„Често се срещат хора, които говорят, без да знаят какво точно искат.“
Маршъл Розенберг е психолог и създател на ненасилствена комуникация – комуникативен процес, който помага на хората да обменят информация, необходима да разреши конфликти и различия по мирен начин.
Роден е през1934 г. в САЩ, в еврейско семейство. Прекарва повече от 250 дни годишно в обучения по ненасилствена комуникация с различни групи – учители, лекари, военни и дори затворници. Методът му се практикува в почти цяла Европа, Азия, Африкаи Северна Америка. Носител е на наградата за мир на Глобъл Вилидж Фаундейшънс Бридж за 2006 г. Умира на 80-годишна възраст.
Вярвам, че радостта и удоволствието, които изпитваме, когато даваме и получаваме, е естествена част от нашата природа. Поради тази причина почти непрекъснато ме занимаваха два въпроса. Какво ни отделя от състрадателната ни природа и ни кара да ставаме жестоки и да се използваме един друг? И обратно, с какво може да се обясни фактът, че има хора, които и при най-непоносимите условия успяват да съхранят естествената си способност за съчувствие и състрадание?
Един от видовете отчуждаваща от живота комуникация е моралната присъда, която загатва, че хората, чиито действия са в дисхармония с нашите ценности, са лоши или грешни. Такъв вид присъда ще откриете в изказвания от рода на: „Проблемът ти е, че си егоист“, „Тя е мързелива“, „Те са предубедени“, „Това е неуместно“. Обвинения, обиди, потъпкване, поставяне на етикети и диагнози, критикуване, сравнения – всичко това е вид присъда.
Поетът суфист Руми е написал: „Отвъд представите ни за правилно и погрешно съществува едно пространство. Ще те чакам там.“ Отчуждаващата от живота комуникация ни поставя в клопката на идеята за правилно и погрешно. Светът на присъдите притежава богат език, изпълнен с думи, които класифицират и разделят на две хората и техните действия. Когато говорим на този език, ние осъждаме хората и поведението им и сме изцяло заети от това да търсим кой е добър, лош, нормален, ненормален, отговорен, безотговорен, умен, невеж и т.н.
Много преди да порасна, се научих да общувам по безличен начин, който ми позволяваше да прикривам онова, което действително се случваше в мен. Когато се сблъсквах с хора и поведения, които не харесвах или не разбирах, тогава си обяснявах нещата с това, че те са лошите. Когато учителите ми поставяха задачи, които не желаех да свърша, тогава те ставаха „гадняри“ с „ненормално високи изисквания“. Когато в потока от автомобили някой изникваше внезапно пред мен, реакцията ми беше „Идиот!“. Когато използваме този език и искаме да си обясним поведението на другите, основното, което ни занимава в мислите и в общуването ни, е да търсим грешката в тях.
Търсим грешката и в самите себе си, когато се случи да не разберем нещо, или когато не реагираме така, както бихме желали. Вместо да обърнем внимание на това, от което другите може би се нуждаят, а не го получават, ние започваме да класифицираме, анализираме и да определяме степените на погрешно поведение. По този начин, ако партньорът ми иска повече чувства и нежност, отколкото аз му давам, тогава той е „несамостоятелен и досаден“. Но ако аз се нуждая от повече чувства и нежност, отколкото той ми дава, тогава вече е „студен и безчувствен“. Ако за колегата ми детайлите са по-важни, отколкото за мен, тогава той е „дребнав и критичен“. От друга страна, ако детайлите са по-важни за мен, отколкото за него, тогава той става „мързелив и небрежен“.
Убеден съм, че този вид анализиране на хората е всъщност трагичен начин да изразим собствените си ценности и нужди. Трагичен, защото изразявайки така своите ценности и нужди, ние увеличаваме съпротивата и самоотбраната точно от страна на онези, чието поведение е от най-голямо значение за нас. Трагичен е и защото, ако все пак се съгласят с нашето мнение, че грешката е в тях, и все пак решат да действат в хармония с нашите ценности, тогава ще го направят от страх, вина или срам.
Тук е важно да отбележа разликата между ценностни системи и морални присъди. Всички ние притежаваме ценностни системи, които са свързани с нещата, които ценим в живота; по този начин може да ценим искреността, независимостта или мира. Ценностните системи отразяват нашата вяра за това, кой е най-добрият начин, по който можем да служим на света. В същото време създаваме морални присъди за хората и поведенията, които не отговарят на нашите ценностни системи, и например казваме: „Насилието е лошо. Тези, които убиват други хора, са злодеи“.
