„От моя баща не остана нито сянка, нито поглед: двамата, той и аз, сме натежавали на една и съща земя - ето всичко.“

Фрагмент от автобиографичната повест „Думите“ (1964 г.) на френския философ, драматург, писател и един от най-видните представители на екзистенциализма.

Няма добър баща - това е закон; в случая мъжете нямат вина - гнили са само бащинските връзки. Да създаваш деца - какво по-хубаво от това, но да имаш деца - що за неправда? Ако баща ми беше жив, той щеше да ме притисне с цялата си тежест и би ме смазал. За щастие той умря, когато бях още съвсем малък. Аз странствам самотен сред тълпата енеевци, носещи на гръб своите анхизиевци, и ненавиждам тия производители, които цял живот яхат невидими родните си синове. Далеч в миналото аз бях оставил един млад покойник, които не успя да ми стане баща, а сега би могъл да ми бъде син. За зло ли беше това, или за добро? Не знам. Но аз с две ръце бих се подписал под диагнозата на един бележит психоаналитик: не страдам от комплекс за „малоценност“. 

Да умреш - това далеч не е достатъчно: важното е да умреш навреме. Ако баща ми беше умрял по-късно, щях да се чувствам виновен. Съзнателното сираче е склонно да се самообвинява - огорчени от неговия вид, родителите му са се оттеглили в небесните покои. А аз бях очарован: печалната ми участ вдъхваше уважение, даваше ми по-голяма тежест; аз причислявах сирачеството си към съкровищницата на моите добродетели. Баща ми беше проявил любезността да се отправи към вечността по своя собствена вина - баба непрекъснато повтаряше, че той се бил отклонил от изпълнението на своя дълг; дядо, справедливо гордеейки се с дълголетието на Швайцерови, не признаваше смъртта на тридесетгодишна възраст; в светлината на тази тъй подозрителна смърт той започна да се съмнява дали неговият зет изобщо беше съществувал и в края на краищата съвсем го забрави. Аз пък дори нямаше нужда да го забравям: измъквайки се по английски, Жан-Батист ме беше лишил от удоволствието да се запозная с него. И днес още се чудя, че толкова малко зная за него. И все пак той е обичал, искал е да живее, знаел е, че умира - с една дума, бил е човек. Но никой от семейството ми не съумя да събуди интереса ми към тоя човек. Дълги години над леглото ми висеше портретът на един дребен офицер с простодушни очи, със закръглен плешив череп и гъсти мустаци; когато майка ми се омъжи повторно, портретът изчезна. По-късно наследих книгите, които бяха принадлежали на покойния: един трактат на Льо Дантек върху бъдещето на науката и съчинението на Вебер „Чрез абсолютен идеализъм към позитивизъм“. Както всички негови съвременници, Жан-Батист беше чел всякакви глупости. По полетата на страниците открих нечетливи драскулки - мъртви следи на едно кратко, живо и трепетно припламване по времето около появяването ми на света. Продадох книгите: какво общо имах с тоя покойник? Познавах го по приказки не повече от Желязната маска или от Шьовалие д’Еон и това, което знаех за него, нямаше никакво отношение към мене: дори той да ме е обичал, дори да ме е вземал на ръце и да ме е гледал със светлите си, днес вече изтлели очи, никой не е запомнил тия безполезни усилия на любовта. От моя баща не остана нито сянка, нито поглед: двамата, той и аз, сме натежавали на една и съща земя - ето всичко. Бяха ми втълпили в главата, че съм рожба по-скоро на някакво чудо, отколкото дете на умиращ. Само така навярно може да се обясни безпримерното ми лекомислие. Аз не съм, нито бих искал да бъда властник. Да управляваш и да се подчиняваш, е всъщност едно и също нещо. И най-всевластният понякога повелява от името на другиго, канонизиран паразит - своя баща, и служи за проводник на абстрактната воля, която му е наложена. Откакто съм се родил, никога не съм заповядвал, освен за да разсмея себе си и околните. Язвата на властолюбието не ме разяжда, така е - не ме научиха на послушание. 

А и кого да слушам? Сочат ми млада едра жена и казват, че ми била майка. Лично аз съм склонен да я считам по-скоро за по-възрастна сестра. Няма никакво съмнение, че тази девственица, живееща под надзор и подчинение на всички, е призвана да ми служи. Обичам я, но как да я уважавам, когато никой не я уважава? Къщата ни има три спални стаи: една на дядо, една на баба и една „детска“. „Децата“ сме ние - аз и майка ми, и двамата непълнолетни, и двамата храненици. Но всички предимства бяха за мене. В моята стая поставиха легло за младо момиче. Девойката спи самичка и се събужда целомъдрена; още не съм отворил очи, а тя вече бърза да влезе в банята и се връща напълно облечена - как е възможно да ме е родила? Тя ми поверява мъките си и аз я слушам със състрадание: когато порасна, ще се оженя за нея и ще я закрилям. Обещавам й го: не ще позволя да я обиждат, заради нея ще употребя цялото си младежко влияние. Но да не мислят, че ще й се подчинявам? Достатъчно е, че проявявам добротата да отстъпвам на молбите й. Впрочем тя никога нищо не изисква от мене. Само с мимоходом подхвърлени думи скицира бъдещите ми постъпки, обсипвайки ме с похвали за това, че ще благоволя да го изпълня: „Сладкото ми малко детенце ще бъде благоразумно, то ще позволи на мама да му пуснат капчици в носа.“ И аз попадах в клопката на тия разнежващи предсказания. 

От: „Думите“, Жан-Пол Сартр, изд. Народна култура
Снимки: la-philosophie.com, philosophyforchange.wordpress.com