Не позволявайте да превърнат топлата светлина на детството в парещ пламък на омразата! ♥ РЕМАРК

За ужаса от войната и съдбата на едно обречено поколение, назаем от романите на Ерих Мария Ремарк „На Западния фронт нищо ново“ и „Обратният път“.

(1898 ~ 1970)

♥ На Западния фронт нищо ново
(фрагмент)

…Така в момента имаме отново двете неща, които правят войника щастлив: добро ядене и спокойствие. Малко е, като се размисли човек. Само допреди две-три години бихме се презирали за това. Сега сме почти доволни. Всичко е до навик – дори окопите.

Този навик е причината, дето наглед забравяме тъй бързо. До онзи ден бяхме още под огъня, днес правим глупости и скитаме наоколо, утре пак отиваме в окопите. Всъщност ние не забравяме нищо. Докато сме тук, на фронта, дните, преживени на бойната линия, потъват у нас като камъни, защото са премного тежки, за да можем веднага да мислим за тях. Ако правехме това, то би ни убило. Вече съм го забелязал: ужасът е поносим, докато се свиваш и не го гледаш в очите – почнеш ли да размишляваш върху него, убива.

Както ставаме зверове, щом отидем на предната линия, защото това е едничкото, което може да ни спаси, така също се превръщаме в повърхностни смешници и сънливци, когато сме в почивка. Иначе не можем, принудени сме да бъдем такива. Ние искаме да живеем на всяка цена; затова не бива да се обременяваме с чувства, които може да са ефектни в мирно време, но тук са съвсем неуместни.

…Не знаем много що е страх – но ужасът от смъртта е друго нещо, той е чисто физически. Нашите другари са мъртви, ние не можем да им помогнем, те вече са намерили покой – кой знае какво ни чака нас; затова ще лежим, ще спим, ще плюскаме колкото ни побират стомасите, ще пием и ще пушим, за да запълваме часовете. Животът е кратък.

Ужасът от фронта избледнява, щом му обърнем гръб, ние го сподавяме с вулгарни и люти шеги; умре ли някой, казваме, че си е запушил вече гъза, и така приказваме за всичко. Това ни спасява от полудяване; докато гледаме така на нещата, можем да се съпротивляваме.

Но ние не забравяме! Това, което пишат по вестниците за златния хумор на войниците, които си устройвали танцови забави, едва измъкнали се от барабанния огън, е величайша глупост. Правим го не защото имаме хумор, а се залавяме за хумора, защото иначе сме свършени. Старата талига и без това няма да кара още дълго, от месец на месец хуморът се вгорчава все повече.

И знаем едно: всичко онова, което сега, докато сме на война, потъва като камък в нас, ще се пробуди отново след войната и тогава тепърва ще започне борбата на живот и смърт. Дните, седмиците, годините, прекарани тук, ще се върнат още веднъж и тогава нашите убити другари ще се вдигнат и ще замаршируват с нас, главите ни ще са бистри, ще имаме цел, ще маршируваме рамо до рамо с убитите другари, оставили зад себе си фронтовите години – но срещу кого?

***

♥ Обратният път

Развиделява се. Влизам в клас. Малчуганите седят със скръстени ръце. В големите им очи все още е събрано цялото плахо удивление на детските години. Гледат ме тъй доверчиво и с такова упование, че нещо сякаш внезапно ме удря в сърцето.

Ето ме, стоя пред вас, един от стотиците хиляди пропаднали младежи, чиято вяра и сили сломи войната… Ето ме, стоя пред вас и чувствувам колко повече живот носите и колко повече нишки ви свързват с него… Ето ме, стоя пред вас и трябва да ви бъда учител и наставник. Но на какво да ви уча? Да ви кажа, че след двайсет години ще сте изсушени и осакатени, че ще затрият най-волните ви пориви и безжалостно ще ви тласнат към посредственост? Да ви разкажа, че образованието, културата, науката не са нищо друго освен ужасяваща гавра, докато хората воюват един срещу друг с газ, желязо, барут и огън в името на бога и човечността? На какво да ви уча малки същества, вас, които единствени сте запазили чистотата си в тези страшни години?

На какво мога да ви науча? Да ви кажа как се издърпва капсулата на ръчна граната и как се мята срещу хора? Да ви покажа как се пробожда човек с щик, как се пребива с приклад или заколва с лопата? Да ви демонстрирам как дулото се насочва срещу такова необяснимо чудо като дишаща гръд, пулсиращи бели дробове, живо сърце? Да ви разкажа какво е тетанусен паралич, разкъсан гръбначен мозък, отнесен череп? Да ви опиша как изглеждат пръснат мозък, раздробени кости, изсипващи се от корема черва? Да ви демонстрирам как стене раненият в корема, как хърка раненият в дробовете, как свисти гърлото на ранения в главата? Нищо повече не зная! Нищо повече не съм научил!

Или да ви заведа до сиво-зелената карта отсреща, да прекарам пръст по нея и да ви кажа, че тук е била убита любовта? Да ви обясня, че книгите в ръцете ви са уловки, с които примамват безхитростните ви души в гъсталака от фрази и в телените мрежи на фалшифицираните понятия?

Ето ме, стоя пред вас опетнен, виновен и би трябвало да ви помоля: останете каквито сте и не позволявайте да злоупотребят с топлата светлина на детството, да я превърнат в парещ пламък на омразата! Челата ви все още са облъхнати от повея на невинността – как да ви уча! Мен все още ме преследват кървавите сенки на миналото – как да дръзна да ви доближа! Нима първо не трябва отново да стана човек?

Усещам как полека-лека се сгърчвам, сякаш се превръщам в камък, и накрая ще се разпадна на пясък. Бавно се свличам на стола и осъзнавам, че не мога повече да остана тук. Опитвам се да събера мислите си, ала не успявам. Едва след няколко минути, които ми се струват безкрайни, вцепенението ме отпуска. Ставам.

– Деца – изричам с усилие, – можете да си вървите. Днес няма да има занятия.

Малчуганите ме гледат: дали не се шегувам? Кимвам още веднъж.

– Да, вярно е… Идете да играете… целия ден…

Идете да си поиграете в гората или с вашите кучета и котки… На училище ще дойдете чак утре…

Избрано от: „На Западния фронт нищо ново“, „Обратният път“, Ерих Мария Ремарк, изд. „Отечествен фронт“, 1989 г.
Снимка: Ерих Мария Ремарк (1898 - 1970); goodreads