Истината е винаги нова | Макс ЖАКОБ

„Има мир единствено над змиите на земята.“

Френският поет и художник Макс Жакоб се ражда на 12 юли 1876 г. в Бретан. 18-годишен се мести в Париж, където живее в крайна бедност и мизерия, но успява да се превърне в една от най-значителните фигури по време на периода на зараждането на кубизма. Той е един от първите приятели на Пабло Пикасо в Париж. Жакоб е човекът, който научава младия художник на френски. По-късно са съквартиранти в апартамент на булевард „Волтер“, двамата остават приятели за цял живот. Жакоб го запознава с Гийом Аполинер , а от своя страна Пикасо го запознава с Жорж Брак. Следват приятелства и с важни фигури в изкуството като Жан Кокто, Кристофър Уууд и Амедео Модиляни, който дори му рисува портрет през 1916.

Макс Жакоб се разглежда като важна връзка между символистите и сюрреалистите, както това може да се види в неговата проза, поезия, а така също и в картините му.

Той се забавлява на бохемския живот до 1921 г., когато се оттегля в полумонашеско уединение в Сен Беньо-сюр Лоар. Живее там, издържайки се с рисуване до Втората световна война, когато през февруари 1944 г., заради еврейския си произход е интерниран в концентрационния лагер в Дранси, близо до Париж, където умира от пневмония на 5 март, два дни преди да потегли по разпределение за Аушвиц.

(Max Jacob (1876 ~ 1944), c.1916, by Amedeo Modigliani)

ЗЕМЯТА
Издигнете ме да полетя над свещите димящи на земята.
Над отровните рогове на земята.
Има мир единствено над змиите на земята.
А земята е уста огромна, замърсена:
тия нейни хълцания, тоя неин смях от цяло гърло,
тая нейна кашлица, дъхът й, хъркането й, когато спи,
кълцат моята душа. Водете ме навън!
Помогнете, дайте ми ръка, а ти, Земя, ме изпъди.
Свръхестествен, стисвам знамето ти от коприна!
Нека вихър ме притиска към обветрените гънки.
Пръсвам се от сблъсквания със самия мен,
следвам се като скрипец, кола с дилеми претоварена
и не бих могъл да спя освен във очевидността ви.
Вам завиждам, феникс, позлатен фазан, кондори.
Дайте ми хвърчащото килимче, да ме отнесе
над гърма, извън кристала на вратите ви.

КОГАТО КРАЛЯТ...
Когато кралят, на чиято власт настъпи края,
получи тая вест, бе почнал да си пие чая
във дамския си хол, до обичното си прасе.
Той сложи лявата си длан над своето сърце
и произнесе тихо, със старание голямо,
безсмъртни думи, съответстващи на него само:
„Законът ми е лош, ще трябва да го подобрим,
но ето че е късно вече да го променим!“
В камината същински нокти пламъците бяха
и празнодумни гатанки във огъня горяха.
Пое тогава кралят стар към манастира път
и при оттеглянето смаян бе светът.

ВИДЕНИЕ ТЪЙ СТРАННО...
Видение тъй странно тая вечер
възможно е да ви е завладяло;
че ангел е пред вас, видяхте вече,
пък то – самото ваше огледало.

Елеонора, бягайки, развърза
и пусна своите коси докрая,
за да укрие от зората бързо
онуй, което страстно аз желая.

За верния съпруг не е прието
да мислите, нали пред нас са дните.
Любовник съм, крила си имам, ето
и вас ще ви науча да летите.

И нека тая муза на лъжата
остави върху пръстите ви в дар
презрение, което е мечтата
на млад и от крале по-горд овчар.

АКОРД
Оковите си златни тръска оргия; незрим
и скапан изпод чара на премените ти пищни,
хетеро, сред подземия – тъмници скритом хищни,
зора не е видял ориенталският килим.

Семейството на собственика, както си е редно,
похапва вкусно сирене след блюдото последно.
Жена красива плаче и танцува – в скръб Офелия
обезумява от любов и музика, обзели я.

Иззад кулисите излязъл, срещнал злия дух,
пиян поет полицията вика с шепот глух…
Сърце покрусено, сърце изпълнено с тъга,
сърце изчерпано, сърце замаяно от зло,
какво да дириш между циганите си дошло?
Сред тия луди със лица съвсем окаменели,
сърце превърнато в пустиня – всичко са ти взели.

Сърце от угризения, светлик сияйно горд,
сърце самотно, тук какво потърси ти сега?
– Акорда взимам аз, миньорния акорд.

L'église de Locmaria, 1927, Musée des beaux-arts de Quimper