Времето лекува само там, където болка няма

Петте стадия на болката от загубата

„Времето лекува всички рани. Хубава мисъл, само че не е вярна...“, е изводът, който прави в края на земния си път, германската актриса Марлене Дитрих в автобиографичната си книга, разказвайки за тежките човешки загуби, които преживява през нелекия си живот.

Приблизително век по-рано , американската поетеса Емили Дикинсън пише поемата „Времето не лекува“:

Казват – лекувало времето.
Времето не лекува.
Мъката – като жилите –
със възрастта се подува.

Времето е проверката
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма.

Какво всъщност означава „Времето лекува всички рани.“? Нима отминаващите минути, часове, дни или години могат да окажат лечебно въздействие след загубата на значим, близък, любим човек?! Единственото, което може да стори отминаващото време е да ни накара да свикнем с болката. Но това е много далеч от изцелението... Както е казал Достоевски: „Човек свиква с всичко. И това е най-лошото!“

Всеки от нас в даден момент от живота си се изправя срещу неизбежността на това да се раздели с някого. Няма как, това е основна част от човешките взаимоотношения. Най-голямата трагедия в кратковременното ни съществуване е смъртта на близко и обичано същество. На второ място, според психолозите, е разводът/раздялата.

Времето, което натоварваме със задачата да излекува раните ни, съвсем не може да стори това. Това може да направи единствено начинът, по който го изживяваме, и неизбежните психологически процеси, през които се налага да преминем, докато то си тече. Тези процеси са идентични за почти всички хора и са основно пет:

Death Struggle, 1915, Edvard Munch

ОТРИЦАНИЕ

Отрицанието е реакцията, която се появява веднага след първоначалния шок. „Това не може да се случи на мен!“

След внезапна смърт на близък, човешкият мозък съвсем естествено изпада в шок, за да се предпази от силата на емоционалния удар. Съвсем нормална реакция е, при ужасна новина, човек да започне да се убеждава, че е станала грешка, че някой не е разбрал нещо правилно, или пък че това се е случило на някой друг.

След тежко и продължително заболяване, макар близките да са наясно с предстоящия край, при тях отново се изживява шок, тъй като никой никога не е подготвен за смъртта. Отрицанието тук е съществувало през цялото време на заболяването на близкия, както и неумиращата надежда, че фаталният край може и ще бъде избегнат. Често срещано явление е, фалшиви надежди да се подхранват с илюзиите, че диагнозата е сгрешена, че ще се появи чудодейно лекарство или нов и по-компетентен лекар; изпробват се всички видове шарлатански илачи, които се предлагат на пазара от хора, които злоупотребяват с болката ни и т.н.

Ако не разглеждаме случаите с летален изход, а отправим поглед към загубата на близък човек поради разпад на взаимоотношенията – като раздяла с интимен партньор или приключването на ценно приятелство, ще трябва да отбележим, че тук отрицанието се появява много преди физическата раздяла между хората. Това не са случаи, при които губим човек изведнъж, внезапно.

Това е дълъг, продължителен процес, по време на който едната или и двете страни „си затварят очите“ за случващото се, и се опитват да игнорират сигналите за предстоящия разпад, чрез най-различни видове самозалъгване, макар дълбоко в себе си да са наясно с неизбежния край. В такива моменти дори не се и допуска прокрадването на мисълта до съзнанието. Което, разбира се, унищожава всяка възможност, все пак да се направи нещо за предотвратяването му.

Често срещано явление е дисоциацията, което е изключително поразяващо за психиката. Дисоциацията е душевен процес, който прекъсва връзките между мислите, спомените, чувствата, действията или чувството за идентичност на личността. Дисоциацията е нормален отговор на травма и позволява на ума да се дистанцира от преживяванията, които са прекалено много за психиката по това време.

Човек се дистанцира, отделя от проблема, защото не желае да се изправи пред него, тъй като усеща, че няма достатъчно сили да се справи. В началото това е полезно, за да се предпази психиката, но продължи ли по-дълго време, има опасност напълно да се отделим от себе си – от своите собствени чувства, мисли и преживявания. Стига се до състояние, в което гледаме безстрастно на тях отстрани, все едно принадлежат на някой друг.

