Дали биологията ни наистина определя емоционалната ни съдба или все пак има шанс едно срамежливо по природа дете да се превърне в по-самоуверен възрастен?

♥ Особености на темперамента

Какво да кажем за реакциите, които са запечатани в гените ни – как да променим обичайното поведение на хора, които по природа са изключително раздразнителни или пък болезнено срамежливи? Тук вече става въпрос за темперамент, за недоловимия шепот на чувствата, които определят основните ни нагласи. Темпераментът може да бъде определен с оглед на настроенията, типични за емоционалния ни живот. В известна степен ние всички предпочитаме точно определен емоционален обхват; характерът е заложен в нас още при раждането и е част от генетичната лотария, която бележи целия ни живот. Всеки родител е ставал свидетел на това: още от раждането си едно дете може да бъде спокойно и кротко – или пък твърдоглаво и неуправляемо. Въпросът е дали подобен биологично определен набор от емоции може да бъде променен от опита. Дали биологията ни наистина определя емоционалната ни съдба или все пак има шанс едно срамежливо по природа дете да се превърне в по-самоуверен възрастен?

Най-недвусмисления отговор на този въпрос дължим на Джеръм Кейган, водещ специалист по психология на развитието в Харвардския университет. Той твърди, че съществуват поне четири типа темперамент - свенлив, дързък, възторжен и меланхоличен – и че всеки от тях се дължи на различен модел на мозъчна дейност. Хората се различават помежду си по скоростта, с която ги залива всяка отделна емоция, по това колко трае тя и каква е нейната интензивност. Кейган се съсредоточава върху един от тези модели: върху темперамента, които варира от дързост до свян.

Десетилетия наред майките водят малките си деца в лабораторията по детско развитие на Кейган на четиринадесетия етаж в комплекса „Уилям Джеймс“ в Харвард, за да вземат участие в изследванията му върху детското развитие. Тъкмо там Кейган и неговите сътрудници забелязват ранните признаци за свенливост в група от двегодишни деца, доведени за експериментални наблюдения. Докато си играят с другите, някои са жизнени и спонтанни и се впускат във всяка игра без капка колебание. Други обаче са несигурни и колебливи, държат се на разстояние, вкопчват се в майките си и тихо наблюдават играта на другите. Четири години по-късно, когато същите тези деца почти са завършили детската градина, групата на Кейган отново ги подлага на наблюдение. През изминалите години нито едно от дръзките деца не е станало свенливо, докато две трети от срамежливите още не смеят да действат свободно.

Кейган открива, че децата, които са твърде чувствителни и страхливи, израстват като свенливи и плахи възрастни; при раждането си между петнадесет и двадесет процента от децата са с „поведенчески затруднения“. Като бебета те се притесняват от всичко непознато. Това ги прави придирчиви спрямо нови храни, плахи, когато се намират пред непознато животно или на ново място, и изключително свенливи пред непознати хора. Чувствителността им се проявява и под друга форма - те например са податливи на чувство за вина и самообвинения. Такива деца се парализират от тревога във всякакви социални ситуации, независимо дали става въпрос за класната стая, за детската площадка или за среща с нови хора – реакцията им е една и съща всеки път, когато прожекторът на общественото внимание се насочи към тях. Като възрастни обикновено са самотници и изпитват ужас да се проявяват пред публика.

Том, едно от децата в изследването на Кейган, е типичен представителна свенливата група. При всяко измерване в детска възраст, съответно на две, пет и седем години. Том е сред най-срамежливите деца. Когато го интервюират на тринадесетгодишна възраст. Том е напрегнат и вцепенен, хапе устни, кърши ръце, лицето му е безизразно и по него се прокрадва по някоя усмивка, само когато говори за приятелката си; отговорите му са едносрични, а видът му е изключително унил. Том си спомня, че до около единадесетата си година е бил болезнено свенлив и всеки път, когато искал да се включи в играта на други деца, го е обливала студена пот. Преследвали го и необясними страхове - че къщата му ще изгори, че ще се удави в басейна. Ужасявал се от тъмното. Често имал кошмари, в които го нападали чудовища. Макар и през последните две-три години да се чувствал по-спокоен, той все още изпитвал тревога в присъствието на други деца, като притесненията му вече били насочени към това колко добре се справя в училище, макар и да е сред отличниците в класа си. Баща му е учен и Том намира подобна кариера за много привлекателна, тъй като предполага сравнително самотни занимания и отговаря на интровертната му настройка.

