„Човекът е едновременно две неща - задънена улица и изход.“
Макс Шелер (1874-1928 г.) е немски философ, основател на философската антропология, един от най-видните представители на етичния персонализъм. Шелер умира сравнително млад – на 54 години, и когато това се случва Мартин Хайдегер, казва на своите студенти: „Преди дни почина най-силният философски ум в Германия, всъщност не в Германия, а в Европа; всъщност не в Европа, а в съвременния свят.” Хосе Ортега-и-Гасет го нарича „първия човек на философския рай“.
Според Шелер центърът на човешкото същество е отношението към ценностите. В това човек се различава от другите същества, а и от изкуствения интелект. И това човек прави не чрез разума и интелекта си, а чрез сърцето си, тоест чрез любовта.
(1874 ~ 1928)
Образованите дами – когато са насаме – днес държат да казват за някоя жена: А, да тя е „прекрасен човек“. Те се отричат от своя пол и си поставят за цел чистото човечество. Но те забравят: не само думата човек идва от „мъжки“ (на много други езици думата човек означава най-често едновременно и мъж, например homo, homme).
Идеята за един човек, който трябва да обхваща мъжът и жена, е само една мъжка идея. Не мисля, че тази идея би възникнала в една господствана от жени култура. Само мъжът е толкова „духовен“ и толкова – детски, за момент да пренебрагне дълбочината на разликата, която се нарича полова. Определено, човек се нуждае от подобна дума: но нейното значение не е и никога не може да бъде напълно неутрално. Тя е винаги мъжката или женската идея за онова, което все пак би трябвало да обхваща.
Онези дами, които се наричат „великолепни хора“ с това само показва, че те не са истински жени и – тъй като към самата същност на човека принадлежи да бъде винаги мъжки или женски – че те са само умалени „хора“. Във времена, когато половото различие се е усещало като позитивно оценностено, е възникнала употребата човек в среден род, който тъкмо с граматичния си род трябвало да сочи, че обозначаваната жена не е истинска жена и носи „само“ „мъжките“ белези. Жена, която иска да е „великолепен човек“, практически винаги ще бъде маймуна на мъжа. И така да оставим и тук „твърде човешкото“.
Самата дума и понятието човек съдържа една коварна двузначност, без чието разкриване не може да се разглежда въпросът за особеното място на човека.
Думата човек, от една страна, отразява особените признаци, които човек морфологичнески притежава като подвид на гръбначните животни и бозайниците. Разбира се, както и да се формира това понятие, съществото, наричано човек, остава подчинено не само на понятието животно, а представя една макар и малка група от животинския свят.
Думата човек освен това се разбира като съвкупност от неща, противопоставящи се по най-категоричен начин на понятието “животно въобще”…
Изучавайте животните, и ще разберете колко е трудно да бъдеш човек.
Само човек – доколкото той е личност – може да се възвиси над себе си като живо същество.
Личността в човека е индивидуално уникално самостоятелно фокусиране на божествения дух.
Човек е способен на три вида знание: на знание заради господство или достижения, на образователно знание и на знание заради спасение.
Колкото училища, толкова и научни мнения.
Човек може и при напълно завършен позитивно – научен процес да остане като същество абсолютно духовно пуст. Няма по-голямо заблуждение, от това да се разглежда демокрацията и елита както нещо изключително противоположно.
С възрастта човек става все по-голям роб на навиците.
Човек – това е едно същество, имащо начин на живот, за който все още не е взето решение за това какво иска да бъде и да стане.
Човек винаги може да бъде нещо повече или по-малко от животно, а животно – никога.
Човекът е същество превъзхождащо себе си и света.
Човекът е едновременно две неща – задънена улица и изход.
В никой друг момент от историята човек не е проблематизирал така себе си, както днес.
От Макс Шелер, „Мястото на човека в космоса”; изд. Евразия-Абагар
Снимка: britannica.com
