„Той забрави своето семейство, детето си. Всички деца сега бяха негови, всички нуждаещи се — от неговото семейство. Помагаше, а за себе си не мислеше.“

Бялото мълчание 

„На моите колеги, на всички медицински работници, ПОСВЕЩАВАМ!

Героите в тази книга не са измислени. Повечето от тях са живи. И това направи задачата ми изключително отговорна — да бъда безпределно точен и да отразявам фактите, само фактите. Защото животът на българските медицински работници не е познат на читателя… Може би трябва да дам някакъв отговор и на въпроса какво представлявам аз. Лекар или публицист. Мнозина са ми го задавали. Задават го и сега. Трудно ми е да отговоря. Някои не могат да свикнат с мисълта, че аз, лекарят, съм започнал да пиша като тях (а те са филолози, социолози, икономисти, юристи и т.н.). Затова останах в тяхното съзнание не с името си, а с прозвището Доктора. Нищо, това да е. Само, когато видя бялата престилка, трепвам и неволно си спомням за щастливото време, когато през деня работех медицина, а нощем пишех. Може би затова сега до пишещата си машина поставих и слушалката. Защото най-хубава е тази работа, която обичаш…“ 

~ Гео НЕШЕВ

***

♥ Не всеки умира за себе си (1964 г.)

Живот. Колко малко знаем все още за тебе! Всеки миг ти ни поднасяш своите изненади. Радостни и тъжни. Изпълнени с неочакваност. И с напрежение. И с предизвикателство. За борба, за победа. Тази борба разкрива хората. Плахите, бездушните, тези, които са недостойни за нея, се отдръпват. Коленичат. Те абсолютизират своето Аз и са доволни, много доволни. Но има и други. Неспокойствието гони съня от очите им, изненадите не ги сварват неподготвени. Тези хора променят историята. Те са способни на подвизи. Едни ги наричат герои, други борци. Аз бих ги назовал само човеци.

Рейсовата кола даде последен сигнал и леко поклащайки се, напусна малкия площад. Изпращачите се скриха от погледите на пътниците, които този ден бяха препълнили автобуса. Шофьорът непрекъснато натискаше газта и градът бързо се изниза и ред очите им. Ето Захарните заводи. Виброполигона… По-нататък колата не отиде…

Този ден един рейсов автобус не пристигна на местоназначението си. От шестдесет души пътници около половината само се прибраха по домовете си.

Протоколът на КАТ е ясен и лаконичен: „Около Захарните заводи в град Горна Оряховица автобусът настига и задминава товарна кола. При Виброполигона товарната кола възстановява преднината си, завива непредпазливо встрани и върху нея връхлита настигащият я автобус…“

Оттук започва трагедията. От разбития резервоар на камиона потича бензин и залива автобуса. След първия удар последва втори. Искра. И лумва огън. Петнадесетметрови пламъци обхващат във фатална прегръдка спрелия автобус. За миг само настъпва тишина.

На първата седалка, досами вратата, седеше млад човек. Рано оредялата му коса откриваше добротата в неговите очи. Такива очи могат да имат само тези, които обичат хората. Да, не се излъгахме, той обичаше хората. Затова стана лекар. И в село Стрелец, и в село Драганово всички пазеха в сърцата си блага дума за него.

Когато стана нещастието, той може би един от първите успя да скочи от автобуса. Бързо угаси пламъците от ръцете си, обърна се към колата и изтръпна. Пищяха деца. Вътре обезумели майки се блъскаха безпомощно. По-здравите мъже чупеха прозорците и скачаха през тях. Но децата, жените и старите хора - тях огънят ги обхващаше от всички страни. Тогава младият човек не се поколеба. Разбута бягащите и се хвърли в горящия автобус. Така, както си беше, по риза и панталон, с лице срещу огъня. И с много смелост. И с още повече любов. Едно детенце се задъхваше от пушека - изнесе го; една старица гореше - изнесе я; една майка търсеше закрила за рожбата си - помогна и на нея. Колко бяха те - нямаше време да ги брои. А и не това го интересуваше сега. Той забрави своето семейство, детето си. Всички деца сега бяха негови, всички нуждаещи се - от неговото семейство. Помагаше, а за себе си не мислеше. Не виждаше, не чувствуваше, че гори. Остана в колата, докато имаше нужда от него…

Един лекар - д-р Стефан Черкезов - привидно не изпълни своето пряко задължение. Спасил се от колата, леко обгорен, той не потърси помощ, не остана и да превързва и да организира евакуацията на пострадалите. За себе си отреди друга задача. Хвърли се в огъня. И изпълни своя човешки дълг.

В болницата пристигна последен. Последен помоли и за помощ. Тежко обгорени бяха главата му, тялото, левият крак. Д-р Черкезов мълчеше и от време на време настояваше да се грижат за другите повече, отколкото за него.

Тъй се изниза нощта. Но утрото не го завари…

Така угасват скромните. И великите. Така умират героите.

Но героизмът, саможертвата рядко остават без последователи. В огъня след д-р Черкезов се хвърля и кондукторът на колата Бончо Бонев и също бива поразен тежко от огъня. Близо до горящия автобус спира конете си каруцарят Гика Пешев и чупейки стъклата на колата, извлича през прозорците горящите хора. Пламъците, които плъзват и по неговото тяло, не го спират нито за миг.

В градската болница научават за станалото и заместник главният лекар д-р Н. Костурков вдига всички на крак. Дежурният хирург д-р Б. Димитров, сестра Я. Дочева, санитарката К. Мичева — всички дават помощ на пострадалите. Бързо пристига помощ и от Велико Търново. Между София и Горна Оряховица се установява въздушен мост, по който санитарната авиация пренася медикаменти, кръв, серуми, специалисти. Страната не пожали нищо, за да спаси живота на хората.

Само неговият живот не можа да бъде спасен. Един млад лекар рано завърши своята кариера. Кой му даде сили за това, кой му вдъхна смелостта, готовността за саможертва? Това не беше сляпа случайност. Героичните дела не са случайност. Живот за живот. Не зная от този подвиг по-голям.

Това са хората, възпитани да се борят и побеждават. Те изпъкват сред останалите тогава, когато обстоятелствата налагат това. И нерядко загиват. За щастието, за живота на другите. За радостта, за песните и а другите. За да заслужат безсмъртие за себе си!

Из: „Бялото мълчание“, Гео Нешев, изд. „Профиздат“, 1986 г.