„Човекът е неосъзнато хитро и не съвсем „нормално“ същество, което с лекота лъже себе си и другите, по-често самия себе си.“

Николай Бердяев е руски философ и публицист, един от основателите на т.нар. „руски философско-религиозен ренесанс”. Основните проблеми в творчеството му са свободата и любовта, а като основен акцент е изведена идеята за „самопознанието”, в което Бердяев вижда единствения смисъл на всяко познание и всъщност единственото възможно истинско познание.

Любовта е като универсална жизнена енергия, притежаваща способността да превръща страстите на злото в творчески страсти.

Любовта е насочена към неповторимо индивидуално същество, към личност и при нея не е възможна замяна. Половото влечение допуска замяна и не означава непременно отношение към личност.

Любовта определя и опознава личността, всичко незаменимо индивидуално, и го утвърждава за вечността, това е нейният смисъл. Но световният климат не е благоприятен за истинска любов, твърде често той е смъртоносен за нея.

Не можеш да обичаш всички, защото любовта е избор.

Адът е нужен не за това да злите да получат възмездие, а за това, че човек не бива да бъде насилван от доброто и принудително въведен в рая.

Вярата в безсмъртието е не толкова утешителна, облекчаваща живота, тя даже е страшна, ужасна вяра, отегчаваща живота с безмерна отговорност. Може даже да се каже, че невярващите повече са облекчили своя живот, отколкото вярващите.

Добрите дела, които са свършени не от любов към човека и не от грижа за него, а за спасение на собствената душа, съвсем не са добри. Където няма любов, там няма и добро.

Смъртта настъпва за нас не само тогава, когато ние умираме, но даже и тогава, когато умират наши близки. Ние имаме в живота си опит със смъртта било и неокончателен.

В свободата е скрита тайната на света. Бог иска свобода, и от там е произлязла трагедията на света.

Откривам, че макар, че живеем в един свят, в едно време, на земята ние всички сме си определили колко да е високо небето.

Реалността на мита за Бога, за Духа, за Истината не може и не бива да се доказва. Като нещо крайно съкровено това предполага свобода на избора.

Ние живеем в свят на необходимост, разединеност и вражда, на абсурд и безсмислие. Но светът не се изчерпва с това състояние, което е състояние на падение; възможно е и друго състояние на света, но то изисква друго съзнание. Пък и нямаме основания да твърдим, че съществува само един свят.

Науката дава познание за реалния свят в онова състояние, в което той се намира, и тя не е виновна за упадъка на света. Науката търси истината. Но тя си има определени граници и съществуват въпроси, които тя не само че не може да реши, но няма правото да поставя. Конфликтът се създава от деформираните претенции на науката за върховна власт над човешкия живот, за правомощията й авторитетно да решава въпросите на религията, философията, морала, правото да дава директиви за сътворяване на духовна култура. В действителност това, а не точната наука води до създаване на конфликт. Никоя наука не може да каже нищо по въпроса съществуват ли или не съществуват други светове. Ако науката отрича другите светове, то е само защото ученият, извънредно задълбочен в този даден му свят, не притежава свобода на духа, необходима, за да бъдат признати другите измерения на света. Даденият свят, този свят е частичен, както е частичен отделният ден от нашия живот.

Гаранции за съществуването на Бог няма, човек винаги може да се съмнява и да го отрича. Бог не те принуждава да го признаеш, както принуждават материалните предмети. Той е обърнат към свободата на човека. Вярата в Бога е само вътрешна среща в духовния опит.

Изцяло измамна и унизителна е често повтаряната идея, че пред Бог човекът е нищо. Тъкмо обратното, трябва да се казва, че пред Бог, чрез обръщането си към Бога човекът се издига, той израства и побеждава нищото.

Бог не е сила в природния смисъл, която да действа в пространството и времето, не е господар и повелител на света, не е и самият свят или силата, разлята в света. По-вярно ще е, ако кажем, че Бог е Истината и Смисълът на света, Бог е Духът и Свободата.

