„Върховното право на историчността е съдбовността! Това е Априлското въстание – право на историята, която въплътява себе си чрез ръката на съдбата; право на този белязан народ, което той изявява в присъствие на цялата си национална мощ.“
Волята за Освобождение
Голямата идея за Освобождението е имала тези три постулата и народът като в интуитивен сън, като в една психоза ги е носил и реализирал. Без съчетанието им ние трудно бихме се осъществили в тезата си за свобода.
Твърдението, че свободата не сме получили даром, можем да подкрепим с онези събития, които сами за себе си са исторически (защото не всяко явление, отбелязано в пътеката на даден народ, има характера на историчност). Ние, носейки свободата си като вътрешна необходимост, за освобождението си правим достатъчно много деяния, които могат да бъдат характеризирани като воля на търсенето му. Тази воля съхранява националната ни енергия в Балкана, където се ражда четничеството, войводството; след това в емиграцията и в революционните комитети се ражда идеята за общо въстание...
Волята за Освобождението се излива в три посоки: лъча на религията, лъча на просветата и лъча на борбата!
След това въстанието като цялостно национално будно чувство, изявено в приложност, в края на краищата като неизбежна необходимост извиква и войната...
В лъча на религията Българската православна църква показва устойчива борбеност срещу фанариотството. Тя изиграва и голяма роля за организиране на българския народ в неговата борба за изтръгване на привилегии, които формират геополитическите и етническите граници на българската държава – политическата ни свобода е предшествана от църковна независимост. Диоцезите, които определят правото на църковната независимост, са етническата ни граница. Така с поклонението пред олтара ние намираме осъществено и демонстрирано правото на териториалност. И необходимостта от свобода с тезата за държава е подкрепена с подписа на султана. Изтръгваме свободата на Църквата и чрез нея очертаваме териториално плът от нашата историчност – плът, наречена държава (макар че след това не ни я дават). Ние не се борим само за освобождение като вътрешна потреба, а и за исторически път след Освобождението – обединена етнична България (за която един Васил Левски ще каже: „Искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни, там, дето живее българинът: в България, Тракия и Македония!).
В лъча на просветата народът ни е извикан да допълни част от образа на една връщаща се в съзнание за свобода България. Просветното дело обслужва националната ни кауза за историческа свяст и онази гръмогласност на съдбата, която Паисий изрича, е идейната същност на просветителното движение. След това ще я намерим в тези, които правят историчност: създават Априловската гимназия; написват „Рибен буквар“; правят читалища и пр. Именно тези хора дават будност и дори гърчеещи се се връщат в лоното на българската свяст и градят училища с българско знание вече. Всичко това е готовата, подквасена съвест на българския народ да получи свобода. Ето как цялостно един океан от просветност обхваща нашата страна.
В лъча на борбата негодуванието в личното оскърбление преминава в бунт (защото личното оскърбление може да се изрази само в отмъщение), то е вече недоволство в действие, което дава идеята за освобождаване. Не е стоял на преден план принципът на отмъщението, а на защитата на чест. Трябва да се прави разлика между брадвата на отмъщението и вдигнатия меч за чест – може да не се постигне възмездие, но без чест не се живее! Това е дързостта на хайдутството в българската история, това е голямата сила на бунта. Сумират се волята за свобода и будността за чест. После идва разгръщане на тази теза в четничество, във въстания, чрез които националната ни гордост е изразявала недоволството си.
Явява се и един великан на мисълта – един стратег и теоретик на тази борба да сведе клоните на бунтарството в идеята за въстание – Раковски! Човекът, който има дързостта да посещава чуждите дворове – той е княз на България, преди да имаме княжество. Раковски – един будител, който няма равен, защото той не е само идеолог, а е и учен, и поет. (За съжаление, умира твърде рано – на 46-годишна възраст.) Негова е тезата, че прабългарският народ има индийски корени, че от този народ и Наполеон е излязъл...
И така духовността, просветността, бунтарството – всичко набира сили, за да направи онова, което можем да кажем, че е чудо. Ражда се едно голямо въстание – Априлското, което смущава съвестта на Европа. Априлското въстание е причастието на българския народ! То е последица на редица въстания. Имали сме въстание само няколко години след оробяването ни (около 1408 г.) – въстанието на двамата князе Константин и Фружин, синове на последните ни царе, Търновския и Видинския. Не е могло още да бъде забравено величието – изключителната култура на Второто българско царство; школите, които са го предшествали – Охридската и Преславската... И всички въстания – Търновските (1598, 1686), Чипровското (1688), Старозагорското (1875), са израз на бунтовност, която полага жертва. Но Априлското (1876) е във време, когато имаме очертана и призната етничност и търсени постижения. То е един от най-великите моменти в историята на нашия народ.
