One Park - новото лице на градския комфорт

Единствена по рода си локация – перфектен баланс между удобства, бизнес и природа

(ghome.bg)

Има сгради и пространства, които не носят амбицията да променят силуета на града, а начина, по който градът мисли за себе си. Така например през 2018г. емблематичният Beaupassage в Париж възстанови носталгичната памет на парижани за скрита урбанистична интимност - почти невидим лабиринт от спомени, аромат на гурме и тиха увереност, че мястото няма нужда да се доказва, а да бъде съпреживяно.

Днес Beaupassage е съвременната интерпретация на класическия френски „пасаж“ – пешеходна артерия, която съчетава природа, жилищни пространства, култура, спорт, робота и онова неописуемо усещане, че си едновременно навън и у дома. Такива места не те шокират, те те очароват с дискретността на нещо, което съществува на ръба между публично и лично. И докато подобни концепции все повече намират мястото си чрез естествени отклонения от градската логика, в София те тепърва се появяват.

Именно такъв е проектът One Park, разположен в района на Business Park Sofia - място, което до скоро беше синоним на офисна пустиня, но вече се преоформя като жизнен хъб с нов социален ритъм. И точно като онези културно напоени и социално осмислени бутикови имоти, One Park не се стреми да бъде следващото „голямо нещо“, макар внушителната си визия той по-скоро ни кара да виждаме малките неща по нов начин.

Формата на сградата е извита, почти кинетична, напомняща пясъчна скулптура, изваяна от вятъра, спряла в движение точно в мига преди да се превърне в геометрия. Това усещане не е само визуално, всяка извивка следва логика: насочване на дневната светлина, оформяне на пасивна сянка в горещите дни и часове, оптимална вентилация и гледки, които се отварят плавно към Витоша.

Проектът комбинира 19 800 кв.м жилищна и 10 800 кв.м офисна площ в композиция, която не търси плътност, а пропорция и функция. Именно това го доближава и до концепцията за „15-минутния град“ - модел, при който всичко необходимо за живота е на пешеходно разстояние. Първоначално въведена от урбаниста Карлос Морено, тази идея разгръща все повече потенциала си в редица градове, където градоустройството постепенно започва да се премоделира през темпото на пешеходеца, а не през трафика. В София обаче подобни зони са по-скоро случайни изключения, части от някогашно наследство, а не целенасочено планирани модерни среди.

И докато съвременните градове се свиват към човека, София сякаш се разтяга хоризонтално, раздута в крайности, с търговски центрове като отдалечени острови и офис зони като самотни анклави, свързани от безкрайни задръствания и несигурен обществен транспорт.

С One Park тази логика започва да се преобръща чрез ясно планирана, човешки ориентирана визия. Сградата e сред първите у нас, които превеждат „15-минутният град“ на архитектурен език. Метростанцията е на 60 секунди пешеходно разстояние, планината е отсреща, а между тях – жилищна екосистема, в която времето се свива до мащаба на личното удовлетворение.

В основата стои идеята за ежедневие, което не се разпилява между адреси и постоянно бързане, затова coworking зоната, фитнесът и кътчетата за деца не са капризни добавки, а умно предвидени пространства, до които всеки има достъп на две крачки от спалнята си.

Партерът на сградата също е активен – retail място с ясен фокус, гурме супермаркет, модерен coffee shop и споделена living зона за приятелски срещи или просто почивка.

Подобно „активиране на приземния етаж“ според CBRE (една от най-големите световни компании за анализи в сферата на имотите) повишава чувството за сигурност и спокойствие с цели 37%.

Още преди да стигне до статистиката обаче, One Park прави много повече – връща усещането, че мястото е живо, място, където просторът е много по-близо до погледа, отколкото билборда, където собственото не се поставя под ключ, а се разтваря естествено в общото, където коридорът те води към приземен „площад“, скрит между копнежи и навици, достатъчно личен, за да се чувстваш поканен, и достатъчно близък, за да не бързаш за никъде.

И точно тук, между уединението и ритъма, се появява нещо близко до духа на класическия френски „пасаж“ и концепцията на Морено – онзи тип градски преход, който не разделя, а свързва: време, функция, присъствие, където човек не просто живее, а усеща, че принадлежи. А когато това се случи, архитектурата излиза от категорията „сграда“ и започва да функционира като проекция на пълноценен живот.