„Желанието да станеш самият себе си е истинското призвание на човек.“

Роло Мей е един от най-популярните съвременни психолози екзестенциалисти. Преподава в множество елитни университети и един от водещите представители на Вашингтонската школа по психиатрия. Книгите му се продават многомилионен тираж по целия свят. Автор е на 12, сред които „Човекът в търсене на себе си“, „Любов и воля“, „Свобода и съдба“, в които задълбочено изследва взаимоотношенията между човека и обществото и връзката на индивида със самия себе си.

Считам че работата на психотерапевта трябва да се заключава в това, да помогне на хората да намерят свободата за осъзнаване и осъществяване на своите възможности. Целта на психотерапията е да направи хората свободни.

Хората имат смешния навик да бягат много по-бързо тогава, когато са изгубили пътя.

Проблемите възникват тогава, когато открием, че нашият свят е неадекватен за нас или ние сме неадекватни за него.

Колкото по-голямо е осъзнаването – отбелязва Киркегор, – толкова по-проявен е Азът.

Да станеш личност означава именно проявата на това повишено съзнание, на това засилено изживяване за „Азовост“; преживяването за това, че тъкмо Азът – действащият Аз, е субектът на това, което се случва.

Свободата е способността на човека да вземе в ръце своето развитие. Тя е нашата способност да създаваме себе си.

Депресия – това е неспособността да създаваш бъдеще.

Свободата носи със себе си тревога.

Решителната психологическа битка, която трябва да проведем, е битката срещу собствената ни потребност от зависимост, както и нашата тревога и чувството ни за вина, които се пораждат, щом поемем по пътя към свободата.

Много хора се стараят постоянно да са заети, използвайки това като начин да прикрият тревожността си; техният активизъм е средство за бягство от себе си.

Основният въпрос е как човекът, съзнаващ себе си и времето, в което живее, чрез своите решения е в състояние да постигне вътрешна свобода и да живее съгласно своята цялостност.

Обратното на смелостта не е страха, а конформизма.

Колкото повече на човек му липсва самосъзнание, толкова повече той става жертва на тревогата и на ирационалния гняв и негодувание: и докато гневът обикновено ни пречи да използваме по-фините сетива на интуицията си, за да усещаме истината, то тревогата ни пречи винаги.

В наши дни тенденцията да оставаш обвързан е особено силна, понеже, когато едно общество е подкопано из основи и вече не се държи като „майка“ към хората и не предлага на човека и минимална подкрепа, той е склонен да се вкопчва още по-силно към физическата майка от детството си.

Тревогата е най-важният елемент от съществуването на човек. Присъствието на тревога свидетелства за жизнеспособност.

Тревогата има смисъл. Макар че тя може да разруши живота на човек, тревогата може да се използва конструктивно. Самия факт, че сме оцелели, означава, че някога отдавна нашите предци не са се боeли да тръгнат срещу своята тревога.

Илюзорният идеал за живота, от който е изключена тревогата, представлява изопачено възприемане на реалността.

Способността да бъдеш самият себе си зависи от способността да се срещнеш със своята тревога и да се движиш напред, въпреки нея.

Срещата с тревогата може да ни освободи от скуката, може да обостри нашето възприятие, тя създава това напрежение, на което е основано съхранението на човешкото съществуване. Ако има тревога, значи човек живее.

Едно от малкото предимства на участта да живееш в епоха на тревожност е принудата да осъзнаеш себе си.

Удивително е колко много са хората, които познават съвсем повърхностно това, което изпитват – те ще ви кажат, че се чувстват „добре“ или „отвратително“, което ще ви прозвучи също толкова неопределено, колкото ако ви кажат, че „Китай се намира на Изток“. Връзката със собствените им чувства е далечна като международна телефонна връзка.

Способността за осъзнаване на собственото тяло има огромно значение през целия живот на човека.

Свободата, отговорността, куражът, любовта и вътрешната цялостност са идеални качества, никога не осъзнати докрай от никого, но те са психологическа цел, която дава смисъл на нашия стремеж към интеграция.

Един от начините човек да се защити срещу чуждото възползване от успехите му е да спре да постига каквото и да било, което другият би му отнел.

Както животът в надежди за бъдещето се смята за обичайното бягство на не особено интелектуалните хора, така и животът, вглъбен в миналото, понякога се среща по-често сред интелектуалците.

Доколкото зрелият човек е постигнал известна свобода и идентичност като личност, дотолкова той разполага и с една база, от която да извлече мъдростта от традициите на миналото в своето общество и да ги превърне в своите традиции. Но ако тази свобода липсва, традициите по-скоро пречат, отколкото обогатяват.

Постоянното оразличаване е пътят, по който човешкото същество върви цял живот и този път изисква развитие, което да го отдалечава от кръвосмешението и да го води към способността „да обича външното“.

Истинската любов обогатява човека и никога не изключва обичането на други хора; само ако си вързан за майка си, това може да ти попречи да обичаш жена си.

Смърт и наслаждение, болка и радост, тревога и чудото на раждането – ето това е преждата, от която е изтъкана тъканта на човешката любов.

Бащите, които хранят вътрешни, често пъти несъзнавани съмнения в собствените си сили, са склонни да изискват от децата си прояви на особена храброст, независимост и агресия: настояват децата им да бъдат „мъжете“, които те подсъзнателно усещат, че не са.

Куражът да приемеш своята ограниченост“, Паул Тилих, – основната смелост, която всеки човек трябва да притежава. Куражът да бъдеш себе си и да вярваш на себе си въпреки факта, че си ограничен и смъртен; да действаш, да обичаш, да мислиш, да създаваш, макар да знаеш, че не разполагаш със съвършения отговор и че можеш да грешиш.

Това, което се проявява като творчество е винаги процес, в който се осъществява взаимовръзка между личността и света.

Тези, които си мислят, че са преодолели гордостта си, като се самоосъждат, би трябвало да се замислят над твърдението на Спиноза: „Този, който презира себе си, доста се приближава до горделивия.“

Когато в древна Атина веднъж един политик се опитал да събере гласове на работниците, като се представял за скромен човек и се бил облякъл в дрипави изпокъсани дрехи, Сократ разобличил лицемерието му, като възкликнал: „Суетата прозира през всяка дупка на дрехата ти.“

Ако не изразяваш своите собствени идеи, ако не слушаш собственото си същество, предаваш себе си.

Ние притежаваме битието до тогава, докато сме способни да поглъщаме небитието в себе си.

Снимки: alchetron.com, pastdaily.com