Човекът не може да е самодостатъчен, това би означавало, че го няма. Именно тук е тайната на човешкото съществуване: то доказва съществуването на нещо по-висше от човека и в това е човешкото достойнство.

Бог е свобода, а не е необходимост, не е власт над човека и света, не е върховна причинност, действаща в света. Съществуването на Бог е хартата на човешките свободи, то е вътрешното оправдание на човека в борбата за свобода с природата и обществото.

Свободата не може да бъде вкоренена в природата, тя е вкоренена в Духа. Връзката на човек с Бог не е природно-битийна, а духовно-екзестенциална, дълбинна. Ако няма Бог – тогава няма и Тайна. Ако няма Тайна – светът е плосък и човекът е двуизмерно същество, неспособно да изкачи върха на планината. Ако няма Бог – тогава няма и победа над смъртта, няма вечен живот, всичко е абсурдно и лишено от смисъл. Бог е пълнотата, към която човекът няма как да не се стреми.

Ако човекът беше изключително природно и ограничено същество, то смъртта му не би съдържала нищо трагично, трагична е само смъртта на безсмъртното, устремено към безкрайността същество.

Властта на техниката има една много тежка последица за човека, за която душата му не е достатъчно пригодена. Настъпва страшно ускоряване на времето, една бързина, на която човек не насмогва. Нито един миг не е самоцелен, той е само средство за следващия миг. От човека се изисква невероятна активност, която не му позволява да се опомни. Но тези активни мигове го правят пасивен. Той се превръща в средство извън човешкия процес. Активността на човешкия дух намалява. Преценката за човека е вече според производителността му. Това е отчуждаване от човешката природа и разрушаване на човека. Развитието на духовността в човека означава не отвърщане от природата и техниката, а тяхното овладяване.

И досега не е напълно разгадана тайната на властта, тайната, чрез която нейните носители подчиняват останалите хора. Защо огромен брой хора, на чиято страна е преобладаващото физическо надмощие, са съгласни да се подчиняват на един човек или на шепа хора, ако те са овластени? Дори най-обикновеният полицай предизвиква по-различно чувство от цивилния простосмъртен. Както в далечните времена, така и днес хората са склонни да смятат тази принадлежност към властта за помазване. Тук, разбира се, си казва думата и старата робска нагласа у човека, която не е напълно преодоляна и при демокрациите. Неведнъж е посочвано, че властването е свързано с хипнозата. Държавната власт може да управлява народа много рационално, но самото начало на властта е абсолютно ирационално. Дарбата на властниците е в способността им за внушение. Властва този, който докарва народните маси до хипнотично състояние. В тези случаи колосална е ролята на пропагандата, тя е вулгарна форма на хипнотизиране. И ако хората не бяха склонни да се поддават на хипноза, не се знае щеше ли да има власт, която да се задържи.

Не толкова разумните интереси, колкото страстите ръководят хората.

Без съмнение началото на властта е свързано със съществуването на злото. И то в двояк смисъл. Властта е принудена да се бори с проявите на злото – това е нейна пряка функция. Но и тя самата сее зло и става нов извор на злини. И тогава е необходима нова власт, която да сложи край на това. Но след време властта, сложила край на безчинствата на лошата власт, самата става лоша. И няма изход от този порочен кръг.

Всяка власт, явно или тайно, съдържа в себе си отрова.

Целите на човешкия живот са помръкнали. Човекът е престанал да разбира за какво живее и не му остава време да се замисли върху предназначението на живота. Човешкият живот е запълнен със средства за живот, превърнали се в самоцел.

Икономиката е само необходимо условие и средство за човешкия живот, но не и негова цел, нито върховна ценност или определяща причина. Не мога да се занимавам с философия, ако нямам храна, дрехи и покрив над главата си. Но философията ни най-малко се определя от тези условия.

Величието на един народ, неговият принос в историята на човечеството се определят не от могъществото на държавата, не от развитието на икономиката, а от духовната култура.

