„Важен признак за нищожеството на нашето аз: не можем да бъдем доволни от себе си без своя двойник и често разменяме истинското си аз за измисленото.“

~ Мисли

Ние безгрижно тичаме право към пропастта, изпречили нещо пред себе си, за да не я виждаме.

Ние сме толкова уязвими, че не можем да се радваме на нещо, без да се ядосваме, ако вземе лош обрат; а това може да се случи и се случва ежечасно с хиляди наши начинания. Ако някой открие тайната да се радваме на успеха, без да се ядосваме от провала, би намерил разковничето; все едно вечното движение.

Не е срамно за човека да не устои на болката, но е срамно да не може да устои на наслаждението. Не защото болестта ни сполетява отвън, докато сами търсим насладата; защото можем да търсим и страданието и съзнателно да се предадем в негова власт, без да се принизим. Как да си обясним, че е похвално за разума да отстъпи пред болката, а е срамно да се поддаде на удоволствието? Болката не ни блазни, не ни привлича; ние самите я приемаме доброволно и й разрешаваме да властва над нас, така че оставаме господари на положението; в този случай човек се подчинява на самия себе си. Но при удоволствието той става роб на наслаждението. А единствено самообладанието и душевната сила са похвални, докато робуването е позорно.

Въпреки неволите си човек желае да бъде щастлив, желае само това и не може да не го желае; но какво да стори? За да го постигне, би трябвало да стане безсмъртен; тъй като не може, решил да не мисли по този въпрос.

Не се задоволяваме с истинското си съществуване и с истинското си същество: искаме да живеем въображаем живот в очите на другите и затова се мъчим да правим впечатление. Непрестанно се стараем да разкрасим и запазим въображаемото си аз, като пренебрегваме истинското. И ако сме спокойни, великодушни, предани, бързаме да разгласим тези свои качества, да ги прикачим на другото свое аз, готови сме да ги отнемем от себе си, за да ги дадем нему; на драго сърце бихме били страхливци, стига само да се ползваме с репутацията на храбреци. Важен признак за нищожеството на нашето аз: не можем да бъдем доволни от себе си без своя двойник и често разменяме истинското си аз за измисленото. Та нали ако не сме готови да умрем за честта си, ще ни сметнат за безчестни!

Когато си добре, се чудиш какво би правил, ако се разболееш; а когато се разболееш, на драго сърце вземаш лекарства; болестта те принуждава. Нямаш вече охота за развлечения и разходки, както когато си здрав: те са несъвместими с болестта. Природата събужда тогава у нас чувства и желания, съобразени със състоянието ни. Само опасенията, породени от самите нас, а не от природата, ни смущават, защото ни карат да изпитваме чувства, неприсъщи на състоянието, в което се намираме.

Тъй като по рождение сме нещастни при всички обстоятелства, нашите мечти ни рисуват щастливо състояние, съчетавайки сегашното с удоволствия, присъщи на друго състояние. Постигнем ли тези удоволствия, пак няма да сме щастливи, защото при новото ни състояние ще възникнат нови желания.

Избрано от: „Мисли“, Блез Паскал, изд. „Лик“, 2001 г.
Изображение: Portrait of Pascal (1623 ~ 1662), unknown artist; commons.wikimedia.org