Изгубеното изкуство на Детството ~ Ейдриън МЪРИ

Ейдриън Мъри може да ни разкаже много за това какво е да документираш ежедневно развитието и израстването на семейството си. Книгата, която му предстои да публикува се нарича „Изгубеното изкуство на детството“ и в нея се разказва във фотографии как докато се опитваме да научим децата си на всичко за живота, те ни учат какво всъщност е той.

Загубата на „изкуството на детството“ има двоен смисъл за мен. Първо, тази книга е адресирана до възрастните. Тези, които с течение на времето са загубили чувството си за детинско учудване и удивление. Този процес е естествен, научавайки все повече за живота и поемайки повече отговорности, започваме да омаловажаваме нашето собствено възприятие за заобикалящата ни действителност, затваряме го в тесни кутийки, и се оправяме някак с наличното ден за ден. Данъци, ипотеки, 8-часов работен ден. Тези дейности и тревоги поглъщат способността ни да гледаме с учудване на света. Нужно е съзнателно усилие, за да се завърнем към детската ни същност, и да си спомним какво е да гледаш на света с чисти очи. Ако не можеш да погледнеш на живота като на красиво произведение на изкуството, детството остава изгубено.

И второ – дигиталният свят се е развил неимоверно днес и позволява създаването на ограничен и свързан свят, с много възможности и ако не внимаваме къде поставяме акцента сега, има опасност следващото поколение да изгуби едно от най-ценните неща за човечеството – детството. Снимките ми са визуално представяне на това, което изкуството на детството изглежда през собствените ми очи, и как се надявам детството да се запази и в бъдещето такова, каквото винаги е било - време за изследване на света чрез реалния, непосредствен опит. Време за хармония с природата, преди да се появи страхът от нея. Време за наслада от това да си малък и да правиш различни неща за първи път. Не време, в което си забил поглед пред някой екран, в което се е превърнал животът на повечето възрастни.

Най-голямата ми радост е да наблюдавам как децата ми изучават света около тях. Използвам всекидневните им открития и ги превъплъщавам във фотографиите си. Например имам снимка на това как синът ми се учи да си закопчава ризата. Няколко дни преди да направя снимката забелязах как той я откопчава и закопчава за първи път. Отнемаше му по 15 минути, но беше нещо, което правеше за първи път. Такива моменти обичам да запечатвам. Изглеждат елементарни, но за него това е личен триумф, за което всъщност повечето хора дори не се замислят. Когато децата ни играят навън, родителите им обичат да ги снимат с телефоните си. Казват им кажи „зеле“ или ги карат да се усмихнат. Така се ражда „зелевата усмивка“. Това е нещо, което трябва да превъзмогнем, защото такива усмивки са насила, няма автентичност. Ако ще снимам усмивка, искам да е такава с истинска, неподправена радост.