Априлското въстание е жив пламък на жертвалите се за свобода!
Върховното право на историчността е съдбовността! Това е Априлското въстание – право на историята, която въплътява себе си чрез ръката на съдбата; право на този белязан народ, което той изявява в присъствие на цялата си национална мощ. От личното негодувание и четничеството – към стратегията на голямото въстание. Една година само преди него – през 1875 г., избухва Херцеговско-Босненското, но никъде няма като Априлското въстание! Защото, преди да имаме държава, ние имаме парламент – заседания в Оборище; имаме правителства; имаме столица – Панагюрище; и най-после – една „Кървава песен“ (Славейков П. „Кървава песен“, 1965), която възпява една кървава сватба в идеята за свободата. Няма в световната история невеста на свободата, която да отива на кървава венчавка с булото „Свобода или смърт“!
Българите дават образци на доблест и достойнство в жертва за свобода! С готовността си за жертва нашите възрожденци зидат тухла по тухла трона на свободата ни. Този народ е имал право на свобода и се е борил за нея. В приложност е тезата на големия стратег на българската идея за въстание – Васил Левски. Той организира и възпламенява 200 комитета и групи, раждащи огъня на свободата. Априлското въстание е въздишката на тези вулкани за свобода! Неслучайно Левски казва: „От никого странного нищо се не надяваме и никому за нищо не се молиме“.
Ако нещо предизвиква недоволството на Европа за издевателствата на турците, това се дължи на духа на българина във всичките тези сияния, с които той прави своите огнени дири. Бенковски изрича дързостните думи: „В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей“.
Не можем да забравим една църква Баташка, една църква Перущенска, които са костници на светци. Ако съберем костите на жертвите за освобождението на България, ще имаме една втора Стара планина! Но няма човешка мъка, която може да убие Бог в човека!
Априлското въстание наистина е една кървава сватба на българския народ в изява за свобода, така добре описана от Пенчо Славейков в неговата „Кървава песен“.
Априлското въстание е сублимация на необходимостта, която има само един образ – свободата!
Европа нарича правителството на султана „ятаганско“. С негодувание няколко будни съвести извикват: „Избива се, коли се безмерно един народ – спи ли Европа?“ Виктор Юго разбужда Националното събрание на Франция – няма ли съвест Европа; Уилям Гладстон вдига митинги в Англия; Макгахан пише за ужасите; Достоевски и Тургенев надигат своя глас... Това е последствие от социалния ни кураж да се огледаме в бъдната си съдба. Може да се жертва само този, който не е загубил идея за бъдеще – който няма идея за бъдеще, живее в люлката на апатията!
Така това въстание, този взрив от воля изтръгва отговорността, като разбужда небудното. Кара Европа да се разтревожи – Европа в съвестта си е смутена, но в политиката си е достатъчно коварна... Големи политически тенденции са търсили своето осъществяване. Проливите са били политическа съновидейност на Руската империя за сигурност и излаз на големите морета. Затова са ни подкрепяли не толкова като психология на жалост и състрадание, отколкото като потреба на стремежите си. А стремежите на другите европейски страни са били сомнамбулни. Все пак през декември 1876 г. се събира Цариградската конференция, за да реши този проблем. И Великите сили се споразумяват – за да не се споразумеят... В тази конференция се изработват началата на една автономия в границите на етническо-религиозното битие на българския народ, но султанът не приема споразумението и така фактически решенията на Цариградската конференция остават безрезултатни.
Предприема се един последен опит от страна на руската политика, в лицето на граф Игнатиев – да обиколи столиците на Европа. И в Лондон, през март 1877 г., се постига едно споразумение с Лондонския протокол, който потвърждава вече взетите решения на Цариградската конференция. Въпреки всичко, султанът ги отхвърля с една много интелигентна измама – с т. нар. „Османска конституция“, която щяла да даде определени свободи във всички нейни области. С тезата за реорганизация на империята султанът поставя пред свършен факт голямата политика на Русия, Франция, Австро-Унгария и, разбира се, жестоко е измамена България. Това са били последни възможности и светът в безизходност е трябвало да премине от разбирателство към употребата на оръжие.
Идва краят на възможната търпимост – идеята за свобода на християните, осторожно пазена и поддържана от страна на Руската империя, е провалена. И тогава на 24 април 1877 г. Александър II, цар на Русия, със свой манифест обявява война на Турция. Ето как започва прелюдията към нашето освобождение.
Из: „Духовните дарове на България“ (Том 2: Историзмът в българските земи), Ваклуш Толев, ИК „Ах-Ба-Ка“, 2012 г.
Снимка: Ваклуш Толев (1923-2013); vaklush.org