Ако бяхме израснали в среда, която ни предразполага да бъдем съпричастни, щяхме да се научим да формулираме нуждите и ценностите си открито и ясно и да не търсим виновни, когато на тях не е било откликнато по подобаващ начин. Например вместо „Насилието е лошо“, бихме могли да кажем: „Страхувам се, когато за разрешаването на конфликтите използват насилие. Аз ценя други средства за справяне с подобни проблеми.“
Голяма част, ако не и всичкото насилие – независимо дали е словесно, психологическо или физическо, и независимо дали се проявява между семейства, племена или народи – се корени в онзи начин на мислене, според който причината за конфликта е по вина на противника. Хората, които мислят по подобен начин, са неспособни да осъзнаят собствената си уязвимост, както и уязвимостта на другите – неспособни са да разберат чувствата, мечтите, страховете и потребностите, които някой би могъл да изпитва.
Друга форма на отчуждаващата от живота комуникация са сравненията. В своята книга „Как да станем нещастни“ Дан Грийнбърг демонстрира с чувство на хумор коварната сила, която сравняващият начин на мислене е способен да упражни върху нас. Той предлага на всеки, който иска да се почувства нещастен, да се научи да се сравнява с другите хора.
Отчуждаващата от живота комуникация едновременно се създава и поддържа от йерархичните и доминантни общества. Там, където огромни маси от хора са под контрола на няколко индивиди – крале, царе, благородници и т.н., винаги ще се предлагат обучение и възпитание, които да създават в хората манталитет на роби. Език, който се гради върху търсенето на грешките и върху „трябва“ и „налага се“, е перфектен за тази цел: хората се обучават да мислят в рамките на моралните присъди (които носят в себе си идеята за „погрешно“ и „лошо“) и да търсят извън себе си – в съществуващите авторитети, мярката за това, кое е правилно, погрешно, добро и зло. Когато живеем свързани със своите чувства и потребности, тогава вече няма как да бъдем послушни роби и подчинени.
Речникът ни от определения за назоваване на хората често пъти е по-богат от речника, с който можем ясно да опишем своите емоционални състояния. Учих 21 години в училищата в Америка и не мога да си припомня нито един случай, когато някой да ме е попитал как се чувствам. Чувствата не се смятаха за важни. Онова, което се ценеше, беше „правилният начин на мислене“ – а какво е правилно, се определяше от хората, които притежаваха ранг и авторитет. Вместо да се осланяме на себе си, ние се оставяме други да ни водят. Научени сме да съществуваме в главите си и да си задаваме въпроса: „Кое ли е онова, което според другите е редно да си мисля и да сторя?“
Основният механизъм, който действа, когато се опитваме да влияем чрез пробуждането на чувството за вина, е прехвърлянето на отговорността за собствените ни чувства върху другите. Когато родителите казват: „Много ни натъжаваш, когато носиш слаби оценки от училище“, те намекват, че причината за това, дали са щастливи или нещастни, е в тяхното дете. Лесно е да объркаме поемането на отговорност за чувствата на другите с истинската загриженост за тях. Склонни сме да предполагаме, че ако детето е загрижено за своите родители и за тяхното страдание, е редно и то да започне да се чувства зле. Но в действителност, ако детето поеме тази отговорност и съобразявайки се с желанието на родителите си, промени своето поведение, ще го стори не от сърце, а за да избегне чувството за вина.
За съжаление повечето от нас не са научени да обръщат внимание на своите нужди. Това, на което сме научени, е да търсим грешката в другия всеки път, когато нуждите ни не са удовлетворени. Ако например искаме палтата да стоят окачени в гардероба, а нашето дете ги остави на дивана, вероятно ще го наречем мързеливо. Или пък определяме колегите си като безотговорни, когато не вършат работата си така, както на нас би ни се искало.
В свят, където изразяването и споделянето на потребностите често се смятат за осъдителна постъпка, е нужна голяма смелост все пак да го направим. Това е насочено особено силно към жените. Векове наред образът на любещата жена е бил свързван със саможертвата и загърбването на собствените нужди, с пълното себеотдаване на грижите за другите. По време на своята социализация жените научават, че тяхно основно задължение е грижата за другите. Поради този факт те престават да обръщат внимание на своите потребности.
Поемането на отговорност за чувствата на другия може да се окаже пагубно за интимните ни взаимоотношения. Постоянно се срещам с оплаквания от типа на: „Страхувам се от интимните връзки. Всеки път, когато видя, че партньорът ми е в лошо настроение или че нещо му липсва, се чувствам смазан/а. Чувствам се като в затвор, сякаш нещо ме задушава… и се налага да избягам от връзката колкото се може по-бързо.“ Този вид реакция се среща често сред онези хора, за които любовта означава отричане от собствените им нужди и пълно себеотдаване в полза на нуждите на партньора. В началната фаза на връзката влюбените – водени от чувство за свобода, се отнасят с радост и съчувствие един към друг. Тогава връзката им е весела, спонтанна и прекрасна. След известно време, когато връзката им става все по-сериозна, те започват да поемат все по-голяма отговорност за чувствата на другия.
