„Знаете ли кое е най-голямата обида? Когато най-ниската култура дава идея за бъдещето. “
Роден на 7 януари 1923 г. в пловдивското село Поповица, Ваклуш Толев завършва Школата за запасни офицери. Учи право в Юридическия факултет на Софийския университет, междувременно участва във Втората световна война. Изключен е от Университета през 1945 г. по политически причини. Заради антикомунистическите си възгледите е съден от т. нар. Народен съд.
Престоява 12 години в почти всички затвори в страната, включително в лагера Белене – времена, в които пише поезия, драми, философски есета и изучава марксизмоленинизма… Именно в затвора се ражда идеята му, че страданието не съществува – то е развитие. Изненадва и с твърдението си, че няма зло – то е нееволюирало добро. След обща амнистия на политическите затворници, през 1956 г. излиза от Варненския затвор с прозвището, отбелязано в досието му: „непоправим“.
По-късно завършва богословие в Духовната академия, София. Дипломира се за 18 месеца, преди да бъде изключен отново по политически причини. Работи в Пловдивската митрополия като библиотекар, където във взаимодействие с общинския отдел „Култура“, създава първата иконна изложба.
След 10 ноември 1989 г. Ваклуш Толев за кратко се включва в политическия живот, но се отказва да прави политическа кариера, отдавайки се изцяло на преподавателска дейност. През 1991 г. е поканен да чете лекции по История на религиите в Пловдивския и Софийския университети, изнася лектории и публични слова в научни и културни центрове в цялата страна. От 1993 г. излиза авторското му списание „Нур“. Автор е на трилогията „История и теория на религиите“, книгата „Седемте Лъча на еволюцията“, двутомника „Духовните дарове на България“ и др.
Той е автор на идеята да се утвърди Ден и изгради Дом-светилище на 13 поименни безсмъртни българи в националната ни история. „Дом-светилището ще бъде българският социален учебник на приложна отговорност и национална доблест!”, казва Ваклуш Толев.
В общочовешки план негово е предложението да се включи нова допълнителна клауза в Хартата за правата на човека – за права и на душата. С това да се премахне прилагането на „анатема“ (проклятие) в религиите и от социално-гражданските отношения да отпадне понятието „враг“.
Идеите на Ваклуш Толев са не само проницателни тълкувания в областта на религиознанието, философията, историята, социологията и пр., те са принос към бъдещето като визия за присъствието на човечеството в Третото хилядолетие.
По случай 100-годишнината на Ваклуш Толев през месец януари беше направена премиерата на документалния филм „Ваклуш“ на режисьора Николай Василев. Споделяме с вас фрагменти от интервюта, които не са успели да бъдат включени във филма.
(Ваклуш Толев; © Любомир Андреев)
~ Свободата не е вън от човека, тя е вътре в човека
Европа не можа да съзре колко близки в идеите си са Маркс и Моисей – „класовата омраза“ и „око за око“. Маркс създава класовата борба, за да оправдае диктатурата на пролетариата, а Моисей ражда идеята за грехопадението, за да оправдае теократичната държава.
***
Маркс казва „Пролетарии от вси страни, обединявайте се!“. Ако марксистите бяха казали „Гении от вси страни, обединявайте се!“, представете си каква култура бихме могли да изковем! А те обратното – пролетарии. Това е една оскъдност в мисленето.
***
От пролетария може да направите това, което се нарича охлокрация, т.е. тълповластие. Един наш социолог навремето беше казал много смела мисъл, че няма класа пролетарий, има начин на живеене пролетарски. Когато един човек със своите собствени ръце си вади прехраната, но може да живее и има средствата да живее така, както завистливо може да се каже, че живее буржоата – той е буржоа. Културата на начина на живеене е по-важна, отколкото получените средства. Защото, в края на краищата, аристократът, който няма пари, само с едно слово пак показва, че е аристократ. И когато извърви 10 крачки, той ги върви като аристократ, а не като пролетарий.
***
Това, което движи света, това са винаги единиците! Няма по-изумителна формула да кажете „масите“ или „народна мъдрост“. Народ като колективно мислене не ражда мъдрости – повтаря това, което някой в пестеливостта за името си казва една мъдрост, а те я правят народна. Народът не може да ражда колективна мъдрост. Както колективно бебе не се ражда. Един социален строй ражда колективен гражданин с колективно съзнание, но колективно бебе – не, и колективна мъдрост – не! Подражателството не може да ви нареди сред хората, които променят. Тези, които подражават, повтарят, следват и, за нещастие, се втвърдяват. Така със столетия стоят непроменени.
***
Когато преди 9 септември 1944 г. се правеха предупреждения примерно казано, че ще дойде едно социално бедствие от рода на това колективно мислене и колективно действие, хората гледаха с известни насмешки. Не можеха да осъзнаят, че някой може да има предсещането за една социална беда, която безспорно стана и историческа. А тя безспорно се отрази и върху националната ни вътрешна същност. Да загубиш идеята за държава, подучван от една доктрина, а когато тази доктрина е овластена, за да се съхрани с насилие – тогава да признаваш държава... Това бяха страшни антитези в големите философии, но кой държавник ги съзна?
***
Знаете ли кое е най-голямата обида? Когато най-ниската култура дава идея за бъдещето. Така направи един комунизъм – най-неавторитетното, най-непрозрялото даваше път. Това не е обида срещу онова, което си отиде – не, то е просто знайност. И по този начин се намира формула за прощение с невежеството, на което трябва да се прости изстъплението, пречило на културата на една планета.