Но дори и да осъзнаем реалността на случилото и случващото се, се налага да се изправим пред друго страдание. Един от най-ужасните моменти след загуба на близко същество е, че в началото, докато се привикне с мисълта за липсата му, всяка сутрин отново и отново се налага да се преживява първоначалния шок от загубата. В сънно състояние човек „забравя“ какво се е случило в будното му състояние. След всяко събуждане отново и отново му се налага да си „припомня“, че нещата не са, и никога вече няма да бъдат същите.

Излишно е да споменаваме ролята на алкохола или различните наркотични и фармакологични средства за замъгляване на съзнанието в такъв момент. Те отново се явяват способи за бягство от реалността и отрицание.

Consolation, 1894, Edvard Munch 

ГНЯВ

Следващият етап, през който всеки, по един или друг начин, преминава е гневът. След като осъзнаеш какво ти се е случило, съвсем естествено е да се ядосаш. Разбира се, според темперамента, характера и степента на интелигентност, гневът се изживява по различен начин от различните хора, но винаги го има. Ядосваме се на бог, на съдбата, на хората (и тяхната безчувственост, както ни се струва в такива моменти), на докторите, на любимия, който ни е напуснал, на себе си, на целия свят...

„Защо точно той/тя, а не някой друг!“, „С какво заслужих това?!“ и още много други такива мисли минават през главите ни, когато се сблъскаме с неизбежното. Този гняв идва от непреодолимото усещане за огромната несправедливост, която ни е сполетяла.

Да се бори в такъв момент с толкова интензивно чувство е трудно за човек. Още повече, че колкото повече „отрицателни“, „черни“ мисли му идват наум, толкова по-виновен се чувства, което го съсипва допълнително.

При смъртта на близък, гняв могат да предизвикат опитите на околните да ни утешат, тъй като те почти винаги ни се струват нелепи (в много случаи действително са), а често пъти и изкуствени, защото „никой никога не може да знае как се чувстваме“.

При каквато и да било загуба на близък човек, гневът произлиза и от склонността ни да „връщаме лентата назад“, отново и отново да си припомняме събитията, довели до фаталния край, да умуваме дали не е имало нещо, което сме могли да направим, за да го предотвратим, или пък да се питаме „как може да съм бил толкова сляп през цялото време?!“...

Вариантите са безброй, но най-доброто, което можем да направим в този момент е да позволим на този гняв просто да съществува, да го изживеем и да го оставим да отмине, като дадем всичко от себе си, през това време да не нараним с думи или действия хората около себе си или нас самите.

Успокояващата мисъл „Какво толкова, това се е случило на толкова много хора преди мен...“, може да бъде и много опасна, тъй като отменя правото на личността да изживее чувствата и мислите, които я сполетяват в този момент. А неотменимо човешко право и задължение е да изживяваме собствените си емоции, чувства и мисли, тъй като те принадлежат единствено на нас и на никой друг.

ПАЗАРЕНЕ

Поради ужасното безсилие, след отрицанието, често паралелно с гнева, много хора преминават през фаза, наречена „пазарене“, при която пробват всякакви възможни средства за промяна на ситуацията. Опитват се да се „пазарят“ с Бог, със съдбата или със свръхестествени сили (директно или несъзнателно).

Обикновено обещават да бъдат добри или да извършат някое велико дело, само и само съответната сила да премахне наложеното им наказание, в случая – загубата. Скърбящите хора понякога тръгват и на поклонение, стават фанатично религиозни, отдават се на всякакви благотворителни акции, започват здравословен начин на живот, пишат извинителни писма до напусналия ги партньор, с които го молят да се върне и общо взето мислят или вършат всевъзможни глупости, само и само да отменят случилото се. Хубаво е, пазаренето да се ограничи само в мисълта и да не се пристъпва към конкретни действия, тъй като те никога не произлизат от душата на човека, а само от болката му.

