„Защото нашето училище от времето на Хаджи Генчо, който си шиел пред учениците и с дългата пръчка диктувал процеса на обучението, поощрявайки го със славното провикване „Четете бре!“, се е изменило несъществено.“
Убийството на Моцарт
Децата не обичат да ходят на училище. Разбирам отговорността на това твърдение и пак повтарям - не обичат. Анкетите в това отношение ще ни заблудят, защото отговорите едва ли ще бъдат откровени. Дечицата знаят, че трябва да обичат училището, че то е нещо много хубаво и че са длъжни да кажат - да. Но едно съобщение, че учителката е болна, и възторгът е толкова бурен, че опровергава всичко. Той е същият при неочакваните грипни или дървени ваканции. Да не си правим излишни илюзии, нека си спомним една тъй стара ученическа песничка:
Свърши се таз година
Ура, ура, ура!
И изпита премина.
Ура, ура, ура!
Училището е хубаво нещо, но защо е това ура, и то трикратно! А ако някое дете искрено каже, че обича училището, това по всяка вероятност означава, че то или има непоносимо домашно съществуване, или че неговото светоусещане не е наред.
Всичките ми ученически и учителски спомени потвърждават тази мисъл. Тя е една обществена тайна, която не се разисква, защото възрастните са тези, които уреждат училището и са напълно убедени в неговата необходимост. Но щом детето не обича нещо, трябва да се доверим на неговия усет и да си отговорим честно защо.
Защото нашето училище от времето на Хаджи Генчо, който си шиел пред учениците и с дългата пръчка диктувал процеса на обучението, поощрявайки го със славното провикване „Четете бре!“, се е изменило несъществено. То се е осъвременило, без да обнови принципите си, то се е разширило, разкрасило, пръчката е изчезнала, но викът на Хаджи Генчо „Четете бре!“ продължава да се носи из класните стаи. Ако това не беше така, защо всички са убедени в нуждата от реформи на образователното дело, защо са тезисите, защо са педагогическите симпозиуми на тема „Затруднения при адаптацията на съвременните деца в училището“, защо е новият буквар?
Аз нямам ясна представа как ще изглежда бъдещото училище, когато се съобрази с новите идеи, и ще обсъждам училището такова, каквото е било досега и каквото е за повечето деца и юноши днес. Малките, които не са посещавали детски градини и занимални, приемат училището като първо и голямо свое задължение. Дълбоко обаче в детската психика каквото и да било ограничение на свободата не се посреща с удоволствие. Иван Петрович Павлов доказа, че във всяко живо същество има така нареченият „рефлекс за свобода“, надявам се, че у човека този рефлекс е и най-силен. И ако отначало училището предизвиква детското любопитство - чанта, тетрадчици, блокчета, якички, синя връзчица, престилчица, много нови деца наоколо, - ако идеята „аз съм вече ученик“ пробужда ново самочувствие, срещата с учителя или учителката - нови усещания, скоро всичко това додява на детето, защото се повтаря, защото не носи повече нова информация и се превръща в еднообразие.
Любопитството на децата е безгранично, но бързо се насища и изисква нови обекти. Седенето на едно място, забраната да говориш с другарчето си, забраната да бодеш колегата си пред себе си с молив, необходимостта да правиш точно това, което искат от тебе, когато на тебе точно това не ти се прави, започва да дотяга, да отблъсква и по-бързо отколкото предполагаме идва обезсърчението и спадането на интереса. Децата, които са отишли за първи път на училище с недоверие и сълзи, а те не са малко, се уверяват, че са били прави. Тези пък, които са тръгнали с желание да имитират по-големите ученици, започват да съжаляват за ентусиазма си. Детето не може да си даде сметка за всичко това, но то смътно започва да чувства, че училището все по-малко го привлича, и точно в този миг се появява заплашително вдигнатият родителски показалец:
Виж какво, моето момче, училището е сериозно нещо и не може така и така... Я да видя какво си написал? Ау! Каква грозотия. Седни, седни! Сега гледай! Чер-тич-ка, чер-тич-ка, хоп, сега кукичката, виждаш ли колко е лесно. Хайде сега ти!... Така, така... Браво... Ама не бе! Каква е тази кривулица! Хайде още веднъж... Не, не! Ти не внимаваш, ти можеш, но не искаш.. Това тука ти ли си го писал?
Аз.
Е как тогава си го направил така хубаво, а сега не можеш.
Вдигат се раменцата.
Хайде пак!... Така... Така... Знаеш ли какво, опитай се сам, защото аз имам да излизам! Няма цял ден да вися над главата ти!
Подобна история се повтаря и в училище:
А сега деца, внимавайте! Седнете хубаво, не се навеждайте нито напред, нито много назад, така е най-добре. Иванчо, защо сега се въртиш, моето момче?... Навън няма нищо!
Как да няма, навън е спрял автомобил, който Иванчо никога не е виждал. Страшен автомобил със сто фара! А учителката още не знае, че Иванчо има страшна слабост към страшните автомобили. Той се прави, че внимава. Но ето, сега тя не го гледа и момчето пак надзърта през прозореца. Ужас! Автомобилът е още там. Повече Иванчо не може да издържи.
Моля другарко, имам пиш!
Другарката е справедливо учудена, а другите деца се смеят.
Нали междучасието беше преди пет минути, какво си правил тогава? Тогава трябваше да отидеш.
Ама аз имам пиш сега, а не тогава!
Добре, добре, върви! И ще казваш мога ли да изляза. Аз се сещам за какво!
Не, тя не се досеща за какво излиза Иванчо. След минутка той е на улицата и се върти около възхитителния автомобил. Разбира се, другарката има тънък усет и Иванчо е разобличен в лъжа. Следват укори, по-сдържани или по-остри в зависимост от характера и манталитета на учителката.
Училището не може да съществува без дисциплината и много бързо то изрежда пред детето сума малки заповеди, които трябва да се спазват:
Не говорете! Не си хапете моливите! Не се въртете!... Задължително внимание! Задължителна почивка! Всички трябва да нарисуват къщичка! Всички трябва да сметнат колко прави две и три без едно. Всички трябва да пеят песничка. Все полезни и хубави неща, но те се правят по програма, по разписание, което не зависи от желанието и волята на детето. А как другояче? Другояче наистина не може да бъде. Този отговор ни се струва съвсем естествен, но кой знае дали е верен?
Да твърдиш „Децата не обичат да ходят на училище“ не означава „Децата не обичат да учат“. Нищо подобно! Това са съвсем различни неща. Колкото едно дете е по-жизнено, по-здраво, по-весело, толкова повече то обича да учи. Стремежът към нова информация е един от синонимите на жизнеността.
Избрано от: „Убийството на Моцарт“, Георги Данаилов, изд. „Отечество“, 1982 г.
Снимка: Георги Данаилов (1936-2017), БНР
Картина: Country School, 1871, by Winslow Homer; chinaoilpaintinggallery