***
Трагедията на нашия народ е, че от бедния селянин се направи дваж по-беден пролетарий. Пролетарият, като съзнание и класово определение, е безимотност. В нас се получи нещо като хермафродит – пролетарият имаше по един двор и по една нивичка, затова лесно можеше да избяга от барикадата на пролетарското си достойнство. Тогава цялата идеология на пролетария като социална тенденция и социалистическа държава остана незащитена. Затова нищо чудно, че на 10 ноември така лесно се приеха нещата… Когато трябваше чрез фòрмата на пленуми да се реши съдбата, пролетарият го нямаше – бяха водаческите личности. А доколко са водачески, това е проблем – говорим за социални пластове.
***
Вербуваха много хора в затворите. По-късно голяма част от тези вербувани, уж като пострадали, ги инфилтрираха в различните демократични групи. Следователно едно разузнаване не се ползва само с временната услуга. Знаели са, че ще им трябват. Ще им трябват вън, защото излезлият от затворите, от лагерите, минава за страдалец сред обществото. Недоволният ще отиде да го потърси и ще му се довери…
Най-много съм благодарен, че тези властници не помислиха никога, не допуснаха в съзнанието си, че могат да ме поканят за такава работа. Кое е било по-силното – мен ли нещо е съхранявало, или на тях им е дало прозрение, че от тоя нищо няма да стане – не зная, но подобна обида не ми поднесоха. Щеше да бъде за съзнанието ми, за целостта ми голяма обида – да помислят, че мога да стана сътрудник. Това е нещо страшно.
***
Мнозина се обявяват за дисиденти. Повечето от тези, които ги обявиха, никога не са били дисиденти, те си бяха хора на службите за сигурност и техни слуги. Когато ме попитаха навремето, аз казах: „Ние не сме дисиденти, ние сме обявени за врагове“. Разликата е много голяма.
Ние бяхме виновници, ние бяхме политически врагове. Нещо, което като теза не звучеше за мен обидно, но беше липса на прозрение в една доктрина, в която класата бе по-съществена от човека. А аз говоря, че човекът е свещен, а не институцията. И държавата, и църквата, и партията, и идеологиите са институции, на чиято преходност сме свидетели поради самата хронология на историята. Но човекът е свещен и свещената личност е, която може да освети институцията.
Дисидентско движение си го направи Тодор Живков, и извика Митеран да ги благослови. То извърши една покруса над България, защото предаде чрез моста си властта на същите, които не направиха никаква свобода, но се лъжеха, че правят поне демокрация.
***
Безбожието, класовата борба или класовото въставане като форма на отмъщение и най-после революцията като възможност за заемане на власт. Този триъгълник трябва да се знае. Безбожието, което позволява на всекиго престъпление, класовата борба като ненавист и в края на краищата – революцията, в която да намериш оправдание, за да извършиш жестокости. Това беше идеологията на Българската комунистическа партия. Те намериха оправдание, че правят революция, за да извършат отмъщение и жестокости, които нямат равни. Това е, което трябва да събудим в себе си, за да имаме идеология, която може да се противопостави. Защото за нещастие трябва да ви кажа, че и след 10-ти не излязохме с идеология. Направихме конгломерат без идеология. Направихме леви, десни, центристки – без идеология.
Никой не излезе с идея в политиката, повтаряха демокрация, демокрация… А аз още на втората година написах една статия – проблемът не е в демокрацията, а в свободата. Но трябва да има мироглед в съзнанието на това, което прави политически живот. Свободата не е вън от човека, тя е вътре в човека. А както казвам: когато робът ви дава свобода, тя е в измеренията на робското му мислене! Каквото и да даде, то е в измерението на робското мислене.
Затова и веднага след 10-ти ноември казах: Изобличението на комунизма – като идеология, като строй и пр. е възмездието, което трябва да бъде дадено. Изобличение! Но никакъв случай отмъщение!
Най-лесното за човека е да се извини с остатъка, който е набрало съзнанието, наречен минало и традиция. Казал съм, че традицията е убиец! Това не значи, че я отричаме. Но човек трябва да има мироглед голям, за да я надкрачи.
***
Отговорността – за личността е добродетел, за обществото е затворница, за държавата е огледало! За отделната личност отговорността е пътният знак на добродетелта. За обществото обаче, в неговите различни разслоения – класи, касти, партии, отговорността е затворница без право на амнистия, когато идеологиите искат да запретят пътя на идеите. За държавата отговорността е голямото огледало – тя е измерението за държавника, за водаческата личност, която трябва да изведе обществото в развитие. Водачеството е духовна енергия, овладяна мисъл и приложна воля – победа над глад, чудо и власт!
***
Коя е трагедията на нашето съвремие? Липсата на идеи, както и отстояването на идеологии, и то от пошли по-пошли, от смешни по-смешни. Има концепциалности, които са трагични, те са фанатизъм. Фанатизмът може да отстоява, но не може да прави култури! А отстояването е утвърждаване на традицията с хилядолетия. Фанатизмът не само е оскърбителен, той е издевателство, което, разбира се, вменява на човека вина. И тогава човекът трябва да отиде да направи жертвоприноси.
* Из интервюта на Ваклуш Толев, селектирани за документалния филм „Ваклуш“, реж. Николай Василев (2023 г.)
* Фотография на Ваклуш Толев; © Любомир Андреев
