„Той трябва да обича преподаването, да обича възпитаването и да ги обича с онази обективност, която намира откровение в детето.“
(The Severe Teacher, c. 1668, Jan Steen)
♥ Възпитанието на малкото дете и душевната нагласа на възпитателя
Оксфорд, 19-ти Август 1922 г.
Всеки един човек, комуто е поверено едно дете за възпитание, би трябвало инстинктивно да притежава тази благодарност. Това е и първото значително нещо, което бива постигнато чрез духовното познание – да изпитваме благодарност за обстоятелството, че ни е поверено дете за възпитание.
Страхопочитание пред тайнствената същност на детето – в тази точка страхопочитанието и благодарността не могат да бъдат отделени една от друга – това би трябвало да бъде основното настроение, с което възпитателят подхожда към своята задача. Съществува само едно настроение спрямо детето, което дава правилните импулси за възпитание и преподаване: и това е именно религиозното настроение спрямо детето.
Спрямо много неща човек може да има религиозно усещане. Човек изпитва религиозно чувство спрямо цветето на полето, ако позволим това цвете да въздействува върху нас като едно творение на божественодуховния световен ред. Човек има подобно усещане спрямо светкавицата, проблясваща сред облаците, ако можем да усетим, как тя е поставена вътре в самия божественодуховен световен ред. Ето това би трябвало да усещаме, когато в лицето на детето, от дълбокото лоно на световния ред пред нас изплува възможно най-висшето откровение, чрез което ни се казва, какво представлява светът. В това настроение е заложен един от най-важните импулси на възпитателната техника.
Възпитателната техника е различна от тази, която се прилага върху неща, непроникнати от Духа. Възпитателната техника навсякъде предполага, че всичко, което възпитателят прави, се поражда от религиозноморални импулси. Такова усещане можем да имаме и спрямо едно дете, което е с лоши заложби. Тогава ние ще се изправим пред това дете не с антипатия, но с трагизъм.
Тук човек може би ще каже: В наше време, когато много маловажни неща биват възприемани така ужасно обективно, все още съществуват хора, които считат за неуместно, ако трябва да имат религиозно усещане спрямо едно дете, което проявява себе си като един нехранимайко. Човек може би ще каже: Какво трагично усещане мога да имам спрямо това дете, изживяващо себе си като един нехранимайко? В нашето така ужасно обективно настроено време дори мнозина родители признават, че техните деца са безделници, докато в по-ранни времена това не е било обичайно: тогава всяко едно дете е било за родителите „послушно”. Това е едно по-добро настроение от днешното.
Но наистина може да бъде създадено и едно трагично настроение, когато като подарък от божественодуховния световен ред, като случай на неговото най-висше откровение ни бъде изпратено едно трудно за възпитание дете. Ако човек може да изживее този трагизъм, тогава той ще му помогне да преодолее подводните камъни на възпитателното изкуство.
Ако сме в състояние с благодарност да приемем едно невъзпитано дете и ако можем да почувствуваме трагизъм спрямо него и ако можем, изхождайки тъкмо от този трагизъм да развием у себе си импулс за действие, едва тогава ще усетим истинската благодарност спрямо божествения световен ред, тогава, когато и лошото ще бъде прието като нещо божествено, макар че това приемане да е нещо много сложно.
Благодарността е основното настроение, което трябва да прониже обучаващия и възпитаващия, когато той се изправи пред детското развитие в първия жизнен период до смяната на зъбите.
Един нов елемент се появява през втория жизнен период. Това развитие на детето, основаващо се преди всичко на ритмичната система, изисква цялата дейност на възпитателя да притежава художествен характер. Човек никога няма да успее да стори това в средата, заобикаляща детето, ако не може да се пропие с религиозно настроение спрямо детето, което не бива да престава с интензивна любов спрямо нашите възпитателни действия, спрямо нашата възпитателна активност. Защото в тази любов действува силата, отвеждаща възпитателя до действия, които биват възприети от детето с естетика и любов.
В периода от смяната на зъбите до половата зрялост нищо не може да действува в детето, което във възпитателя не е пронизано от любов към възпитателното действие. Това, което възпитателят осъществява с любов в тази възраст, бива възприемано от детето като нещо, което то трябва да усвои, за да бъде човек.
Единствено от интелекта не може да произлезе възпитателно изкуство: то може да произлезе само от това, което намира откровение в описаната благодарност и в любовта към възпитаването.
Във възпитателното изкуство, което упражняваме в Щутгартското Валдорфско училище се обръща много повече внимание на това, какъв е учителят, отколкото на това, какво той е придобил интелектуално като техническо боравене с абстрактни преподавателски методи. Учителят не само трябва да обича детето, но той трябва да обича и своя метод, защото в действието на този метод детето развива себе си. Въпросът се свежда до следното: Да бъде влюбен в един метод, защото той е негов собствен, това не върши работа на възпитателя. Възпитателят трябва да обича своя метод според това, което детето получава от него. Само обичта към децата – това не е достатъчно за учителя; той трябва да обича преподаването, да обича възпитаването и да ги обича с онази обективност, която намира откровение в детето; това човек може да придобие, ако подходи към своята задача за физическо-душевно и морално възпитание, изхождайки от духовната гледна точка. И ако човек има тази любов към възпитанието, към преподаването, като едно настроение в себе си, тогава детето ще бъде по такъв начин изградено до половото съзряване, че след това наистина ще може да му бъде предоставена свободата, свободното боравене с личния интелект.
Трите златни правила за възпитателното и преподавателското изкуство, които във всеки един учител, във всеки един възпитател трябва да се превърнат в основно настроение, в импулс за работа и които не бива да бъдат схващани просто интелектуално, а трябва да бъдат възприети от целия човек, тези правила са следните:
Религиозна благодарност спрямо света, намиращ своето откровение в детето, проникната от съзнанието, че детето представлява божествена загадка, която трябва да разрешим ние с нашето възпитателно изкуство.
Един възпитателен метод, изграден с любов, чрез който с наша помощ детето инстинктивно възпитава себе си без да бъде застрашена свободата му, която следва да бъде зачитана дори там, където тя представлява един несъзнателен елемент на органичната растителна мощ.
Със съкращения от: „Духовно-душевните градивни сили на възпитателното изкуство“, Рудолф Щайнер, Антропософско издателство Даскалов, 2007 г.
Картина: The Severe Teacher, c. 1668, Jan Steen; chinaoilpaintinggallery
