„Всъщност точно за това съм си мечтал винаги: да бъда по-скоро стихът, отколкото поетът.“

След първия си забележителен роман „Теоремата на Алмодовар“ и впечатляващия сборник разкази „Смъртта на романтизма“, може би най-впечатляваща е третата книга на Антони Казас Рос „Енигма“ – изключително ерудиран и интелигентен роман за хармонията между единените различни части, непотребни никому сами по себе си. Роман за любовта към хората и любовта към книгите, с герои, които не се вписват в нормалните човешки възприятия, с любов и страст отвъд пределите на обикновените разбирания. По страниците на “Енигма” книгите са равностойни на хората – и те падат жертви, и те биват променяни насила, и те причиняват болка и понасят страдания. Докато четиримата главни герои си прокрадват път към творчеството и самоунищожението, като решават да пренапишат края на всички известни романи...

Истинска енигма е и самоличността на талантливия автор. Данните за него са изключително оскъдни – роден е във Френска Каталуния през 1972 година. След автомобилна катастрофа е обезобразен и се затваря в дома си, където предпочита да твори в уединение, наслаждавайки се на възможността “да се пресече самотата във всичките й форми и цветове“. Никой никога не е виждал лицето му, включително агентът и издателят му, не съществува и негова снимка. „Аз предпочитам същността на снимката. Дори и да имах лице, мисля, че пак бих пожелал да остана изолиран.“

Потайният му начина на живот предизвиква оживени спекулации и съмнения, че Казас Рос е всъщност псевдоним на някой от най-известните испански писатели.

Действителността, или във всеки случай онова, което другите наричат така, не може да издържа на вниманието, което копае безкрайни галерии, докато проникне в сърцевината на подземния свят. И там, по любопитен начин, установявам, че всяка вещ и всяко същество общува с другите в най-дълбока неосъзнатост. Това наблюдавам аз, тайните проходи, които правят тъй, та нищо да не е истински самостоятелно, а всичко да се влива в целокупната действителност.

Хората правят всичко, за да забравят своето страдание. Аз пък съм се настанил в моето като в обширно имение, в което всяко помещение си има свое предназначение, свой стил, свои особености. Издигам мъката си в култ, на който правя жертвоприношения всеки ден, без да се чувствам откъснат от света, в различен ъгъл от действителността, над която се нося като лястовичка.

Обичам мисълта, че тъй като хората не са успели да вкусят хармонията, са я измислили, и понякога си казвах, че това понятие почива върху дълбока носталгия. Атлантида вероятно съществува единствено в първите секунди на вътреутробния живот, когато сперматозоидът се среща с яйцеклетката, а тя се разтваря за него. От този миг нататък, според тайнствения процес на живота, за кратко се появява възможността за хармония и споменът за това остава дълго.

Отказах се да установявам йерархия между хората и нещата. Никога не съм споделял съмнителното разбиране, че сме по-висши от останалите твари или имаме права над тях. Напротив, винаги съм имал усещането, че всички се реем из космоса без върховенство, подчинени на невероятната непредвидимост на промените, всяка частица от вселената е свързана с другите по загадъчен начин и всички те се подчиняват на един вечно менящ се танц, над който нямаме ни най-малък контрол. Всяка частица е едновременно свободна и в единение, свързана с цялото. Именно затова не вярвах нито в съдбата, нито в случайността. Всяко микросъбите зависеше от стотици милиарди непредвидими движения, които го обуславяха.

Жените не са като мъжете, те могат да обичат всяка форма. По-малко са склонни към отвращение. Привличането при тях започва от вътрешното и когато същността на един мъж ги трогне, формата става вторична и дори, така е при мен, формата ти може да бъде израз на твоята вътрешна красота. За мъжете е по-тежко. Те се боят. Красотата толкова ги успокоява, че липсата на вътрешна същност не ги отблъсква.

Сега е винаги. Времевата последователност съществува единствено в тревогата и страха, щом човек излезе от тях, времето и пространството застиват и искрят и всичко се отразява до безкрая, без трагедии и без раздяла.

Радост, която да заслужи своето име, трябва да не зависи от нищо. Клетъчна радост, неограничена от тялото или мисълта...

Някои казват, че за да стане човек писател, заслужаващ това име, трябва да познае безнадеждността. Те не се заблуждават, но днес смятам, че познанието на радостта привнася необходима краска към безнадеждността.

Достатъчно е човек да се вслуша в книгите, за да разбере, че не може да им налага каквото и да било. Една книга е жив орагнизъм със своите нужди, мечти и изисквания. А често книжарниците и библиотеките приличат на приюти за умиращи, в които са струпани едно върху друго видиотени същества.

Още от гимназията храня злост към онова, което ми се струва като основополагаща подлост на авторите. Те създават персонаж, който ги обладава, вдъхновява ги, запленява ги и ги изтезава, а колкото повече приближават към края, толкова по-голяма необходимост чувстват да се отърват от него като твърде прозорлива любовница или прекалено взискателен приятел, въобразявайки си, че така ще възвърнат окаяната си свобода.

Щом влезех в книжарница, не можех да се сдържа да не разлистя няколко книги, да не прегледам началото и края, да не се вбеся, а след това да изляза, като сякаш по невнимание катурна най-високите купчини. С удоволствие гледах как се сгромолясват най-талантливите и най-проклети автори. Бих искал публиката, обхваната от внезапен транс, да започне да ги тъпче, да ги раздира, да ги превръща в хартиена каша и те отново да се преобразят в дървета, внезапно, насред Мадрид, Париж, Ню Йорк или Мексико. И така всяка книжарница би се превърнала в парк, очевидна екологична придобивка, с най-сетне безмълвна красота.

Действителността бе тъй крехка, тъй разпиляна в сравнение с въображението, че в този миг разбрах как Рейналдо Аренас е оцелял в затворите на Кастро. Той бе оставил ума си да сътворява светове, които анулират тъпотата на политическото насилие, тъпотата на всички видове насилие. Думите на Аренас днес спасяват хората от вътрешния им затвор, най-лошия, този, за който се иска само един надзирател, самият ти, защото няма решетки на прозореца.

Да вървя или да плувам векове наред, без да страдам от липсата на любов, без да се боя, че ще бъда изоставена, така си представях старостта. Живот изпълнен като узрял плод. Бях срещала хора, които излъчваха такава сила. Виждах го в погледите им.

Любовта вероятно е най-сериозната от всички илюзии, болест, която ни сграбчва отвътре, но не можем да се лишим от нея.

Ако знаех всичко за теб, а ти всичко за мен, щяхме да се избягваме като двама негодници.

Дали има заместител на човешката любов? Дали човек може да усети същата радост, разгръщайки се напълно в обичта към литературата, музиката или поезията? Дали човек може да пламти в същия огън? Можеше ли да не е във вечно очакване? Представям си как единствено сътворението може да носи такава радост.

Светът ни е толкова циничен, че и най-дребният порив към хармония, най-дребният идеализъм се приемат за наивност.

Източник: Антони Казас Рос: „Енигма“, издателство „Алтера“
Изображения: Eleanor Hilowitz (1913-2007)