„Ако упорстваме в неподходяща посока, саботираме способността си да мобилизираме силата на своята воля и постоянство, когато наистина имаме нужда от тях.“
За културната мания по прилагане на решителността в ежедневието ни, споделено от Рич Карлгард и „Хората, които успяват късно“ (ИК „Кибеа“).
Когато ездачът се умори, конят поема контрола
Въпреки културния ни ентусиазъм по отношение на решителността, има ситуации, в които постоянството всъщност е признак на недобро приспособяване. Изследванията разкриват три неудобни истини за решимостта на всяка цена: (1) упоритостта или силата на волята е ограничен ресурс; (2) капитулацията може да бъде здравословна; и (3) предаването често дава по-добри резултати от магарешкото упорство.
Първият проблем с културната мания по решителността е, че ако я прилагаме неотклонно по отношение на нещо, в което всъщност не вярваме, губим ефективност. Ако упорстваме в неподходяща посока, саботираме способността си да мобилизираме силата на своята воля и постоянство, когато наистина имаме нужда от тях. Това е същността на концепцията в психологията за „изчерпване на егото“ – термин, популяризиран през 90-те години вследствие на изключително влиятелна поредица от експерименти под ръководството на Рой Ф. Баумайстер, пионер в областта на социалната психология. През 1996 г. заедно с бившите си колеги от университета „Case Western Reserve“ Елън Брацлавски, Марк Мюрейвън и Дайан Тайс изследва как съпротивата срещу изкушаваща храна се отразява върху силата на волята на участниците.
В началото на експеримента Баумайстер оставя участниците в стая, в която мирише на прясно изпечени шоколадови бисквитки. После им показва самите бисквити и други шоколадови лакомства. На някои от участниците позволява да хапнат от сладкишите. Останалите обаче са принудени да ядат сурови репички. Това са онези, чиято воля и решителност са подложени на изпитание.
Изненада – те не се зарадвали особено на подобно развитие на нещата. Както пише Баумайстер, много от хората, хапващи репички, проявяват изявен интерес към шоколадовите лакомства – дотолкова, че ги гледат с копнеж и в някои случаи дори вземат бисквитките, за да ги помиришат. След като всички приключват с определеното им хапване, им раздават пъзел, който трябва да наредят, за да тестват упорството им. Колко дълго ще продължат да се опитват да наредят пъзела, след като силата на волята им вече е била подложена на изпитание чрез отказ от бисквитите? Резултатите са поразителни: принудените да ядат само репички посвещават на пъзела по-малко от половината от времето, което отделят участниците, на които е позволено да ядат шоколад (както и контролната група, участвала само във фазата на експеримента с нареждане на пъзела). Явно участниците, които е трябвало да се съпротивляват на сладкишите, вече не могат да мобилизират силата на волята си, за да се посветят изцяло на втора задача, изискваща упорство. Те вече са изразходвали своята решителност. Използвали са запасите си от това качество.
Откритието, с което изследването на Баумайстер прави пробив, е, че самоконтролът – и неговите аналози като сила на волята, решителност и постоянство – може да бъде изчерпан. Решимостта не е просто умение, което трябва да се овладее или да се превърне в навик. Оказва се, че упоритостта може да ни изтощи и пречупи – точно както прекомерното трениране на мускул води до травмиране. „Нашата решителност изглежда доста изненадващо ограничена“ – пише Баумайстер.
Обобщавайки резултатите от своето известно проучване, той нарича силата на волята оскъден и ценен ресурс. Изчерпването на егото е сериозно потенциално ограничение на човешката способност за упражняване на контрол.
Още през 20-те години на миналия век Зигмунд Фройд създава предпоставки да се смята, че самоконтролът зависи от употребата на ограничен ресурс. Според него Егото (контролираният Аз) се нуждае от някаква форма на психическа или психологическа енергия, за да устои на импулсите на То (инстинктивния Аз) и Суперегото (интернализираните културни правила). Фройд прави аналогия с кон и ездач, за да изобрази връзката. Ездачът (Егото) по принцип държи управлението в свои ръце, но понякога не може да попречи на коня (То и Суперегото) да отиде там, където иска да отиде. Тези ранни постановки дават основа за констатацията на Баумайстер: когато ездачът се умори, конят поема контрола.
Идеята, че можем по някакъв начин да укрепим „мускулната сила“ на своята воля, е в най-добрия случай подвеждаща, а в най-лошия – вредна. Обикновено си мислим, че ако правим определени упражнения или изграждаме някакви навици, можем да укрепим свързания с тях мускул. Но науката и изследванията показват, че това не е вярно. Не можем безразборно да използваме решителност за всичко, което правим в живота – така ще прегорим. Когато се насилваме да правим неща, към които нямаме естествена наклонност или които не са в синхрон с нашата любов или цел в живота, ние го правим за сметка на своята мотивация и вътрешна сила.