Често се срещат хора, които говорят, без да знаят какво точно искат. Някой би могъл да каже: „Аз не искам нищо. Просто ми беше приятно да споделя това, което казах.“ Смятам, че всеки път, когато казваме нещо на някого, го правим, защото искаме нещо от него. Може би искаме просто малко съчувствие – словесно или безмълвно потвърждение от другия, че думите ни са били чути. Или може би искаме искреност: искаме да разберем искрената реакция на слушателя ни за това, което сме му споделили. Или може да молим за конкретна постъпка, за която се надяваме да удовлетвори нашата нужда. Колкото по-ясно изразим това, което искаме от другите, толкова по-вероятно е нуждите ни да бъдат задоволени.
Колкото по-често обвиняваме, наказваме или събуждаме вина в другия, когато не е изпълнил молбата ни, толкова по-вероятно е и следващите ни молби да се възприемат като изисквания. Този ефект се пренася и върху взаимоотношенията с другите хора: колкото по-често някой е бил обвиняван, наказван или подтикван да се чувства виновен за това, че не е изпълнил нечие желание, толкова по-вероятно е да пренесе този товар и в следващите си връзки и вместо молби да чува изисквания.
Емпатията е разбиране и уважаване на онова, което другите преживяват. Според китайския философ Чуанг Цу истинската емпатия означава да слушаме с цялото си същество: „Да чуваш с ушите си е едно. Да разбереш чутото – това вече е друго. Но когато слушаш с душата си, не зависиш от никое възприятие, нито от слуха, нито от разума. Този вид изслушване изисква да изпразниш сетивата си. И когато това се случи, тогава цялото ти същество е готово да слуша. И тогава пряко улавяш онова, което е пред теб, което не може да бъде чуто с ушите и не може да бъде разбрано с ума.“
Емпатията към другите се появява тогава, когато изчезнат всичките ни предположения и предразсъдъци, свързани с тях. Роденият в Австралия израелски философ Мартин Бубер описва качеството на присъствие, което животът изисква от нас, по следния начин: „Независимо от всички прилики всяка проява на живота е като новородено дете и има ново лице, каквото досега не е имала и каквото няма и да има. Затова животът винаги изисква от теб реакция, за която не можеш да се подготвиш предварително. Не изисква нищо от миналото. Иска присъствие, отговорност; иска теб.“
Присъствието, което емпатията изисква, е трудно за поддържане. „Способността да отдаваме вниманието си на страдащия е много рядко и трудно нещо. То е почти като чудо. То е чудо!“ – твърди френската писателка Симон Вейл. „Повечето от онези, които си мислят, че притежават тази способност, я нямат.“ Вместо емпатия обикновено сме склонни да даваме съвети, да успокояваме или да разказваме за собственото си положение или чувства. Вместо това емпатията изисква да обърнем цялото си внимание към посланието на другия човек. Да му предоставим времето и пространството, които са му нужни, за да се изрази и да се почувства изслушан и разбран. Една будистка мъдрост описва точно тази способност: „Не просто прави нещо. Присъствай!“
Как да разберем, че сме дали на другия достатъчно емпатия? Първо, когато някой усети, че всичко, което се случва в него, е получило пълно разбиране, ще се почувства облекчен. Самите ние също ще усетим намаляване на напрежението в собственото ни тяло. Вторият, още по-очевиден знак е, че човекът спира да говори. Ако не сме сигурни дали сме дали достатъчно време на този процес, винаги можем да попитаме: „Има ли още нещо, което искаш да кажеш?“
Не можем да дадем на другите нещо, което самите ние не притежаваме. По същия начин, ако се затрудняваме или нямаме желание да дадем емпатия, това е знак, че самите ние имаме голяма нужда от нея и няма как да я предложим на другите. Има случаи, когато, ако признаем пред другия, че собственото ни страдание ни пречи да се отнесем с разбиране към него, е възможно точно той да ни даде емпатията, от която се нуждаем.
Емпатията е разбиране и уважение на онова, което другият човек преживява. Често сме склонни вместо емпатия да даваме съвети, да успокояваме или да споделяме собственото си мнение или чувства. Емпатията ни призовава да изпразним умовете си и да присъстваме с цялото си същество, докато изслушваме другия.
Карл Роджърс описва влиянието на емпатията по следния начин: „Когато… някой те изслуша истински, и не те осъжда, нито се опитва да поема отговорност вместо теб… това е невероятно чувство. Когато усетя, че съм изслушан и чут, започвам да възприемам своя свят по различен начин, който ми помага да продължа напред. Удивително е как неща, които изглеждат непреодолими, се преодоляват, когато някой те изслуша. Как елементите от хаоса се подреждат, когато някой наистина те чуе.“
Колкото по-добре успеем да се свържем с чувствата и нуждите, които се крият зад думите на другите хора, толкова по-малко ще ни е страх да се разкрием пред тях. Ситуациите, в които сме най-малко склонни да разкрием своята уязвимост, са онези, в които, от страх да не загубим контрол и авторитет, се стремим да се покажем като „твърди“ хора.
От Маршъл Розенберг: „Общуване без агресия“, изд. Кръгозор
Снимка: blogweise.junfermann.de