Писмата на великите

Един горчив любовен романс от шепа срещи и много писма, изпълнени с копнежи и разочарования. Поетът и учителката.

♥ Навярно ти ще се зачудиш, че аз пак ти пиша и след последното ти писмо, от всеки ред на което, даже и от адреса личеше презрение. Не зная какво те е накарало след толкова дълго мълчание да ми пращаш толкова надуто и високомерно писмо. От него аз нищо не разбрах. Ако съм бил жесток в писмата си, имал съм – и ти повтарям това – пълно право да бъда такъв. Много странна работа наистина! Предизвикваш ме да ти кажа горчиви думи и после наместо на себе си, сърдиш се на мене! Ако ли ти си заблудена от хорски клюки, аз просто ръкопляскам на успеха на тия „хора”. Още когато чаках писмо от тебе след заминаването ти, аз си мислех, че и най-големият глупец би познал, че в това замълчаване се крие едно пълно изстиване и за някаква любов и дума не може да става. Защото аз дълго време вече чаках оная любов, за която винаги съм мечтал: любов, която да сгрява, да дава живот, да прави живота по-красив. 

Ти можеше и можеш да направиш това, но ти просто съзнателно се спираш, все съобразяваш, все сметки правиш. Да не би да стане много, като че досега, освен петдесетина писма, често пъти писани само да се каже, че си ги писала, ти не си ми дала друга по-голяма радост. Все тия сметки и съобразителност и лани, и сега. Ти ще се разсърдиш и обидиш още повече. Аз това и искам. По-хубаво да зная, че ти не ме любиш и да не чакам, отколкото да лапам мухи след тебе и после да ми се смееш и ти, и хората на ума. Остави я ти, тая работа. Ние няма да се разберем. Не ми пиши вече. 

Димчо.

Портрет: Димчо Дебелянов.; Национала библиотека „Св. св. Кирил и Методий“