Бях на 11, когато родителите ми се разведоха. Аз бях (и все още съм) най-голямото от четирите деца в семейството. Сега съм на 20 и все още нямам никаква представа, кое подтикна родителите ми към тази раздяла. Минаха вече 9 години, през които едва няколко пъти се срещнах с баща си. Трябва да призная, че ми е трудно да си представя, какъв би бил животът ми, ако трябваше да отрасна под неговите грижи и бих искала да благодаря на майка си за това. Аз не съм опустошена, минах през този ад и го преодолях. Плакала съм дълго за всичко, което се случи в семейството ни, затова бих искала родителите ми да знаят някои неща, които ще споделя без да е нужно да бъдат заедно.

1. Трудно беше да понясам жалните погледи на своите братовчеди и роднини и в същото време да продължам да обяснявам, че съм добре. Те ме притискаха в ъгъла, съветвайки и предлагайки ми всякакви начини, с които да ми помогнат да преодолея тъгата и депресията – просто защото бях най-голямата от всички и трябваше да бъда пример за останалите си братя и сестри. Колкото и да се чувствах обгрижвана, аз нямах нужда от всичко това – имах нужда моите собствени родители да ми казват тези думи.

2. Понеже тази „трагедия" се разигра докато бях ученичка, трябваше да обяснявам на най-добрите си приятели, че двамата ми родители не живеят вече под един покрив и отново да повтарям и обяснявам, че всъщност съм добре.

3. Въпреки преживяното, казвах че съм добре, макар това да беше абсолютна лъжа. Ужасните гласове в главата ми буквално крещяха, скърцаха, подлудяваха ме. Всичко което исках да направя, беше да си изтръгна косата. Всяка вечер заспивах, плачейки – именно заради тези гласове, които мечтаех да се превърнат в песента на моите родители, пеейки ми преди да заспя.

4. По-малките ми братя и сестри не знаеха какво точно се случва и аз трябваше постоянно да лъжа, че родителите ни са отишли на работа посред нощ, когато в същото време те двамата водеха истинска война, крещейки си един на друг в апартамента ни.

5. Когато майка ми плачеше през нощта, мислейки си че ние спим, аз много исках да й кажа, че съм будна и ужасно много се страхувам. Исках да й кажа, че аз зная какво се случва в семейството ми и много бих искала да помогна.

6. Искам моите родители да знаят, че понякога чувствах, че те взимат ужасно решение за всички нас, но сега бих искала да им благодаря за този развод. Навярно животът ни нямаше да е така прекрасен, както е сега, кой знае?

7. Бих искала баща ми да знае, че ние никога не се сбогувахме по подходящ начин и в мен не остана никакъв спомен за това, че някога съм била „момичето на татко". Никога не изживях онзи топъл миг, който да мога да връщам в спомените си и да си казвам – „Аз имах своите прекрасни моменти с моя баща!".

8. Никога не видях моите родители да се усмихват заедно и да разговарят, да бъдат нежни един с друг. Бих искала да им кажа, че щастливите родители в моите представи и до днес са онези, които съм виждала на големия екран.

9. Докато бях тинейджърка, имах няколко паник-атаки. Бих искала мама да знае, че не се опитвах да привлека вниманието й, когато внезапно се заливах от сълзи - в най-неочакваните моменти.

10. Последно, но не и по значение - бих искала да кажа на родителите си, че винаги е хубаво да ги видя заедно, седнали в една стая, след толкова дълго време. Когато баба ми почина, всички ние й отдадохме заслужена почит и цялото ми семейство се събра, за да я изпрати със своите молитви. Баща ми беше отново у дома. Моите братя и сестри го прегърнаха и аз забелязах, как мама се усмихна. Искам да им кажа на всички, че тогава почувствах как семейството ми отново може да бъде щастливо. Аз пораствам, а хората около мен ми споделят, колко горди са с това, че съм била подкрепа за по-малките ми братя и сестри, когато те не можеха да се справят със ситуацията. Навярно съм една от най-незрелите 20-годишни момичета, но съм съвсем наясно с трудностите в живота. Затова бих искала да благодаря на своите родители – защото без това преживяване, аз нямаше да съм човекът, в който се превърнах днес.

Благодаря ви мамо и татко!

Източник: Thoughtcatalog.com