Ако любовта свършва, значи просто не е била любов ♥ Сергей БОДРОВ

Писмата на великите

Той бе младата надежда на съвременното руско кино. Носеше името на баща си, известният режисьор Сергей Бодров, но спечели заслужена слава най-вече благодарение на собствения си талант. През 1996 г. Бодров младши си партнира с Олег Меншиков в „Кавказки пленник” – филм по сценарий и режисура на Бодров старши, който спечели номинация „Оскар” за чуждоезичен филм и прослави бащата и сина. Филмът „Брат” на режисьора Алексей Балабанов, короняса младия Бодров за супер звездата на Русия и се превърна във втория най-гледан руски филм след грандиозния „Сибирски бръснар” на Никита Михалков. През 2001 г. на екран излиза първият филм на Сергей Бодров – „Сестри”,  в който той е режисьор, сценарист и изпълнител на главната роля. През 2002 г. Бодров е главен герой във филма „Мечешка целувка”, а малко след раждането на сина си Александър, започва работата върху втория си режисьорски проект „Свръзка”. На 20 септември 2002 г. той и голяма част от снимачния му екип загиват при рухването на огромен ледник в Кармадонското дефиле в Северен Кавказ. Във филма, в който Бодров освен режисьор и сценарист изпълнява и главната роля, неговият герой трябва да умре. Природата отнема младия му живот в един истински жесток сценарий.

Следващото писмо, събрало мисли за любовта, живота и смъртта, Сергей пише до любимата си жена Светлана.

(1971 ~ 2002)

Аз не зная, как хората умират. Ние виждаме това, но самите не умираме. А когато умираме, това го вижда някой друг. Има неща, които не е нужно да знаем, за които не е нужно да мислим, за които никой нищо не знае. Знаеш ли, за първи път в живота си, искам да имам свой дом. Да се грижа за него, да правя нещо за него. През цялото време мисля за това, как ще живеем заедно. Ние с теб сме така близки, така приличащи си един на друг хора. От една страна това е трудно, но най-важното е, че ние с теб чувстваме еднакво и се разбираме за главното. Аз наистина не зная, как хората се разделят, без всъщност да са изживели няколко живота. Смъртта е недвусмислена, но любовта не е. Нейната неизбежност е заложена в самия живот. Всъщност, неизбежността на смъртта – също.

Днес мислех, че с теб се е случило нещо – инцидент или нещо друго. Зная, че не бива да мисля така. Но това беше толкова страшно, колкото и мисълта, че ти може да не ме обичаш. Честно казано, дори по-страшно. И аз просто започнах да се моля на Бог и дори се съгласих с това, от което се страхувах най-силно вчера. Помислих, че е по-добре да не ме обичаш. Понякога имам едно налудничаво усещане, че двамата с теб сме двата характера на един и същи човек. Ние сме като братя-близнаци, разделени при раждането и срещнали се след много години. Кръвта ни е родна. За мен ти си абсолютната съдба. И аз вярвам в теб. Повярвай ми и ти.

Въпреки всичко, любовта е най-важна. Независимо дори от това, по-важен ли е животът от самата смърт. Защо? Първо, това е единственото, което може да й съперничи в смисъла за край. Ако човек е тръгнал към смъртта, този, който го обича, няма да спре да го обича. Това е очевидно. Второ, обратното просто не може да се случи. Не зная, как свършва любовта. Ако любовта свършва, значи просто не е била любов.

Сергей

Източник: fit4brain.com
Снимки: ok.ru

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност