Априлското въстание е причастието на българския народ! ♥ Ваклуш ТОЛЕВ

Върховното право на историчността е съдбовността! Това е Априлското въстание – право на историята, която въплътява себе си чрез ръката на съдбата; право на този белязан народ, което той изявява в присъствие на цялата си нацио­нална мощ.“

Волята за Освобождение

Голямата идея за Освобождението е имала тези три постулата и народът като в интуитивен сън, като в една психоза ги е носил и реализирал. Без съчетанието им ние трудно бихме се осъществили в тезата си за свобода.

Твърдението, че свободата не сме получили даром, можем да подкрепим с онези събития, които сами за себе си са исторически (защото не всяко явление, отбелязано в пътеката на даден народ, има характера на историчност). Ние, носейки сво­бодата си като вътрешна необходимост, за освобождението си правим достатъчно много деяния, които могат да бъдат характеризирани като воля на търсенето му. Тази воля съхра­нява националната ни енергия в Балкана, където се ражда четничеството, войводството; след това в емиграцията и в ре­волюционните комитети се ражда идеята за общо въстание...

Волята за Освобождението се излива в три посоки: лъча на религията, лъча на просве­тата и лъча на борбата!

След това въстанието като цялостно национално будно чувство, изявено в приложност, в края на краищата като не­избежна необходимост извиква и войната...

В лъча на религията Българската православна църква по­казва устойчива борбеност срещу фанариотството. Тя изиг­рава и голяма роля за организиране на българския народ в не­говата борба за изтръгване на привилегии, които формират геополитическите и етническите граници на българската държава – политическата ни свобода е предшествана от цър­ковна независимост. Диоцезите, които определят правото на църковната независимост, са етническата ни граница. Така с поклонението пред олтара ние намираме осъществено и демон­стрирано правото на териториалност. И необходимостта от свобода с тезата за държава е подкрепена с подписа на султа­на. Изтръгваме свободата на Църквата и чрез нея очертаваме териториално плът от нашата историчност – плът, наречена държава (макар че след това не ни я дават). Ние не се борим само за освобождение като вътрешна потреба, а и за истори­чески път след Освобождението – обединена етнична Бълга­рия (за която един Васил Левски ще каже: „Искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни, там, дето живее българинът: в България, Тракия и Македония!).

В лъча на просветата народът ни е извикан да допълни част от образа на една връщаща се в съзнание за свобода Бъл­гария. Просветното дело обслужва националната ни кауза за историческа свяст и онази гръмогласност на съдбата, която Паисий изрича, е идейната същност на просветителното дви­жение. След това ще я намерим в тези, които правят исто­ричност: създават Априловската гимназия; написват „Рибен буквар“; правят читалища и пр. Именно тези хора дават будност и дори гърчеещи се се връщат в лоното на българската свяст и градят училища с българско знание вече. Всичко това е готовата, подквасена съвест на българския народ да получи свобода. Ето как цялостно един океан от просветност обхва­ща нашата страна.

В лъча на борбата негодуванието в личното оскърбление преминава в бунт (защото личното оскърбление може да се изрази само в отмъщение), то е вече недоволство в действие, което дава идеята за освобождаване. Не е стоял на преден план принципът на отмъщението, а на защитата на чест. Трябва да се прави разлика между брадвата на отмъщението и вдигнатия меч за чест – може да не се постигне възмездие, но без чест не се живее! Това е дързостта на хайдутството в българската история, това е голямата сила на бунта. Сумират се волята за свобода и будността за чест. После идва разгръщане на тази теза в четничество, във въстания, чрез които националната ни гордост е изразявала недоволството си.

Явява се и един великан на мисълта – един стратег и тео­ретик на тази борба да сведе клоните на бунтарството в иде­ята за въстание – Раковски! Човекът, който има дързостта да посещава чуждите дворове – той е княз на България, преди да имаме княжество. Раковски – един будител, който няма ра­вен, защото той не е само идеолог, а е и учен, и поет. (За съ­жаление, умира твърде рано – на 46-годишна възраст.) Негова е тезата, че прабългарският народ има индийски корени, че от този народ и Наполеон е излязъл...

И така духовността, просветността, бунтарството – всичко набира сили, за да направи онова, което можем да ка­жем, че е чудо. Ражда се едно голямо въстание – Априлското, което смущава съвестта на Европа. Априлското въстание е причастието на българския народ! То е последица на редица въстания. Имали сме въстание само няколко години след оробяването ни (около 1408 г.) – въстанието на двамата князе Константин и Фружин, синове на последните ни царе, Тър­новския и Видинския. Не е могло още да бъде забравено ве­личието – изключителната култура на Второто българско царство; школите, които са го предшествали – Охридската и Преславската... И всички въстания – Търновските (1598, 1686), Чипровското (1688), Старозагорското (1875), са израз на бунтовност, която полага жертва. Но Априлското (1876) е във време, когато имаме очертана и призната етничност и търсени постижения. То е един от най-великите моменти в историята на нашия народ.

Априлското въстание е жив пламък на жертвалите се за свобода!

Върховното право на историчността е съдбовността! Това е Априлското въстание – право на историята, която въплътява себе си чрез ръката на съдбата; право на този белязан народ, което той изявява в присъствие на цялата си нацио­нална мощ. От личното негодувание и четничеството – към стратегията на голямото въстание. Една година само преди него – през 1875 г., избухва Херцеговско-Босненското, но никъ­де няма като Априлското въстание! Защото, преди да имаме държава, ние имаме парламент – заседания в Оборище; имаме правителства; имаме столица – Панагюрище; и най-после – една „Кървава песен“ (Славейков П. „Кървава песен“, 1965), която възпява една кървава сватба в идеята за свободата. Няма в световната история невеста на свободата, която да отива на кървава венчавка с булото „Свобода или смърт“!

Българите дават образци на доблест и достойнство в жертва за свобода! С готовността си за жертва нашите въз­рожденци зидат тухла по тухла трона на свободата ни. Този народ е имал право на свобода и се е борил за нея. В приложност е тезата на големия стратег на българската идея за въстание – Васил Левски. Той организира и възпламенява 200 комитета и групи, раждащи огъня на свободата. Априлското въстание е въздишката на тези вулкани за свобода! Неслучайно Левски казва: „От никого странного нищо се не надяваме и никому за нищо не се молиме“.

Ако нещо предизвиква недоволството на Европа за изде­вателствата на турците, това се дължи на духа на българина във всичките тези сияния, с които той прави своите огнени дири. Бенковски изрича дързостните думи: „В сърцето на ти­ранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей“.

Не можем да забравим една църква Баташка, една църква Перущенска, които са костници на светци. Ако съберем кос­тите на жертвите за освобождението на България, ще има­ме една втора Стара планина! Но няма човешка мъка, която може да убие Бог в човека!

Априлското въстание наистина е една кървава сватба на българския народ в изява за свобода, така добре описана от Пенчо Славейков в неговата „Кървава песен“.

Априлското въстание е сублимация на не­обходимостта, която има само един образ – свободата!

Европа нарича правителството на султана „ятаганско“. С негодувание няколко будни съвести извикват: „Избива се, коли се безмерно един народ – спи ли Европа?“ Виктор Юго разбужда Националното събрание на Франция – няма ли съвест Европа; Уилям Гладстон вдига митинги в Англия; Макгахан пише за ужасите; Достоевски и Тургенев надигат своя глас... Това е последствие от социалния ни кураж да се огледаме в бъдната си съдба. Може да се жертва само този, който не е загубил идея за бъдеще – който няма идея за бъдеще, живее в люлка­та на апатията!

Така това въстание, този взрив от воля изтръгва отго­ворността, като разбужда небудното. Кара Европа да се раз­тревожи – Европа в съвестта си е смутена, но в политиката си е достатъчно коварна... Големи политически тенденции са търсили своето осъ­ществяване. Проливите са били политическа съновидейност на Руската империя за сигурност и излаз на големите морета. Затова са ни подкрепяли не толкова като психология на жалост и състрадание, отколкото като потреба на стремежите си. А стремежите на другите европейски страни са били сомнамбулни. Все пак през декември 1876 г. се събира Цариградската конференция, за да реши този проблем. И Великите сили се споразумяват – за да не се споразумеят... В тази конференция се изработват началата на една автономия в границите на ет­ническо-религиозното битие на българския народ, но султанът не приема споразумението и така фактически решенията на Цариградската конференция остават безрезултатни.

Предприема се един последен опит от страна на руската политика, в лицето на граф Игнатиев – да обиколи столици­те на Европа. И в Лондон, през март 1877 г., се постига едно споразумение с Лондонския протокол, който потвърждава вече взетите решения на Цариградската конференция. Въпре­ки всичко, султанът ги отхвърля с една много интелигентна измама – с т. нар. „Османска конституция“, която щяла да даде определени свободи във всички нейни области. С тезата за реорганизация на империята султанът поставя пред свър­шен факт голямата политика на Русия, Франция, Австро-Ун­гария и, разбира се, жестоко е измамена България. Това са били последни възможности и светът в безизходност е трябвало да премине от разбирателство към употребата на оръжие.

Идва краят на възможната търпимост – идеята за свобо­да на християните, осторожно пазена и поддържана от страна на Руската империя, е провалена. И тогава на 24 април 1877 г. Александър II, цар на Русия, със свой манифест обявява война на Турция. Ето как започва прелюдията към нашето осво­бождение.

Из: „Духовните дарове на България“ (Том 2: Историзмът в българските земи), Ваклуш Толев, ИК „Ах-Ба-Ка“, 2012 г.
Снимка: Ваклуш Толев (1923-2013); vaklush.org

2993 Преглеждания