За разлика от него Ралф е едно от най-смелите и общителни деца на всякаква възраст. Винаги спокоен и приказлив, на тринадесет той спокойно се обляга назад, не нервничи, говори с уверен и приятелски тон, сякаш човекът срещу него е негов връстник - макар и разликата във възрастта им да е повече от двадесет и пет години. Като дете се страхувал за кратко от две неща – от кучета, след като едно куче скочило върху него, когато бил на три, и от летене, защото чул за някаква самолетна катастрофа, когато бил на седем. Общителен и популярен, Ралф никога не се е възприемал като свенлив.

Срамежливите деца навлизат в живота с невронни модели, които ги карат да реагират по-интензивно дори и на слаб стрес – от самото им раждане сърцата им бият по-бързо от тези на другите деца в отговор на странни или непознати ситуации. На двадесет и една месечна възраст, когато плахите деца не смеят да се впускат в игрите на другите, измерванията на пулса им сочат, че сърцата им направо ще изскочат от притеснение. Тази нестабилност като че ли е основната причина за плахостта, белязала целия им живот: за тях всеки нов човек, всяка нова ситуация е потенциална заплаха. Може би в резултат на това жените на средна възраст, които признават, че като деца са били особено притеснителни, обикновено живеят сред повече страхове, притеснения и чувство за вина и имат повече здравословни проблеми, обусловени от стреса – мигрена, нервен стомах и други храносмилателни разстройства.

Според Кейган разликата между плахия Том и самоуверения Ралф се дължи на възбудимостта на една невронна верига, чийто център се намира в амигдалата. Той смята, че хората като Том, които са предразположени към страх, се раждат с неврохимични особености, които лесно отключват реакцията на тази верига, и това е причината те да избягват непознатото, да бягат от несигурността и да изпитват тревога. Другите като Ралф, при които нервната система има много по-висок праг на дразнимост на амигдалата, не се плашат толкова лесно и са по-общителни и склонни да изследват нови места и да се срещат с нови хора. Ранен белег за това кой модел е наследило детето, е колко раздразнително и неуправляемо е то като малко и колко се влияе от присъствието на непознат човек или предмет. Около една пета от децата са притеснителни, но 40% със сигурност са от уверената група – поне при раждането си.

♥ Как родителите помагат на децата си да преодоляват страховете

Окуражаващите новини от проучванията на Кейган са, че не всички страхливи деца порастват в изолация – с други думи, характерът не е съдба. Превъзбудената амигдала може да бъде укротена, стига да ни се случат определени събития. Промяната настъпва благодарение на емоционалните уроци и реакции, които децата усвояват, докато растат. За свенливото дете най-важен е начинът, по който го третират родителите му, и съответно пътищата, по които се научава да контролира вродената си плахост. Родителите, които съумяват да създадат събития, насърчаващи независимостта на детето, вероятно го даряват с безценно лекарство за неговата срамежливост.

Около една трета от децата, родени с всички признаци на превъзбудена амигдала, губят стеснителността си преди още да тръгнат на детска градина. От наблюденията върху тези плахи някога деца у дома става ясно, че родителите, и по-специално майките, играят основна роля за това дали едно срамежливо по природа дете ще стане по-уверено или ще продължи да страни от всичко ново и да се бои от предизвикателствата. Изследователският екип открива, че някои от майките се придържат към философията, че трябва да защитават плахите си деца от всичко, което би могло да ги разстрои; други смятат, че е по-важно да помагат на малчуганите си да се научат да се справят с тревожните моменти и така да се адаптират към дребните житейски битки.

Защитното поведение като че ли само изостря срамежливостта, тъй като лишава децата от възможност да се научат как да преодоляват страховете си. Готовността обаче те да бъдат оставени да се адаптират помага на страхливите деца да станат по-уверени. Наблюденията в домовете на децата на шестия месец след раждането откриват, че твърде грижовните майки се опитват да успокоят децата си, като ги взимат от люлките всеки път, когато заплачат, и ги държат по-дълго от майките, които се опитват да помогнат на децата си да овладеят тревожните моменти. Ако сравним броя на моментите, в които майките поемат децата си когато са разстроени и когато са спокойни, се оказва, че покровителствените майки държат децата си много по-дълго, когато са разстроени. Друга разлика се проявява към края на първата година: покровителствените майки действат по-снизходително и непряко, когато трябва да поставят граница пред детето си, докато то прави нещо потенциално опасно, например слага в устата си предмет, който може да глътне. Другите майки действат по-настоятелно, определят твърди граници, дават преки нареждания, възпират действията на детето и настояват за послушание.