Няма нищо по-зловредно от стремежа да се осъществи добро с цената на всичко. Това обикновено значи не излъчване на благостна енергия, преобразяваща човека и човешкото общество, а по-скоро излъчване на зловредна енергия за осъществяването на благостна цел.

Ужасът на човешкия живот се състои в това, че доброто се осъществява с помощта на злото, истината с помощта на лъжата, красотата – с помощта на грозотата, свободата – с помощта на насилието. За осъществяването на някоя добра цел са били извършвани върховни злодеяния.

Изолацията, възгордяването, презрението неминуемо водят до гибел.

Трагизмът на човешкия живот е не толкова в конфликта на доброто и злото, а в конфликта на положителните ценности. В името на свободата човек може да пожертва любовта, в името на социалната справедливост- да пожертва свободата, в името на жалостта може да пожертва научното си призвание и т. н.

Принудителната жертва няма никаква стойност.

Законът може да принуди хората към справедливост, но не може да ги принуди към братство. Жалостта, милосърдието, любовта са благодатни явления на свободата, а не на принудителния закон.

В края на краищата в съвременния свят няма нито справедливост, нито свобода. Въпросът за ценностите е изместен от борба за елементарни блага, за самата възможност да се живее и оцелява. По върховете на цивилизацията се извършва елементаризация, която само се представя за сложна.

Най-нужното не е най-ценното. Висшите духовни ценности изчезват, когато свободата не е насочена към утвърждаването им. Човекът е свободен да признае за реална една много малка, много повърхностна част от света, той е свободен да отрече свободата си.

Казват, че човек може да бъде вътрешно свободен дори и в окови, може да бъде свободен, когато го изгарят на клада. Това е така. Но въпросът за вътрешната свобода е по-сложен, отколкото обикновено си го представят, особено когато не се интересуват от вътрешния живот на човека. Човек може да бъде роб не само на външния свят, но и на самия себе си, на несъвършената си природа. Освобождаването на робите в обществото още не означава освобождаване от вътрешното робство. Човекът може да стане роб вътрешно. Това е причината революциите обикновено да не доведат до създаването на ново свободно общество и винаги да съдържат в себе си възвръщане към предишното старо общество.

Изродената свобода се изразява единствено в отрицателното съзнание, че – ето на, - мен не ме насилват. Краен израз на упадъчната свобода е „оставете ме на мира“. Свободата съвсем не е лекота, свободата е трудна и тежка. Свободата не е право, а задължение. Либералите обикновено схващат свободата като право, а не като задължение, за тях тя означава лекота и липса на притеснения. Затова свободата се превръща в привилегия на господстващите класи. В по-дълбок смисъл – свободата е пълнолетието на човека, осъзнаването на дълга пред Бог да бъдеш свободно същество, а не роб. Свободата предполага съпротива, тя е поява на сила. За да не бъде формална, Декларацията за правата на човека трябва да е също и декларация за задълженията на човека и гражданина. И акцентът трябва да бъде поставен върху човека като духовно същество.

Истински обича свободата онзи, който я утвърждава в другия. Има само едно мерило, с което може да се измери свободата – това е веротърпимостта, едно твърде рядко явление, ако го разбираме в дълбочина. Крайната форма на нетърпимост е фанатизмът. Фанатизмът, тоест крайната форма на нетърпимостта, е загуба на вътрешната свобода. Фанатикът е поробен от идеята, в която вярва, тя стеснява съзнанието му, изтласква от него много важни човешки състояния, той престава да се владее вътрешно. Фанатикът не може да види никаква връзка между обсебилата го идея и свободата. Дори в случая, когато е обсебен от идеята за свободата. Нетърпимостта, тази омекотена форма на фанатизъм, също винаги е стесняване на съзнанието, неразбиране на множествеността и индивидуалността на живота. Истината изисква свобода – свобода за оня, който я открива, и свобода за другите.

Източник: Николай Бердяев: „Царството на духа и царството на кесаря“, „Философия на свободата“
Снимка: dumskaya.net
Илюстрация: peyotes.ru