„В повечето случаи на рак на гърдата стресовете са скрити и хронични. Техните корени са в детството и черпят сили от емоционалните недостатъци на даден човек и особеностите на подсъзнанието му.“
Ракът на гърдата
В статия на „British Medical Journal“ се описва петгодишно изследване сред над двеста жени с рак на гърдата, което целяло да установи дали повторната поява на рак се дължи на драматични събития в живота, като развод или смъртта на близък човек. Авторите стигнали до извода, че „жените с рак на гърдата не трябва да се страхуват, че стресовите преживявания могат да доведат до завръщането на болестта“. Доктор Дона Стюарт, професор в университета на Торонто и председател на здравното дружество към него, е цитирана да коментира резултатите от проучването, които според нея са „напълно логични“”.
През 2001 година доктор Стюарт публикува в сп. „Psycho-Oncology“ данните от една анкета. Близо четиристотин жени с рак на гърдата били помолени да дадат мнението си на какво се дължи проблемът им. 42% са посочили стреса. Далеч по-малко са процентите за диетите, влиянието на околната среда, генетичната предразположеност и начина на живот.
„Мисля, че резултатите са отражение на настроенията на обществото – казва д-р Стюарт и добавя: - Хората мислят, че стресът е виновен за всичко. А доказателствата за стреса са нищожни. Докато тези за хормоните и генетичната обремененост са доста високи.“
Последното не е вярно. Мишел и другите жени, които подозират връзка между стреса и рака на гърдата, имат подкрепата на науката и изводите от клинични тестове. За никой друг рак не са правени толкова задълбочени проучвания, които да търсят сред причинителите и влиянието на психологическите състояния. Огромно количество факти, установени чрез опити с животни и наблюдения на човешкото поведение, подкрепят тезата, че стресът е сред главните причинители на злокачествените образувания в гърдите. Противно на твърдението на учените от Торонто, доказателствата за генетичната предразположеност не са високи. Броят на жените с такава предразположеност не е голям, тъй като само 7% заболяват поради генетични причини. Освен това трябва да се има предвид, че само нищожен процент от хората, притежаващи трите гена, които се свързват с рака на гърдата, действително развиват болестта. Значи трябва да се огледаме и за други фактори, защото наследствеността сама по себе си не предизвиква появата на това злокачествено образувание у мнозинството от жените или мъжете.
Никак не е уместно да се налага рязка граница между хормоните и емоциите. Съвършено вярно е, че хормоните действат ускоряващо или забавящо върху развитието на туморите, но не е вярно, че стресът няма нищо общо с цялата тази работа. Всъщност емоциите влияят върху рака именно чрез хормоните. Някои от тях като естрогена предизвикват растеж на туморите. Други спомагат за появата на рак, защото понижават способността на имунната система да унищожава изродените клетки.
Хормоналната система е тясно свързана със стреса. Жените най-добре знаят, че емоционалната нестабилност се отразява върху функционирането на яйчниците и месечния цикъл, като в особено стресови периоди менструацията може изцяло да изчезне. Това е така, защото хормоналната система е свързана с мозъчните центрове, където емоциите се приемат и интерпретират. В същото време ендокринната система и емоционалните центрове са свързани още с имунната и нервната система. Това обаче не са четири отделни системи. Става дума за единна суперсистема, чиято цел е да защитава тялото от външни заплахи и от смущения във вътрешното физиологично състояние. Затова е невъзможно който и да било стресов фактор – бил той хроничен или остър – да оказва влияние само върху една част от суперсистемата. Засегната ли е една – засегнати са всичките.
Емоциите въздействат директно и на имунната система. Проучванията на Американския национален институт за изучаване на рака показват, че „естествените убийци“ (NK-клетките от имунната система, за които вече стана дума), са по-активни при пациентките с рак на гърдата, които могат да изразяват своя гняв, да отстояват позиция и които имат подкрепата на близките си. NK-клетките обявят война на злокачествените клетки и са способни да ги унищожат. Ракът при въпросните жени се е разпрострял значително по-ограничено в сравнение с положението при болните с по-неуверено поведение и проблемни отношения с околните. Учените са стигнали до извода, че емоционалните и социалните фактори са по-важни за оцеляването, отколкото степента на самата болест.
