Първоосновата на всяка красота и първоначалото на всяко зараждане в картините на Джон Уилям УОТЪРХАУС

„В търсене на красотата“

(1849 ~ 1917)

Братството на прерафаелитите достига своя разцвет в средата на деветнадесети век, като негови основни представители са великите Данте Габриел Росети, Джон Миле и Уилям Холман Хънт. Макар и не е толкова добре познат, работата на техния последовател – английския художник Джон Уилям Уотърхаус (1849 ~ 1917) днес е изложена в няколко големи британски художествени галерии, а през 2009 година Кралската академия на изкуствата организира голяма ретроспекция на творчеството му.

Член на Кралската академия по изкуствата, Уотърхаус работи няколко десетилетия след разпадането на Братството на прерафаелитите и затова неговият стил се нарича „модерен прерафаелит“. Картините му са характерни с изображенията на красиви жени от древногръцката митология и легендата за Артур и показват стилистично влияние и от импресионистите.

Роден в Рим в семейство на английски художници, Уотърхаус по-късно се мести в Лондон, където се записва в Кралската академия на изкуствата. Скоро започва да участва в годишните летни изложби на Академията, като се фокусира върху създаването на големи платна, изобразяващи сцени от ежедневния живот и митологията на древна Гърция. Ранните години от живота му в Италия вероятно са една от причините много от по-късните му картини да използват теми от Древен Рим или от римската митология. На едно от известните му платна можете да се насладите на разкаянието на Нерон след убийството на майка си.

През 1874 Уотърхаус представя на лятната изложба на Кралската академия по класическа алегория „Сън и неговият полубрат Смърт“. Картината е много добре приета и той участва в изложбите на Академията почти всяка година докато е жив. Една от най-известните му картини е The Lady of Shalott, която разказва за Илейн от Астолат, която умира от мъка, тъй като Ланселот не отговаря на чувствата ѝ. Запленен от нея, Уотърхаус създава три картини с нейния образ през 1888, 1894 и 1916 г. В творчеството му неизменно ще откривате женската красота в най-изящната й, но и в най-меланхоличната й форма.

(The Lady of Shalott, 1888)

(The Lady of Shalott Looking at Lancelot, 1894)

(I am Half-Sick of Shadows, said the Lady of Shalott, 1916)

Друг любим герой на твореца е Офелия, а най-известната от неговите картини я изобразява точно преди смъртта ѝ, поставяйки цветя в косата си докато седи върху клон от дърво, надвесено над езеро. Рисува много нейни изображения и представя едно от тях, за да получи дипломата си от Кралската академия. Тази картината е изгубена чак до 20-ти век, а днес е в колекцията на Лорд Лойд-Уебър. Уотърхаус рисува Офелия отново през 1894, 1909 и 1910 г. и планира още една картина от поредицата, наречена „Офелия в двора на църквата“.

Така и не успява да завърши серията със своята тъжна Офелия, защото се разболява тежко от рак през 1915 и умира две години по-късно. Гробът му е на гробището Кенсал-грийн в Лондон.

(Ophelia, 1894)

(Ophelia, 1910)

(Hylas and the Nymphs, 1896)

Наскоро британска галерия временно премахна едно от най-красивите му изображения, картината „Хилас и нимфите“ , създадена през 1896 г. Картината е част от колекция подобни творби в галерията, озаглавена „В търсене на красотата“, която кураторът Клеър Гануей описва като „много старомодна“, защото изобразява жените като „пасивни красиви предмети или фатални жени“. Решението бива повлияно от скорошните протести и движения срещу експлоатацията на жените. Пощенските картички с картината също бяха извадени от магазина на галерията.

Реакциите в социалните медии бяха доста остри. Освен това професор Лиз Претеджон, която се занимаваше с изложбата „Уотърхаус“ в Кралската академия в Лондон през 2009 г., коментира пред Би Би Си:

Викторианците често били критикувани, защото се предполага, че лесно са се скандализирали от всякакво „неприличие“, но тук изглежда, че ние сме тези, които започваме да разсъждаваме като „моралистични викторианци“.

Посетителите на галерията бяха помолени да напишат мненията си на самозалепващи се листчета и да ги поставят на мястото на свалената картина. След масовите обвинения в цензура, пуританизъм и политическа коректност, седмица по-късно, платното бе върнато на мястото му.

Макар и управители на британска художествена галерия, провокаторите на тази случка явно забравят, че в изкуството обикновено вместо душа, съзнание и аз, се взема за основа чистият дух, първоосновата на всяка красота и първоначалото на всяко зараждане и битие, нещо, с което Уотърхаус се е справил чудесно.

The Mermaid, 1901