Подобни постъпки са просто последната „сламка“, за която скърбящите хора се хващат, за да избегнат потапянето в жестоката болка, която придружава всяка голяма загуба. В крайна сметка, когато загубиш някого, никоя свещ и никоя молитва, няма да променят факта, че единственото нещо, което ти остава, е празнота в живота ти, на мястото, на което, този, когото си обичал, е стоял.

Moonlight, 1893, Edvard Munch 

СКРЪБ

Всички, изброени досега етапи преминават или един след друг, или в повечето случаи паралелно, а това, че сте преминали през един от тях, съвсем не означава, че няма да се върнете впоследствие отново към него, и да се наложи да го изживявате още много пъти.

Много често се получава „порочен кръг“, в който се въртите – един час/ден сте в етапа на пазаренето, в друг сте в плен на гнева, в трети отново се връщате към отрицанието, после отново сте гневни и т.н. Лошото е, че цялото това „въртене“ може да продължи с години.

Много хора не успяват да излязат от този кръг и се въртят като в пералня от емоции, които могат да се окажат фатални за психиката, като дори водят до суицидни мисли и действия.

Но всички те са подготвителните етапи за най-тежкия от всички – потапянето в истинската скръб. Много от нас дори не си позволяват да влязат в този етап, който всъщност е „дъното“, до което трябва да стигнем, за да се оттласнем и да изплуваме.

Това е моментът, в който пускате болката, чистата скръб, такава, каквато е, да влезе с пълната си сила във всяка фибра от вашето същество, във всяко кътче на съзнанието и сърцето ви. Този процес е строго индивидуален, скръбта няма нито пол, нито раса, нито социална принадлежност. Изисква се изключителна смелост и готовност да я оставите да ви обладае, тъй като тя е нещо, което е далеч отвъд думите и не може да бъде описано, нито пък могат да се дават съвети за това как да се изживее и понесе. Инструкции за това не съществуват.

ПРИЕМАНЕ

Именно скръбта е нашата врата към освобождаването. След като си позволим да я изживеем, ще дойде и приемането, и свикването с мисълта, че от сега нататък ще продължим да живеем със загубата, която ни я е причинила.

Много хора съзнателно отказват да стигнат до този момент, тъй като им се струва, че това ще омаловажи страданието им, ще унищожи стойността на претърпяната загуба, дори важността на самия човек, който си е отишъл, и предпочитат да си останат в предходните етапи. Което може единствено да доведе да още една загуба – загубата на самия себе си.

Приемането има един изключително важен елемент – идентификацията. Пример може да се даде с разтрогнат брак – ако семейството ви се разпадне, от омъжена жена/женен мъж, вие се превръщате в разведен такъв. Тоест, ролята ви се променя. Ако досега една от най-важните роли в живота ви е била тази на съпруг/а и вие сте се идентифицирали с нея, вече няма да можете. Ще се наложи да се идентифицирате с новата си роля, което е изключително трудно за психиката.

Мери Шели казва, че „Нищо не е толкова болезнено за човешкия ум, колкото голямата и внезапна промяна.“ Със сигурност не е имала предвид промяна на работното място. Голямата и внезапна промяна се случва, когато загубим обичан човек. Ако жена, която се е идентифицирала с ролята си на майка, загуби детето си, не само болката от загубата ще е съсипваща за нея, а и невъзможността да се идентифицира като „не-майка“.

Когато загубим родителите си, от човек със семейство, ни се налага да се идентифицираме като човек без майка или човек без баща. И да се научим да живеем с това.

В това се състои приемането – в идентифицирането с новата роля, с осъзнаването, че животът ни и ние самите вече не сме това, което сме били преди загубата. И че болката от нея ще остане съпътстващ елемент от живота ни. И това е, с което се измерва истинската сила на един човек.

Това е описано най-вярно чрез известния филмов диалог:

– Как оцеля, след това, което преживя?
– Човекът, който бях, не оцеля...

Автор: Десислава Димитрова

Картини: Edvard Munch 

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK