„Мъката може материално да се отложи в тялото и става нещо ненужно, натоварващо и пречещо. Също и потиснати, неразрешени проблеми и чувства като ревност и завист принадлежат към такива несмлени отрови.“
An Unhappy Family or The Suicide (1849) by Octave Tassaert
За същността на отровите
Наркотиците са отрови. Но какво представлява отровата в нейната същност? Доколко „природата“ на душата има нещо общо с „природата“ на отровните растения или с техните екстракти? Как въздействат те върху хората, какви вълшебни картини могат да изпишат в живота на съзнанието и в крайна сметка какво въздействие (дори извън границите на смъртта) могат да окажат те върху тялото и душата? Придружавали ли са отчасти човечеството като „приятели“ при мъка и болка, били ли са „свещени“ при някои култури или са били запазени само за избрани свещеници (например храстът кока при инките в Южна Америка). Трябва ли това, което някога се е възхвалявало като „пътешествие към боговете”, сега да бъде очернено и наказвано със затвор?
Цялата история на наркотиците ни учи, че никъде не са така тясно свързани благословение и проклятие, лечение и разруха, свобода и поробване, както е при отровите. Понякога ни се струва, като че ли отровите са създадени при сътворението, като пробен камък за свободата и съзнанието за отговорност на хората. Защото никъде пътят не се раздвоява така категорично нагоре или надолу: свобода или зависимост, лечение или унищожение, отговорност или незаинтересуваност за тялото и живота. Единствено тук човек решава сам за себе си, дали отровите ще се превърнат в проклятие или като бъдат преодолени, превъзмогнати и преобразени ще се превърнат в благословение.
Наркотиците сами по себе си не могат да се нарекат „лоши“. Всяко същество само по себе си, като част от творението и завършено физическо цяло, не е чуждо само на себе си и поради това не е разрушително и отровно. „Отровно“ става само когато навлезе в други области на живота, където е „чуждо“. Колкото повече там то развива собствената си същност, и налага на другото своята закономерност, толкова повече става „надмогващо“, отровно. Отровното може да се причисли към чуждото, което не се приобщава в даден организъм, а „егоистично“ налага своята природа. Това ясно се вижда още в ежедневието при храненето. Ние приемаме в нас минерална, растителна и животинска храна, като нещо чуждо, за да го направим чрез храносмилането наша собственост. С това всеки хранителен процес става начало на отравяне, а храносмилателният процес е лечебен процес, който унищожава чуждите влияния и елиминира отровните остатъци през червата, бъбреците и кожата. Кой обаче е този, който разделя в нас изграждащото от разрушаващото?
Това е жизнената сила, която ни изграждаща и поддържа и която тясно е свързана с обмяната на веществата и като един алхимичен „творец“ отделя необходимото от вредното: тя е „вътрешният лекар“, както я наричаше още Парацелз. Тази сила обработва приетото така, че то загубва своя чужд за нас живот и се поставя на разположение на действащите в нас Азови сили. За тези Азови сили днес се знае, че те лежат в основата на имунните процеси и индивидуализират хората чак до белтъчната структура на клетката. Дори до най-малката молекула ние сме проникнати от Аза. Ако този принцип отслабне - дали при храненето, дишането, топлината и т.н., така че да не можем да направим от чуждото наша собственост и да бъде отделено това, което е ненужно на организма, то в организма се получават огнища с паразитен характер и започва отравянето и самоотравянето с всички органични и психични последици. Същото важи, разбира се, за всичко, което ние приемаме отвън. Също и впечатления, мисли, възгледи и мнения трябва душевно да се „смелят“ и да се свържат със собствената същност, с Аза, иначе стават психическа отрова за човека и неговата околна среда. В руския език думата за Аз е „я“, а думата за отрова е „яд“.
Нека да уточним: Всичко това, което в тялото, в душевността и в духовната култура не се „смели“ от хората и не се преобрази от Аза, се проявява като отрова и възпрепятства здравословното и възходящо развитие. В ролята на разгръщаща само своята собствена същност воля, отровата като „духовен екскремент“ винаги встъпва в опозиция срещу напредничавите сили. Това, което наблюдаваме при храносмилането, важи също и за духовното: Живото, което идва отвън, ако в организма не се обхване от Аза и не се преобразува, действа разрушаващо, започва да води един паразитен живот. Но ако предаде своя чужд живот, своя „дух“ - както е при храносмилането то се превръща, както всичко мъртво, което е освободило своята свръхсетивна духовност, в „отровен труп“, на който духовната същност на човека (неговият Аз) вдъхва нов индивидуален живот. Тук се сблъскваме с най-централната тайна на отровата: Без старата, изостанала духовна субстанция, т.е. отровата в нас, не бихме могли да разгърнем никакъв висш живот. Висшето трябва да преобрази низшето, за да може само да се развие и придвижи напред, иначе старото с неговите собствени намерения, интенции остава в застой и започва да действа разрушаващо също и за новото.
Когато мислим, в организма се появяват „минимални количества отрова“, без които не можем да развием съзнателен дневен живот, който както вече видяхме, има общо с разграждащите сили. Всяко връщане назад в старото, преодоляното - това важи също за политическия, културния и религиозния живот - затруднява бъдещия живот. Духът, който се стреми нагоре - отровата, която дърпа надолу и задържа: те са неразривно свързани. Това, което можем да разберем от изложеното горе, ще ни дойде на помощ за разбиране на наркотиците. Също и наркотиците представляват идваща отдолу „органическа духовност“, която се е изплъзнала от властта на преобразяващите азови сили. Като разгръщат своя собствен живот, те връщат човека на едно старо стъпало от развитието на съзнанието и като стара непреобразена духовност действат, като разрушават органите.
И така всичко, което се изплъзва от действието на висшите преобразуващи сили на организма, на душата и на духа и не предаде своя собствен живот в служба на по-висшето, става труп, отрова, чиито сили, ако бяха преобразени в нещо по-висше, биха довели до благословение и духовно развитие. Ние назовахме този вътрешен принцип „вътрешният алхимист“ или „смилане“, вътрешно неутрализиране на отровите, лечение. Ако този принцип не успее, то стават натрупвания, основа за развитие на бактерии и гъбички, това са също отлаганията при ревматизъм, подагра и при други болести на обмяната на веществата, чак до рака. Също и в душевността има отлагания, които изпадат от собствения живот и стават баласт, че дори и започват да водят собствен живот, когато някой не може да „смели“, това ще рече, да осъзнае и забрави нещо. Такава мъка може и материално да се отложи в тялото и става нещо ненужно, натоварващо и пречещо. Също и потиснати, неразрешени проблеми и чувства като ревност и завист принадлежат към такива несмлени отрови. В духовния живот познаваме разрушителните идеологии, „вчерашния сняг“, консервативното, склерозиралите стари идеи, форми на стари магически практики и други подобни. Тази присъща на всяка отрова същност, която носи в себе си нещо мумифициращо, трупообразно, по която дори може да се изследва това, което някога е било основателно и днес латентно, се намира във всеки жизнен и душевен процес, беше наречено от Парацелзиус с една дума, която характеризира не само химията на веществото, но преди всичко неговата дейност в природата и в хората: арсеник. С това арсеникът е „духовният праотец“ на всички отрови, на всички изсушаващи, мумифициращи, разрушаващи живота сили. Употребен в хомеопатията като лечебно средство, той е средство срещу упадък, страх, отпуснатост, сухота и вроговяване, недостиг на въздух и нарушена обмяна на веществата – чак до рака. Защото всяка болест и дори смъртта носят в себе си този навсякъде действащ „арсеников процес“: борбата на старото срещу новопостигнатото, обмяна на веществата срещу съзнание, егоизъм срещу обич. Разрушителното обаче трябва да действа в човека и в природата, защото без отровите няма освобождаване на духовното, без разрушение на старото няма по нататъшно развитие.
От: „Наркотична зависимост“, Олаф Кооб, Изд. „Едикта“, 2003 г.
Картина: An Unhappy Family or The Suicide (1849) by Octave Tassaert
