През лятото на 1989 г. се разиграва един от най-мрачните и срамни епизоди в новата българска история. 4 години след насилствената смяна на имената им, към Турция поемат стотици хиляди българи от турски етнически произход, прогонени от тоталитарния режим в родината ни. През септември същата година, една четвърт от територията на България остава полуобезлюдена.
Споделяме думи на писателя и издател на Списание „Либерален преглед“ Златко ЕНЕВ от романа му „Реквием за никого“ и публикацията „Възродителният процес“ и капаните на паметта“.
„Реквием за никого“
„Има нещо атавистично…“, пишеше в дневника си репортерът на радио Свободна Европа, изпратен на българо-турската граница, за да интервюира стотиците хиляди бежанци, напускащи България в непоносимата жега на онова жестоко, блудно лято… „Има нещо атавистично, но същевременно безкрайно величаво, каращо кожата да потръпва, а очите – да се насълзяват, в движенията на огромните човешки маси, следващи повика на свободата по същия начин, със същата инстинктивна непреклонност и непоколебимо усещане за неизбежност, за липса на друг избор, по който правят това и гигантските стада в Серенгети. Вазов, преди сто години, беше нарекъл това „пиянството на един народ“. Днес същият този народ – или поне част от него, защото, каквото и да си мислят хората в България, за мен тези бежанци са точно толкова част от българския народ, колкото и ония, които ги прокуждат от родината им – днес същият този народ отново е пиян и отново, също като преди сто години, зарязва съветите на здравия разум, зарязва мисълта за добруване, сигурност и имот и иска само едно. Едно-единствено нещо: свобода, свобода, свобода. Гео Милев, няколко десетилетия след Вазов, беше описал тези хора като „шопи със сопи, с пръти, с копрали, с търнокопи, с вили, с брадви, с топори, с коси, и слънчогледи“. Днес това са турци – български турци! – със сандъци, с куфари, с денкове, с бохчи, с чанти, с вързопи, с раници, с детски чанти, с мрежи за покупки, накрая с голи ръце. Единствената разлика между тях и хората, описвани от българските класици, е, че тези тук хора не желаят да се бият. Не желаят да убиват, не желаят да бъдат убивани. Може би това е така, защото ония от другата страна на границата по някакъв начин все пак са успели да ги убедят, че това парче земя, където са се раждали, живели и умирали предците им от поне пет-шест поколения назад – а всъщност много повече, – че това парче земя всъщност не е тяхна родина. Че то е нещо, което те се опитват да откраднат, да завладеят мълчешката, да си го присвоят под носа на хората, обявили себе си за собственици на думата „родина“. Може би наистина. А може би… може би те просто са по-благородни. По-малко кръвожадни. По-малко фанатични. Ние никога няма да знаем пълната истина. Остава ни единствено мрачният, сух канцеларски глас на фактите: в продължение на само два месеца България беше напусната от повече от 300 000 бежанци – под носа на щастливо дремещата Европа, която дори не забеляза, че някъде там, в нейната периферия, се извършва първото масово етническо прочистване в следвоенната история на континента. Дали това не е само предчувствие за нещата, които бъдещето е подготвило за тази част от Европа?
Поклон пред мъката ви, хора. И, ако можете, простете ни! Простете ни, простете ни, простете ни!“
Откъс от „Реквием за никого“, Златко Енев, Изд. Екстаз, Берлин 2014 г.
***
„Възродителният процес“ и капаните на паметта (фрагмент)
„Възродителният процес“ е исторически и културно обусловен от цялата следосвобожденска българска история, той представлява нейна печална кулминация, неин абсурден апогей. Това обаче съвсем не означава, че в неговата поява има какъвто и да е момент на „историческа необходимост“ (едно отдавна отхвърлено от модерната историография понятие). Че решението за него е взето от буквално шепа хора изглежда факт, поне ако може да се съди по настоящото състояние на архивните материали. Но че той би бил напълно невъзможен без абсолютната, въодушевена и накрая дори безрезервна подкрепа на „широките народни маси“ е нещо, без осъзнаването и признаването на което не може да се стигне до негово реално осъждане и преработване. „Възродителният процес“ беше извършен не от „тях“, от някакви абстрактни „комунисти“, а от нас – реалните, нормални, „добри“ българи, които не възроптаха нито за момент срещу тоталното премазване на съседите си, и дори го приветстваха с ентусиазъм.
„Възродителният процес“ – това сме ние. Поне докато отказваме да го осъдим като собствено, а не нечие „чуждо“ дело.
Берлин, 3 юни 2017
Източник: librev.com
