Човекът е създание, обречено на провал, което заплаща прескъпо всяка своя авантюра ~ Емил ЧОРАН

Размишленията на големия румънски философ и есеист Емил Чоран, познат на българските читатели с книгите си „Пропадане във времето“, „Наръчник по разложение”, „Сълзи и светци”, „Шемет на скептицизма”, „Тетрадки 1957-1972”.

(1911 ~ 1995)

На всяка възраст може да установим, че животът е грешка. Но на петдесет години правим великото откритие, че може да бъде красив и грозен, че всъщност е интересен. С времето той се банализира и ние започваме да съжаляваме за периода, в който сме се вълнували и сме го приемали по-непосредствено.

Нереална мъка няма. Мъката ще съществува, дори когато светът изчезне.

Природата е великодушна само към онези, които не мислят за смъртта. На всички останали тя е внушила най-стария и най-разяждащия от страховете. Без да им даде възможност да избягат от него...

Заблуда е да следваш стъпките на мъдреца, ако ти сам не си мъдър. След време човек се уморява и му обявява война. Война на всичко, като започва от идеала, който не е могъл да достигне.

Колко приятели и колко врагове си отидоха! Колко ми е леко сега! Мога най-сетне спокойно да вървя по моя път, да не се страхувам от злината на враговете, от добротата на приятелите...

Поискаш ли да бъдеш друг, можеш да завършиш с това да бъдеш нищо!

Който иска да има хармонична мисъл, винаги ще избягва познати и съществени суеверия.

Който не е виждал публичен дом в пет сутринта, не би могъл да си представи накъде се е запътила нашата единствена планета.

Само големите народи могат да държат инициативата за собствените си беди и да ги сменят когато си пожелаят. Малките нямат избор - на тях им ги налагат.

От десет до четиринадесетгодишна възраст живеех в пансион. Всяка сутрин, когато отивах на училище, минавах покрай една книжарница и поглеждах книгите от витрината, които сменяха доста често, дори тук, в това малко румънско провинциално градче. Само една от тях, някъде в левия горен ъгъл, забравяха да сменят: "Човекът звяр" от Емил Зола. От тези четири години единственият спомен, който ме преследва и досега е това заглавие.

Всичко е девалвирало от момента, в който литературата е престанала да бъде анонимна. Упадъкът е започнал с първия подписал се автор.

Човекът е създание, обречено на провал, което заплаща прескъпо всяка своя авантюра. Достатъчно е да се обърнем към историята: цивилизациите изчезват една след друга, а човекът непрекъснато запада.

Моралистът не е човек, който се занимава с морала. Той по-скоро размишлява върху съдбата и е обзет единствено от мисълта за нас, хората.

На млади години изучавах доста старателно философията, за да се разочаровам по-късно от нея. Никъде не намерих отговорите, които търсех - дадоха ми ги не философите, а моралистите.

Омразата към самия себе си е доста разпространено чувство. Тя може да те нападне най-неочаквано и за кратко или да те обземе постепенно и за дълго...

За един писател да смени езика, на който пише, е все едно да съчинява любовно писмо с помощта на речник.

Страданието на другите може да ни ангажира най-много четвърт час.

ИЗ „ОТЧАЯНИЯ“

Човек – това вечно недоволно животно. Всяка негова дума или жест имат стойността на симптом.

Може би най-компромисната фигура в историята е Йосиф, бащата на Исус. Християните са го изпратили в глуха линия. Направили са го за смях и варварите. Ако той беше успял да каже поне веднъж истината, неговият син щеше да си остане тъмен и неразбран евреин.

Триумфът на християнството произхожда и от липсата на гордост. Концепцията за непорочното зачатие тръгва от милостта на света и от подлостта на един мъж...

Твърде малко поети признават гениалността на сълзите. Всички сълзи, които изтичат от Бога, са всъщност наши. А светците не подозират това...

Господ се люшка между Русия и Испания (между Достоевски и Ел Греко). Две страни, бременни от Господ. Има и други такива страни, но тези двете, май, са първите...

Всеки спомен е болестен симптом. Животът е чисто състояние, като биологичен феномен е абсолютна реалност. Зареем ли се из мъглата на спомените, значи страдаме. Споменът е вид отрицание, а когато е хиператрофирал - това вече е неизлечима болест.

Из „СЪЛЗИ И СВЕТЦИ“, превод: Огнян Стамболиев

Споделено от litclub.bg
Снимка: observatorcultural.ro, zetaboards.com

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност