„Има ли огън, който да може да се сравни с грейналото слънце през зимен ден, когато полските мишки подават нослета край зидовете и чичопеят пиука из горските дъбрави?“

(Henry David Thoreau, by B.D. Maxham, 1856)

♥ Зимна разходка 

Цяла нощ вятърът нежно е шумолял в капаците на прозорците, навявал е пухкава гальовност по стъклата и навремени е въздъхвал като летен зефир, поклащащ листата. Полската мишка е спала в уютното си леговище под земята, бухалът се е спотайвал в хралупата си нейде дълбоко в мочурището, заекът, катерицата и лисицата също са имали подслон. Кучето-пазач кротко е лежало край огнището, добитъкът е мирувал в обора. Самата земя е спала своя сякаш първи, а не пореден сън, освен когато някоя улична табела или врата на дървена колиба леко е проскърцвала в пантите си, обрадвайки изоставената Природа в среднощния й труд - едничък бодърстващ звук помежду Венера и Марс, - известявайки ни за далечна вътрешна топлина, за божествена радост и другарство, за среща между боговете, на която обаче е твърде мразовито за човека. Ала докато земята е тънела в сън, въздухът е кипял от живота на пухкавите падащи снежинки, като че на трона е седяла някоя северна Церера и е хвърляла сребристия си посев връз полята. 

Ние спим и накрай отваряме очи за застиналата действителност на зимната утрин. Снегът, топъл като памук или пух, е засипал перваза на прозореца; през удебелялата прозоречна рамка и заскрежените стъкла прониква бледа, задушевна светлина, засилваща радостта от уюта вътре. Невероятен е покоят на утринта. Подът скърца под нозете ни, пристъпим ли към прозореца, за да погледнем към ясните простори оттатък полята. Виждаме покривите под снежния им товар. От стрехите и оградите висят снежни сталактити, а в дворовете се издигат сталагмити, пристегнали невидима сърцевина. Дървета и храсти отвсякъде протягат белите си ръце към небето; там, където е имало стени и огради, виждаш чудати образувания да се изопват в закачливи подскоци по здрачния пейзаж, сякаш през нощта Природата е осяла полята с най-новите си творения, та да служат за образец на човешкото изкуство.

Лекичко открехваме вратата, пускайки в стаята снежния навей, и пристъпваме навън в режещия въздух. Звездите вече са позагубили от блясъка си и мътна оловна пелена закрива хоризонта. Ярък бакърен пламък от изток оповестява настъпването на деня, докато на запад всичко е потънало в сумрак и призрачен покой, обгърнато в злокобните отблясъци на Тартара като подземното царство. Само адски звуци долитат оттам - кукуригане на петли, кучешки лай, удари на брадва, мучене на крави - сякаш до един идат от владенията на Плутон отвъд Стикс и не че навяват меланхолия, но тяхното оживление на зазоряване е твърде тържествено и тайнствено за земните селения. Пресните следи на лисици и видри в двора ни подсещат, че всеки час на нощта е наситен със събития, че майката-природа все тъй се труди и оставя следи в снега. След като отворим вратата, чевръсто поемаме по пустия извънградски път, скриптейки с нозе в сухия, сипкав сняг, ободрени от силното, пронизително скърцане на дървена шейна, тъкмо потегляща от портата на ранобуден фермер към далечния пазар, след като е прекарала под сайванта цялото лято в сънища сред трески и съчки; а в далечината, през навяващия сняг и затрупаните прозорци, виждаме подранилата свещичка на фермера, подобна на бледа звезда, да изцежда самотен лъч - сякаш утринна молитва за някоя неумолима добродетел. Един по един комините започват да изпускат дим сред дърветата и снеговете. 

Отдалеч над замръзналата земя долитат звуците от цепене на дърва пред фермерските порти, лаят на домашните кучета, глъхнещото тръбене на петли, макар тънкият, мразовит въздух да пропуска до слуха на кратки, галещи трептения само най-фините съставки на звука, тъй както вълните утихват най-бързо в бистрите сладки води, в които по-големите частици потъват на дъното. Тия звуци долитат ясни като звън от много по-далечни точки на хоризонта, сякаш сега препятствията, които ги приглушават и одрезгавяват, са по-малко, отколкото през лятото. Земята звънти като добре осъхнала дъска и дори обичайните селскостопански шумове стават мелодични, а звънтежът на леда по клоните е сладкоглас и плавен. Изпарила се или изсъхнала, във въздуха не е останала и следа от влага и той е изтънял и придобил такава еластичност, че се превръща в източник на наслада. Отдръпналото се, изопнато небе сякаш извива свод на катедрала, а лъскавият въздух блещука като че в него плават кристалчета лед. Живелите в Гренландия разказват, че там скове ли мраз, „морето задимява като горящо торфище и от него се надига мъгла, наричана ледовит дим“, който „режещ дим често причинява мехури по лицето и ръцете и е вреден за здравето“. Ала тоя бистър, щипещ студ е еликсир за дробовете, той е не толкова ледена мъгла, колкото кристализирала лятна омара, пречистена и избистрена от студа. 

