всичко, което блокира, спира или отклонява вътрешната енергия, отчасти обезсилва женското начало у жената. А културно придобитите модели на поведение, както и комплексите, действително отклоняват енергията. Задържанията, от какъвто и характер да са, поглъщат големи количества енергия. Тревожността пък буквално изяжда вътрешната енергия. Не бива да се забравя, че мъжкото начало е само производно от женското.
Сигурно е, че от Декарт насам принудиха жената да смесва интелект с интелигентност. Втълпиха й, че за да живее добре, е достатъчно да се преструва, че разсъждава. Казаха й, че да чувстваш дълбоко живота – и другите – е напълно безполезно. Убедиха я, че всичко е в разсъждаването, а несъзнаваното е нещо дребно и незначително. Животът на несъзнаваното и изразяването на емоциите й бяха представяни като подозрителни. Жената бе длъжна да издига в култ разума, в който култ се оплете. В резултат на това вътрешните й сили отслабнаха за сметка на празното умуване, което все повече се налагаше. Бидейки неспособна да се усмихва, в това число и на себе си, единственият начин, който откри, за да се съхрани, бе иронията по отношение на партньора си. Защото тя е ужасно лишена от чувство за хумор. Дори гласът й изгуби дълбоката си звучност. Преобладават високите тонове. Превърнал се е във фалцет, лишен от емоция, от чувство, от душевно спокойствие. Декарт изобрети нечовешки модели на поведение. Принуди жената да откаже да направи крачката към другите. Получи се така, че тя се разкъсва между емоциите, тласкащи я към другите, и фалшивата разсъдъчност, която я кара да стои настрана от тях. С други думи: страхува се да не изпусне дори за миг фалшивата сигурност на лъжеразсъдливостта. След като Декарт подсказа, че несъзнаваното, вътрешният живот, тоест изконно женското, са недостойни за човешкото същество, католицизмът побърза да набеди жената като виновница за всички беди. И тъй като жената бе отъждествявана изцяло със своята женственост, то и женствеността се превърна в ругателна дума. Тук отново смесиха половата принадлежност с вътрешната енергия. Кой би се осмелил по онова време да отвори дума за силата на женствеността или дори да разглежда мъжкото у жената като напълно нормално? И понеже „женското" се смяташе за непристойно, същата съдба сполетя силните емоции, както и усещанията и чувствата. Така много жени са оказаха притиснати от две страни. Женствеността им бе принудена да разпокъса обширните си владения; в резултат на това мъжкото у тях се прояви в мания за спорове, в капризничене, в саркастични изблици. Тези жени не знаят какво да правят със своята поставена под възбрана афективност. Ето защо под маската си те крият една носталгична душевност, в която чувството се е превърнало в неспокойна сантименталност.
Tа, това съвсем не означава, че трябва да свием знамената, а само временно да ги спуснем.
Фактът, че и мъжете, и жените са отвратени от ролята, която ги принуждават да играят, е един изключително силен коз. Женствеността е била подценявана за нуждите на културата, на морала, на религията, а в наши дни – за нуждите на технологиите. Вътрешната енергия се е изчерпала, превърнала се е в инертност. Общата черта на всички съвременни жени е ужасяващата им вътрешна несигурност. Когато женствеността се обезсили, основната енергия пресъхва.
Избрано от „Жената и нейната дълбинна психология", Пиер Дако, изд Колибри
Илюстрация ~ snoron.com
