Eйбрахам Маслоу (1908 ~ 1970), един от основателите на хуманистичната психология, изследва как въздейства обществото на човешката природа в своята „Мотивация и личност“. И ни съветва да не забравяме, „че човешката природа сама по себе си генерира много зло, ако не от вродена злоба, то от невежество, глупост, страх, лоша комуникация, несръчност.“

Как въздейства обществото на човешката природа?

Обществото, което е болно, за болния пациент е лошо и в по-обективен смисъл (дори за здравите хора), ако не за друго, то защото е в състояние да създава невротични хора. Тогава, теоретически, психотерапията от социална гледна точка означава да се върви срещу основните стресове и тенденции в едно болно общество. Или, по-общо казано, независимо каква е степента на общото здраве или болест на дадено общество, терапията се свежда до борба на индивидуално равнище срещу произвеждащите болест сили в това общество. Тя се опитва, ако можем така да се изразим, да обърне посоката на течението, да променя отвътре, да е революционна или радикална в основния, етимологичен смисъл на думите. При това положение всички психотерапевти се борят или би трябвало да се борят по-скоро на дребно, отколкото на едро с патогенните сили в своето общество, а ако те са фундаментални и първични, психотерапевтите всъщност се борят със своето общество. Очевидно, ако психотерапията би могла да се разрасне неимоверно, ако вместо с няколко десетки пациенти на година, психотерапевтите работят с няколко милиона, то тогава борбата на тези малки сили срещу природата на нашето общество би станала доловима и с просто око. Не може да има и съмнение, че обществото би се променило. Първо ще има тук или там промени във „вкуса“ на човешките взаимоотношения по отношение на качества като гостоприемство, щедрост, дружелюбие и други подобни, но след като достатъчно хора станат по-гостоприемни, по-щедри, по-добри, по-социални, можем да сме съвсем сигурни, че те ще наложат и законови, политически, икономически и социални промени (Mumford, 1951). 

Струва ми се, че нито едно общество, колкото и да е добро то, не би могло напълно да елиминира болестта. Ако заплахите не дойдат от страна на други човешки същества, те винаги ще идват от страна на природата, смъртта, фрустрацията, болестта, дори от простия факт, че макар да извличаме полза като живеем в общество, ние трябва по необходимост да модифицираме формата на задоволяване на желанията си. Не бива да забравяме също, че човешката природа сама по себе си генерира много зло, ако не от вродена злоба, то от невежество, глупост, страх, лоша комуникация, несръчност и т.н. 

Това е ужасно сложен набор от взаимоотношения и е много лесно да бъде погрешно разбран или нещата да се кажат по начин, който води до неразбиране. Може би мога да се предпазя от това, без да пиша надълго и нашироко като препратя читателя към един доклад, който подготвих за студентите на семинар за Утопична социална психология (Maslow, 1968). В него се подчертава емпиричното, действително постижимото, (а не непостижимите фантазии) и се настоява да говорим за степени, а не за „или-или“. Задачата се структурира от въпросите: Колко добро общество позволява човешката природа? Колко добра човешка природа позволява обществото? На колко добра човешка природа смеем да се надяваме, предвид вградените ограничения на човешката природа, за които вече знаем? На колко добро общество смеем да са се надяваме, предвид трудностите, присъщи на самата природа на обществото?

По моя преценка, идеалното човешко същество е невъзможно и дори немислимо, но човешките същества са наистина далеч по-способни да станат по-добри, отколкото повечето хора смятат. Колкото до идеалното общество, то, както ми се струва, е само една неосъществима надежда, особено като се има предвид очевидния факт, че е почти невъзможно да се постигне дори идеален брак, приятелство или отношения родител-дете. Ако съвършената любов се постига така трудно при една двойка, семейство, група, колко трудно би било това при 200 милиона? При три милиарда? И отново е ясно, че двойките, групите и обществата не могат да станат идеални, но очевидно могат да се усъвършенстват и да варират от много добри до много лоши.

Нещо повече, според мен знаем достатъчно за усъвършенстващи се двойки, групи и общества, за да отхвърлим вероятността да настъпят бързи или лесни промени. Усъвършенстването на един- единствен човек - така, че постигнатото да остане трайно - може да отнеме години терапевтична работа, а дори и тогава основният аспект на „усъвършенстването“ е, че позволява на човека да се залови с доживотната задача да усъвършенства себе си. Наистина се случва във велики моменти на духовен прелом или прозрение да настъпи мигновена себеактуализация, но това става изключително рядко и на него не бива да се разчита. Психоаналитиците отдавна са се научили да не разчитат единствено на прозрението, а да слагат ударението върху анализирането - продължителното, бавно, мъчително, повтарящо се усилие да се използват и прилагат прозренията. Духовните учители и водачи от Изтока обикновено също подчертават, че усъвършенстването е доживотна задача. Същата поука вече започва да става ясна на по-задълбочените и трезви ръководители на Т-групи, групи за личен растеж, за афективно образование и други като тях, които сега преминават през мъчителния процес на отказване от теорията за себеактуализацията като „големия взрив“.

Всички формулировки в тази област ще трябва, разбира се, да са в дух на степен, както във следващите примери: 

1. Колкото по-здраво е обществото въобще, толкова по-малка ще е потребността от индивидуална психотерапия, тъй като ще има по-малко болни индивиди. 

2. Колкото по-здраво е обществото въобще, толкова по-вероятно ще е болният човек да получи помощ или да бъде излекуван без намесата на специализирана терапевтична интервенция, или с други думи, чрез добрите житейски преживявания. 

3. Колкото по-здраво е обществото въобще, толкова по-приемливо ще бъде то за пациента. 

4. Колкото по-здраво е обществото като цяло, толкова по-лесно ще е за инсайттерапията да постигне излекуване, защото ще съществуват твърде много подпомагащи я добри житейски изживявания, взаимоотношения и т.н., както и относителна липса на войни, безработица, нищета и други социопатогенни влияния. Очевидно са възможни десетки теореми от този лесно проверим вид.

Необходима е някаква подобна формулировка за връзката между индивидуалното заболяване, терапията и природата на обществото, която да помогне да се реши често соченият песимистичен парадокс: Как е възможно здраве или подобрено състояние на здравето в едно болно общество, което е създало лошото здравословно състояние? Разбира се, песимизмът, съдържащ се в тази дилема влиза в противоречие с действителното наличие на себеактуализиращи се хора и на психотерапия, които със самия факт на своето съществуване доказват, че това е възможно. Дори и при това положение е полезно да се набави теория, обясняваща как е възможно това, ако не за друго, то за да постави целия този въпрос отворен за емпирично проучване.

От: „Мотивация и личност“, Ейбрахам Маслоу, изд. Кибеа
Снимка: 5basicneeds.weebly.com