Много изследвания, подобни на това в British Medical Journal, не взимат под внимание, че стресът не включва само външните въздействия, но и специфичното противодействие, което му оказва всеки индивид. Стрес имаме всички, независимо от нашия темперамент, произход, телесно и умствено развитие, социално положение или материална осигуреност - няма универсален стресор.
В повечето случаи на рак на гърдата стресовете са скрити и хронични. Техните корени са в детството и черпят сили от емоционалните недостатъци на даден човек и особеностите на подсъзнанието му. Натрупват се през годините, докато накрая водят до болест.
И двамата родители на Мишел били алкохолици. Тя е убедена, че туморът се дължи на условията, при които е израснала. Опитвала се да се справи с проблемите по начини, които, без да го съзнава, с течение на времето я натоварили с още повече стрес. Например стараела се да се грижи за чуждото спокойствие, а не за своето собствено. „През целия си живот съм била объркана – признава тя. – Мисля, че ракът ми е свързан с тази моя обърканост… Колкото и да вярвам, че родителите ми ме обичаха по най-добрия начин, на който бяха способни, имахме смущаващи отношения. Освен това цялостната обстановка у дома беше шантава, защото те бяха алкохолици, а и още са си такива. Въпреки че искахме да се обичаме, просто беше невъзможно.“
Проучванията, правени десетилетия наред, свидетелстват, че жените са по-податливи на рак на гърдата, ако са били отчуждени от родителите си през детството или са имали други сътресения в периода на растеж; ако са склонни да потискат чувствата си, особено гнева си; ако им липсват позитивни социални отношения в зряла възраст; ако са алтруисти от типа, който намира за свое задължение да се раздава.
В британско проучване от 1974 година най-честата посочена характеристика на пациентите с рак на гърдата е „прекомерно потискане на гнева“. Изследването обхваща 160 жени, дошли една след друга за биопсия. Всички те преминали през задълбочено интервю пред психолог и попълнили въпросник. За по-голяма достоверност на получените данни отделно са интервюирани и съпрузите или други членове на семействата им. Тъй като психологическите тестове са направени преди биопсията, нито пациентките, нито специалистите са знаели окончателната диагноза.
Ето по-пълен цитат от авторите:
„Най-важното ни откритие беше съществуването на значителна връзка между рака на гърдата и поведенческия модел в зряла възраст по отношение на емоциите. В повечето случаи става дума за прекомерно потискане на гнева, а при жените над четиридесетте се наблюдава потискане и на други чувства.“.
Друго проучване от 1952 година стига до подобни заключения. Пациентките с рак на гърдата са проявявали „неспособност да реагират адекватно с гняв, агресивност или враждебност (заради което, респективно, прикриват чувствата си с любезност)“. Авторите усетили как жените, които имат някакви неразрешени конфликти, „се самоубеждават, че проблемите им не съществуват и демонстрират озадачаваща самоотверженост“.
Доктор Сандра Ливай и нейните сътрудници от Американския национален институт за изучаване на рака установили, че има връзка между активността на NK-клетките и поведенческите особености на пациентите с рак на гърдата:
„Потискането на гнева и пасивното, търпеливо отношение към дразнителите, както изглежда, имат своите рискови последици за организма.“
Рискът от рак се увеличава по простата причина, че задържането на негативните емоции води до излагане на повече физиологичен стрес. Ако хората не са способни да различават дразнителите или ако не правят нищо, за да се защитават от тях, вероятността това постепенно да ги разболее е голяма. Нека си припомним, че стресът е телесното противодействие на дадена заплаха – физиологична или емоционална – независимо дали дадената личност я осъзнава.
