(Картина: C.P. Stevens)
Някъде живее 30-годишна жена, без деца. Хората питат: „Все още нямаш деца?“ Всеки ден й се налага да намира нови сдържани отговори, придружени с насилена усмивка.
„Не, не още“ отговаря със смях, заглушаващ раздразнението й.
„Е, не чакай вечно. Часовникът тик-така, нали знаеш.“ - звънливо казват доброжелателите, доволни, че са предали житейската си мъдрост. Жената сдържа усмивката си. Когато успява да остане сама, плаче...
Плаче, защото е била бременна 4 пъти и е губила децата всеки път. Плаче, защото е започнала с опитите да забременее в сватбената си нощ, а това е било преди 5 години. Плаче, защото съпругът й си има бивша съпруга и тя е успяла да го дари с деца. Плаче, защото отчаяно иска да опита с ин витро, но дори не може да си позволи първата вноска. Плаче, защото все пак е опитвала да забременее ин витро, няколко пъти, но все още няма деца. Плаче, защото най-добрата й приятелка отказва да й бъде сурогатна майка. „Би било твърде странно.“, казва тя. Плаче, защото този проблем разрушава брака й. Плаче, защото докторът й казва, че причината не е в нея, но дълбоко в себе си тя чувства вина. Плаче, защото съпругът й обвинява себе си и тази вина го прави труден човек за живеене. Плаче, защото сестрите й си имат деца. Плаче, защото една от сестрите й дори не искаше деца. Плаче, защото най-добрата й приятелка е бременна. Плаче, защото е поканена на поредния прощъпулник. Плаче, защото майка й не спира да пита: „Момиче, какво чакаш?“ Плаче, защото родителите на мъжа й искат да имат внуче. Плаче, защото съседката има близнаци и се държи с тях ужасно. Плаче, защото 16-годишни момичета забременяват, без изобщо да искат. Плаче, защото е най-добрата леля на света. Плаче, защото вече е избрала имена. Плаче, защото има празна стая в къщата си. Плаче, защото има празно място в тялото й. Плаче, защото има толкова много да даде. Плаче, защото той ще бъде чудесен баща. Плаче, защото тя ще бъде чудесна майка. Но не е така.
Някъде другаде има друга жена: на 34, с пет деца. Хората й казват: „Пет? Боже господи, надявам се, че вече сте приключили.“ След което се смеят... защото такива коментари са смешни. Жената също се смее, но не на шегата. Променя темата, както обикновено, и оставя проявеното неуважение да отмине. Поредният ден. Остане ли сама, плаче...
Плаче, защото отново е бременна и незнайно защо е длъжна да крие радостта си. Плаче, защото винаги е искала голямо семейство и не разбира защо хората изглеждат толкова разстроени от това. Плаче, защото като малка не е имала братя и сестри и се е чувствала дълбоко самотна. Плаче, защото баба й е имала 12 и тя ще се радва да е точно като нея. Плаче, защото не може да си представи живота без децата си, а хората я третират, като че ли те са наказание. Плаче, защото не иска да бъде съжалявана. Плаче, защото хората мислят, че това не е точно това, което е искала. Плаче, защото те мислят, че да създадеш толкова деца е безотговорно. Плаче, защото те вярват, че тя няма думата. Плаче, защото се чувства неразбрана. Плаче, защото е уморена непрекъснато да защитава личния си избор. Плаче, защото тя и съпругът й са напълно в състояние да издържат семейството си, но това като че ли няма никакво значение за обществото. Плаче, защото е уморена от „забавни“ коментари. Плаче, защото обикновено си гледа работата. Плаче, защото й се иска и другите да си гледат работата. Плаче, защото понякога се съмнява в себе си и се чуди не е ли трябвало да спрат още преди две деца. Плаче, защото хората винаги са бързи да предложат критика, и винаги бавни да предложат помощ. Плаче, защото й е писнало да я проучват и поучават. Плаче, защото не се чувства маловажна. Плаче, защото хората са груби. Плаче, защото всички се чувстват длъжни да имат становище относно личния й живот. Плаче, защото всичко, което иска е да живее в мир.
Още една жена: на 40, с едно дете. Хората й казват: „Само едно? Никога ли не си искала повече?“
„Щастлива съм с моето едно дете.“ – отговаря тя, както го е репетирала безброй пъти. Съвсем правдоподобно. Никой изобщо не подозира, но останала сама, плаче...
Плаче, защото единствената й бременност беше чудо. Плаче, защото синът й все още пита кога ще има братче или сестриче. Плаче, защото винаги е искала да има поне три. Плаче, защото втората й бременност е трябвало да бъде прекъсната, за да се спаси живота й. Плаче, защото докторът й е казал, че бременността й е с „висока степен на риск“. Плаче, защото се бори със зъби и нокти, за да се грижи за едничкото си дете. Плаче, защото съпругът й изобщо не харесва мисълта за друго. Плаче, защото съпругът й е починал и тя не е открила друга любов. Плаче, защото семейството й смята, че едно е достатъчно. Плаче, защото е стигнала нависоко в кариерното си развитие и не може да се върне назад. Плаче, защото се чувства егоистична. Плаче, защото все още не е свалила теглото от първата си бременност. Плаче, защото е имала силна следродилна депресия. Плаче, защото не може да си представи да премине през това отново. Плаче, защото има телесни проблеми и бременността само би ги задълбочила. Плаче, защото все още се бори с хранително разстройство. Плаче, защото иска още едно бебе, но не може да го има.
Тези жени са навсякъде. Те са ни съседи, приятели, сестри, колеги, братовчеди. Те нямат никаква нужда от нашите мнения и съвети. Техните утроби са си само техни. Моля всички да уважаваме това!
Автор: Nadirah Angail
Картина заглавна: Left and Leaving, KRISTY GORDON
