„Думите за дипломатите не са средство за изказване, а за прикриване на мислите.”
Недипломатичните мисли на Христо Смирненски относно етикета, дипломацията и откровените лъжи. Фейлетонът му „Епидемия от конференции” е писан през 1922 година.
Конференции, конференции и пак конференции!... Още преди войната тази епидемия беше се вмъкнала в главите на богопомазаните избраници, но след нея тя взе такива страшни размери, че съвсем разслаби мозъците и челюстите на старите и почтени дипломати.
Затракат телеграфите, зашушнат телефоните, заредят се пламенни статии из вестниците и „великите държавници“ намъкват официалните си облекла с отегчението на артист, който хиляди пъти е играл една и съща скучна роля.
И ето политическите бабички се събират на клюки, лъжи и мъдрувания – на конференция. В ослепително светлите зали гладко обръснатите физиономии си придават мъдро и достолепно изражение, позата е строго изискана, жестовете тежки – по-тежки от престъпленията, които се комбинират край зелените маси.
„Нашият народ...“ – започва всеки, „нашите народи“ – завършват всички. За сметка и от името на този „наш народ“, който при различни случаи се състои от англичани, ирландци, индуси, египтяни, австралийци и пр., и пр., се кроят, подписват и развалят хиляди договори и решения. Тези, които никога не отиват на война, защитени от златната броня на своето привилегировано положение, заплашват със силата на своя меч; тези, които не са посели нито едно житно зърно, плачат за разорените поля; тези, които слизат в черните подземия на рудниците и минните само когато кинематографическият апарат има да снеме „великия държавник сред народа“ – те чертаят картата и не позволяват да се отнемат техните мини. Но покрай чисто търговските сделки на конференциите те разглеждат н морални, благородни договори. В Хага се събират, за да определят кои средства за убиване са хуманни и съгласно кой параграф може да бъде отрязана една човешка ръка, без да се наруши моралът. На зелените маси във Версайл се слага великодушно въпросът: колко кубически метра въздух може да се даде на победените, за да не се задушат изведнаж. А във Вашингтон – във Вашингтон дипломатическите свекърви решиха, че нищо не могат да решат...
„Думите за дипломатите не са средство за изказване, а за прикриване на мислите“ – беше казал един държавник. А друг прибави: „Ние, дипломатите, когато се съберем, така явно и нагло се лъжем, че всички бихме прихнали от смях, ако не бяхме възпитани хора!...“
Наистина, възпитани хора. Добре облечени, добре нахранени, парфюмирани, пригладени – седят край зелените маси, размотават безкрайните кълба на празните си речи и поклащат тежко леките си глави в това време, когато в Англия и Америка милиони маси безработни скитат с ръце в джобовете, в Русия умират цели области от глад, в Австрия се огъват от нищета...
Ето ги, събрани днес в Кан, а утре, тръгнали за Генуа. Горещи пориви на ледени сърца, благородни обещания от фарисейски уста, велики намерения на малки душици. Водопади от мастило, планини от книжа, океан от празни думи и над всичко това отгоре една обикновена кръгла нула.
Конференции, конференции и пак конференции! През океани и планини идат дипломатическите влъхви, през планини и океани се завръщат, без да са извършили каквато и да е полезна работа. Връщайки се, те се запитват: „Защо дойдохме, когато знаехме безплодието си?“ И всички тия конференции напомнят един анекдот. Някой дава обявление, че му трябва слуга, който да знае френски и да може да гледа коне. Запътва се един, пътува няколко дни и стига в чифлика.
– Знаете ли френски?
– Не, не зная.
– Ами можете ли поне да гледате коне?
– Не, и това не мога!
– Че защо сте дошли тогава?
– Дойдох да ви кажа, че не мога да върша вашата работа!
Така отговарят на крещящите нужди на днешния живот обърканите дипломати на капиталистическото общество...
Публикувано в „Народна армия”, г. II, бр. 7 от 21 януари 1922 г. с подпис Хр. Смирненски
Изображение: bulgarianhistory.org