Най-после слънцето се показва из далечните гори, съпътствано сякаш от лекия звънливо-плавен звук на цимбали, разтапя въздуха с лъчите си и утринта забързва с такава устремна стъпка, че в миг и далечните хълми на запад започват да алеят. Междувременно бързо крачим из пухкавия сняг, затопляни от вътрешен пламък, още наслаждаващи се на сиромашко лято, все по-разгорещявани от жаравата на мисли и чувства. Ако животът ни протичаше в по-голямо съгласие с природата, навярно не бихме изпитвали нужда да се браним от горещините и студовете й, а също като растенията и четириногите бихме виждали в нея своя постоянна закрилница и приятелка. Ако телата ни се хранеха с чисти и прости, а не само с подсилващи и подгряващи вещества, то те не биха се нуждали от повече препитание в студа от голата клонка, а биха се развивали като дърветата, за които дори и зимата е подходящо време за растеж. 

Пленителната чистота на природата през тоя сезон е особено приятна. Всеки гнил пън, всеки обрасъл в мъх камък, железопътните релси и мъртвите есенни листа, всичко е скрито под чиста снежна пелена. Голите поля и звънтящите гори - ето добродетелта, що оцелява. И в най-мразовитите и обветрени места горещото милосърдие успява да се задържи. Пронизващият леден вятър отвява всяка нечистота и нищо не може да му устои, ако не носи добродетел в себе си, та затова и каквото видим по мразовитите и обветрени места, като например по планинските върхове, почитаме го като проявление на устойчива невинност, на пуританска твърдост. Като че подслон е привлякъл всичко останало, а което се е задържало, би следвало да е част от изначалния изглед на Вселената, дарено с мъжеството на самия Господ. Дишането на тоя избистрен въздух дава сила. Кристалната му чистота е видима за очите и човек с наслада би останал дълго и до късно навън, та вихрите да свистят през него като през голите клони на дърветата, с надеждата да поеме от чистата и непоколебима добродетел, която да го направи устойчив през всички сезони. 

В природата дреме неугасващ подземен огън, който никакъв студ не може да уталожи. Той е, който разтапя големите снегове, а покривката връз него просто е по-дебела през януари и по-тънка през юли. Той лумва някъде през най-студения ден и снегът около всеки ствол се разтапя. Ето това поле със зимна ръж, покълнала в късна есен и сега бързо втечняваща снега, е едно от местата, където огънят е едва-едва покрит. Топлината му се усеща. Тая топлина през зимата опазва всяка добродетел, та благодарение на нея, неудържим като зайците и червеношийките, поемаш в мислите си към тънкоструйни ручеи, подскачащи по блеснали на слънцето камъни, към топли горски извори. Парата, надигаща се от блатата и езерата, създава тъй мил домашен уют, сякаш излиза от собствения ти чайник. Има ли огън, който да може да се сравни с грейналото слънце през зимен ден, когато полските мишки подават нослета край зидовете и чичопеят пиука из горските дъбрави? Топлината иде направо от слънцето, а не се излъчва от земята както през лятото; усетиш ли слънчевите лъчи на гърба си, додето си проправяш път през някоя заснежена долчинка, изпитваш благодарност като за проявено особено внимание и благославяш слънцето, последвало те в това затънтено място. 

Олтарът на подземния огън е в гърдите на всеки човек, затова и в най-мразовития ден, и на най-ветровития връх пътникът сеща под пелерината си огън по-жарък от пламтящия в което и да е огнище. Здравият човек допълва годишните времена, та когато навън е зима, в сърцето му е лято.

Избрано от: „Живот без принцип“, Хенри Дейвид Торо, изд. Сиела
Снимка: Henry David Thoreau, by B.D. Maxham, 1856, commons.wikimedia.org