В книгата си „Как да проектираме живота си“ авторите Бил Бърнет и Дейв Евънс пишат за жена, която тъкмо е станала партньор в голяма адвокатска кантора. Да спрем за момент и да видим какво означава това. Жената има изключително добри резултати в колежа, за да влезе в един от десетте юридически университета, които влиятелната адвокатска кантора изисква при наемането на адвокати новобранци. В Юридическия факултет трябва да е завършила близо до върха. И още – като сътрудник във фирмата трябва да е работила по 80 или повече часа седмично в продължение на най-малко 5 години, преди да получи право на партньорство. Това са много години работа, стрес и минимален сън. Човек би предположил, че ще е доволна от резултата. Но тя не е. След като става партньор, покорявайки множество върхове на издръжливостта, за да стигне дотам, тя е изтощена. Вместо да се радва на новия си статут на партньор със седемцифрен доход, всяка вечер плаче от умора и отчаяние, докато заспи. Резервоарът ѝ с издръжливост е изпразнен.
От време на време можем да теглим от „банковата сметка на нашата воля“, но не можем да го правим неограничено. Трябва да сме разумни в избора си.
Вторият проблем с култа към упоритостта е, че на моменти е съвсем здравословно човек да се откаже. Много от нещата, които желаем, и то до голяма степен под влиянието на културата, са недостижими. Изследванията показват, че когато престанем да преследваме непостижими цели, сме по-щастливи, не така стресирани и дори боледуваме по-рядко. Точно така – капитулацията всъщност е физически здравословна. Редица дългосрочни проучвания, проследяващи субектите от юношеството през младостта и до напреднала възраст, показват, че изоставянето на целите – отказването – има силно положително влияние върху физическото здраве. Три експеримента установяват, че хората, успели да се откажат от постигането на недостижими цели, имат по-здравословни хормонални модели и по-ефективен сън. Изборът да не се откажат, е свързан с по-високи нива на депресия, стрес и емоционално разстройство. Тези симптоми могат да променят биологичните процеси в ендокринната и имунната система, увеличавайки уязвимостта към здравословни проблеми като астма. Така ни правят по-податливи на болести. С други думи, когато прилагаме упорството си не на място, това може да ни разболее.
Третият проблем с манията за решителност е, че често предаването върши по-добра работа. Един от любимите ми примери е големият изпълнителен директор от края на ХХ в. Анди Гроув и неговата компания „Интел“. Познавах Гроув лично. Той беше възможно най-упоритият човек. Роден в Унгария с името Андрас Гроф, бяга от комунистическата власт, като се промушва под бодлива ограда, след като съветските танкове смазват демократичния бунт през 1956 г. Пристигайки в Ню Йорк на 20 години без пари или връзки, изкарва отлични оценки в City College of New York (CCNY) (по онова време колежът предлага безплатно обучение) и печели стипендия да следва химическо инженерство в Калифорнийския университет в Бъркли. Гроув бързо се отличава и хваща окото на Гордън Мур – известен технолог от Силициевата долина, завършил Бъркли. Той му предлага работа в компанията Fairchild Semiconductor.
През 1968 г. Мур и колегата му Робърт Нойс напускат „Феърчайлд“, за да стартират „Интел“, и вземат младия Анди Гроув със себе си като служител номер три. През 70-те години „Интел“ реализира по-голямата част от приходите си и почти цялата си печалба, продавайки чипове за памет. През 1971 г. пуска нов обещаващ продукт – микропроцесор. Колкото и да е революционен, финансовият му принос е малък. Чиповете за памет се оказват насъщният хляб на фирмата. В края на 70-те години обаче японските, а после и южнокорейските компании навлизат на пазара на чипове за памет и подбиват цените на Интел. В началото на 80-те години компанията изпада във финансова криза. Гроув предлага радикално решение: Интел трябва да напусне бизнеса с чипове и да заложи бъдещето си на микропроцесора. Останалите реагират с бурно несъгласие.
Според Боб Нойс напускането на бизнеса с чиповете е равностойно на загуба. Но Гроув настоява. Както разказва години по-късно: „Попитах Гордън [Мур] дали знае какво ще се случи, ако някой друг поеме компанията? Какво би направил новият ръководител?“. На което Гордън отговаря: „Новият собственик ще се отърве от нас (смях) и ще излезе от бизнеса с чиповете“.(10) „Интел“ прави точно това. Компанията напуска един отмиращ и безполезен бизнес, за да се съсредоточи върху бъдещето си.
Всеки опитен основател на технологична компания ще ви каже колко е важно да знаете кога да се откажете. Успешните фирми като „Интел“ постоянно напускат проекти и бизнеси. Предприемачът и милиардер Ричард Брансън е сериен капитулиращ. Помислете за бизнесите, които е напуснал, когато резултатите не са отговорили на очакванията му: Virgin Cola, Virgin Digital, Virgin Cars, Virgin Brides.
В Силициевата долина има една мантра: „Проваляйте се често, за да успеете по-бързо“. Но за да се провалите, трябва първо да направите опит. След това да се опитате още по-сериозно. Щом обаче настъпи момент, в който стане ясно, че ситуацията е безнадеждна или че има по-добър начин да използвате своето време, талант и ценни ресурси, преминете към следващата възможност.
От: „Хората, които успяват късно“, Рич Карлгард, ИК „Кибеа“, 2021 г.
Снимка: ИК „Кибеа“