Връзката между преживяванията в детството и стреса в зряла възраст се заобикаля от толкова много учени в продължение на десетилетия, че човек започва да се чуди дали недоглеждането не е умишлено. Хората с проблемно детство може и да не се сблъскват с по-сериозни пречки от останалите, но способността им да се справят с неволите е осакатена при възпитанието. Стресът не се появява във вакуум. Едни и същи външни дразнители оказват съвсем различни въздействия у отделните индивиди. Смъртта на обичан роднина ще бъде приета по един начин от някой, който е стабилен емоционално и с любящ партньор, а съвсем различно от друг, който е самотен или се е измъчвал с хронична вина за нещо от миналото.
Бети Форд – бивша първа дама на САЩ – е сред пациентките с рак на гърдата, които вероятно не биха попълнили искрено въпросниците на психолозите в частта, засягаща детството. Госпожа Форд смело описва в автобиографичната си книга „Периодите в моя живот“ как се предала на алкохолизма си и как после решила да се лекува след намеса на роднините. Не по-малко откровена е също в главата, разглеждаща появата на тумора и последвалото лечение. Що се отнася до спомените от детството обаче, тя отказва да свали розовите си очила.
Това е типично за хората, които потискат чувствата си, за да опазят представата си за идилични отношения с родителите. Бети Форд сключва брак със свестен, но амбициозен политик. Кариерата му не само контролира и нейния живот, но ги лишава от пълноценни съпружески отношения. Тя пише:
„Вероятно съм подтикнала и мъжа ми към пиенето. Той беше толкова резервиран човек, че дори се затрудняваше да ми се обясни в любов. Предложи да се венчаем с думите: „Би ми харесало да станеш моя жена“.“
В продължение на много години тя била измъчвана от болки ниско в кръста. Диагнозата се оказала остеоартрит. Поглъщала обезболяващи и успокоителни, както и немалко алкохол, за да облекчи физическите и емоционалните си страдания. Форд се описва като неуверена и неспособна да отстоява позициите си:
„Бях убедена, че колкото повече Джери се издигаше, толкова по-невзрачна ставах аз. Колкото повече допусках да се превърна в изтривалка – точно такава бях за децата – толкова повече ме завладяваше чувството на самосъжаление. Нима съм едно нищо на тоя свят? Мисля, че никога не съм се имала за значима. Обучението ми при Марта Греъм не даде кой знае какви резултати. Имах талант да танцувам, но не станах велика танцьорка. Вярата ми в собствените умения винаги е била колеблива. Не приемах, че хората могат да ме харесват такава, каквато съм. Ниското ми самочувствие идваше и от това, че нямам диплома от колеж. Бях необразована. Не бях добра като Анна Павлова. Не бях дори наполовина достойна жена като майка ми. Съпоставях себе си с недостижими величия, като винаги се оказваше, че съм далеч от тяхното съвършенство. Подобна равносметка действа като трамплин към алкохолизма. Майка ми беше чудесна – силна, мила, с железни принципи и никога не ме е разочаровала. Тя беше перфекционистка и се опитваше да направи такива и нас, децата. Никога не ни обременяваше с проблемите си, а сама се справяше с тях. Беше ми модел за подражание. Когато разбрах, че не мога да се справям с моите проблеми, изгубих уважение към себе си. Колкото и да се мъчех, не можех да надскоча възможностите си.“
Бившата първа дама сякаш е сляпа за собствените си откровения. Нейният характер и способността ѝ да се справя със стреса са били оформени през детството при отношенията с майката, а несъмнено и с бащата, за когото тя почти нищо не споделя. Не вижда, че капитулацията пред нуждите на съпруга и превръщането ѝ, както казва, в изтривалка са резултат от условията, при които е расла. Потискането на емоциите, суровата самокритика и перфекционизмът – все неща, които Бети Форд е усвоявала още като дете, са нещо повече от „трамплин към алкохолизма“. Те са трамплин и към рака на гърдата.
От: „Когато тялото казва „НЕ“. Цената на скрития стрес“, Габор Мате, изд. „Лик“, 2006 г.
Снимка: goodreads.com
