Състраданието като порок ♥ Джордан Б. ПИТЪРСЪН

(Woman in a White Coat, 1917, by Amedeo Modigliani)

Много от жените (може би дори болшинството), които срещам в клиничната си практика, имат проблеми в работата или в семейния живот не защото са прекалено агресивни, а защото не показват дос­татъчно агресия. Когнитивно-поведенческите терапевти използват понятието „асертивен тренинг“ (терапевтичен подход, при който се използват различни техники и упражнения за повиша­ване на самооценката и формиране на лична увереност) за лечението на тези хора, чийто характер се отличава с типичните по-скоро за жените доброжелател­ност (учтивост и състрадание) и невротичност (тревожност и емоцио­нална болка). Недостатъчно агресивните жени (или мъже, но такива се срещат по-рядко) правят прекалено много за другите. Те са склон­ни да се държат с околните, сякаш са беззащитни деца. Обикновено се отличават с наивност. Смятат, че всяко социално взаимодействие трябва да се основава на сътрудничество и избягват конфликтите (то­ест отказват да се изправят срещу проблемите в личните отношения и в работата си). Те непрекъснато се жертват за другите. Тази склон­ност на пръв поглед прилича на добродетел – и определено има свои­те социални предимства, – но много често се оказва едностранчива и неефективна. Това е така, защото прекалено доброжелателните хора отстъпват пред другите, те не отстояват мнението и желанията си. Приемат, че останалите разсъждават като тях, и не изискват, а очакват взаимност за любезното си поведение. Ако това не се случи, те пред­почитат да си замълчат. Не изискват открито да получат признание. Заради подчиненото им положение тъмната страна на характера им излиза наяве и те се изпълват с негодувание.

Опитвам се да уча хората, които са прекалено доброжелателни, да забелязват кога изпитват негодувание – една изключително важна и силно „токсична“ емоция. Съществуват две основни причини за по­явата ѝ. Първата е, че другите ви използват (или че позволявате това да се случи). Втората причина е жалкият отказ да поемете отговор­ност и да пораснете. Ако изпитвате негодувание, потърсете причи­ната. Може да обсъдите проблема с човек, на когото имате доверие. Чувствате ли се обидени и оскърбени по начин, който издава незря­лост? Обмислете внимателно въпроса. Ако не е така, най-вероятно някой се възползва от вас. Този факт ви изправя пред моралното за­дължение да се защитите. Това може да значи да се противопостави­те на шефа си, на партньора, на детето или на родителите си. Може да значи също, че трябва да съберете доказателства. Така ще бъдете подготвени и следващия път, когато се изправите пред този човек, ще посочите с примери (най-малко три) в какво се е провинил, за да не може толкова лесно да се измъкне. Опонентът ви може да откаже да отстъпи и да отвърне с контрааргументи. Хората рядко разполагат с повече от четири. Ако не се поддадете, човекът срещу вас може да се ядоса, може да се разплаче или просто да избяга. Сълзите са най-доброто оръжие в такава ситуация. Много често те имат за цел да накарат обвинителя да изпита вина за това, че на теория е причинил болка и е наранил чувствата на другия. Не забравяйте обаче: сълзите често се проливат от гняв. Силно зачервеното лице почти винаги е сигурен знак за това. Ако обвинението ви издържи срещу първите четири контрааргумента и ако не се поддадете на емоциите, тогава ще спечелите вниманието на опонента си – най-вероятно и неговото уважение. Имайте предвид, че това е истински конфликт и няма да бъде нито приятно, нито пък лесно.

Освен това трябва да осъзнавате ясно какво искате от ситуаци­ята и да сте готови да го изразите също толкова ясно. Най-добре ка­жете на човека, с когото спорите, какво точно искате да стори вместо това, което е направил или все още прави. Може би си мислите: „Ако ме обичаше, щеше да знае какво да направи“. Но това е гласът на негодуванието. Преди да обвинявате в злонамереност, допуснете, че другият може да е сгрешил от незнание. Никой не знае какво искате и от какво се нуждаете – понякога и самите вие. Ако се опитате да определите какво точно желаете, може да установите, че е нещо съв­сем различно от това, което си мислите. Малко вероятно е човекът, който ви потиска, да е по-съобразителен от вас, особено що се отнася до вас. Вместо да чакате сам да се сети, кажете му направо какво ис­кате – разбира се, след като си изясните какво е то. Поискайте нещо малко и разумно, но първо се уверете, че резултатът от него ще ви удовлетвори. По този начин вие влизате в спора с решение, а не прос­то с проблем.

Хората, които са доброжелателни, състрадателни, емпатични и неконфликтни (всички тези качества вървят в комплект), позволяват на другите да ги тъпчат. И накрая самите те се озлобяват. Те се жерт­ват за другите, понякога стигайки до крайност, а после недоумяват защо никой не им отвръща със същото. Доброжелателните хора са отстъпчиви и това ги лишава от независимост. Силната невротичност повишава още повече тази опасност. Те се съгласяват с всяко пред­ложение от страна на околните, вместо (поне веднъж) да настояват на своето. Така те се превръщат в хора без собствено мнение, нере­шителни и вечно колебаещи се. Ако в допълнение към това са страх­ливи и лесно раними, те имат още по-малко причини да отстояват позицията си на думи и на дела, защото това значи да поемат риск, да се изложат да опасност (поне в краткосрочен план). Технически погледнато, това е пътят към зависимото личностно разстройство. Този вид състояние може да се определи като обратната страна на антисоциалното личностно разстройство, свързано с такива черти на характера, които подтикват към нарушаване на правилата при деца­та и юношите и към престъпно поведение при възрастните.

От: „12 правила за живота: Противоотрова срещу хаоса“, Джордан Б. Питърсън, изд. Гнездото, 2019 г.
Картина: Woman in a White Coat, 1917, by Amedeo Modigliani; chinaoilpaintinggallery