Как става така, че твърдостта води до намаляване на стеснителността?

Кейган твърди, че бебето научава нещо, когато триумфалният му марш на четири крака към нещо, което за него е интересно, но за майка му е опасно, бъде прекъснат от предупреждението „не там!“. Детето изведнъж се оказва изправено пред известна несигурност. Повтарянето на това предизвикателство през първата година от живота подготвя детето – на лесни за преглъщане хапки – за несигурните моменти в живота. Плахите деца трябва да овладеят именно това, а и малките дози са напълно достатъчни, за да си научат урока. Когато до тях има и родители, които ги обичат, но които не се втурват да ги утешават за всяко малко разочарование, малчуганите се научават сами да се справят с такива моменти. На втората година, когато тези доскоро страхливи деца се връщат в лабораторията на Кейган, почти няма шанс да се разплачат, когато непознат човек им се намръщи или експериментаторът им слага апарат за измерване на кръвното налягане.

Заключението на Кейган е следното: „Както по всичко личи, майките, които защитават силно реактивните си деца от всякакви лишения и тревоги с надеждата да направят нещо добро за тях, само изострят неувереността на детето и постигат точно обратното“. (Kagan, Galen’s Prophecy, pp. 194-195.) С други думи, защитната стратегия се оказва нож с две остриета и лишава срамежливите деца от единствената възможност да се научат да се успокояват сами в непознати ситуации и така да овладеят поне донякъде страховете си. На неврологично ниво това вероятно означава, че префронталните им невронни вериги не успяват да развият адекватни реакции на първичния страх; вместо това склонността им да реагират с ужас може да бъде допълнително укрепена от самото повторение на ситуациите. За разлика от тях, продължава Кейган, „децата, които вече не са толкова плахи през първата година в детската градина, в повечето случаи имат родители, които оказват върху тях деликатен натиск да бъдат по-общителни. Макар и тази черта на характера да се променя по-трудно от другите – вероятно защото се дължи на физиологични особености, – няма човешко качество, което да е неизменно“.

Докато растат, някои срамежливи деца стават по-уверени, тъй като всяко следващо преживяване моделира жизнено важни връзки в мозъка. Един от белезите, че плахото дете има шанс да преодолее естествените си ограничения, е по-високата му социална компетентност: способността му да сътрудничи и да се разбира с другите деца, да проявява емпатия, да дава и споделя, да проявява уважение и разбиране, както и да може да се сприятелява. Тези черти са характерни за една група деца, определени като плахи на четиригодишна възраст и напълно самоуверени на десетия си рожден ден. В противовес на това плахите четиригодишни деца, чийто темперамент се променя съвсем малко по време на същите тези шест години, обикновено са по-неспособни емоционално: по-лесно се разплакват и паникьосват при стрес, емоциите им не са адекватни, често се плашат и хленчат или пък са кисели, реагират пресилено дори на дребни дразнения, не могат да отлагат възнаграждението, изключително чувствителни са към критика и трудно се доверяват. Тези емоционални недостатъци означават, че връзките им с другите деца ще бъдат затруднени, ако изобщо се стигне до там да преодолеят първоначалното си притеснение от общуването.

Едва ли е трудно да видим защо по-компетентните емоционално, макар и свенливи по природа деца, спонтанно надрастват плахостта си. По-добрите им социални умения повишават вероятността да изпитат приятни преживявания с други деца. Дори и да са се притеснявали да говорят например с непознати деца на площадката за игра, след първоначалното разчупване на леда те вече са в състояние да блеснат социално. Редовното повторение на тези социални успехи през годините съвсем естествено кара тези свенливи деца да придобият повече самоувереност. Тези стъпки напред са изключително окуражаващи: те предполагат, че дори вродените емоционални модели могат да бъдат изменени до известна степен. Дете, дошло на този свят в плен на страха, може да се научи да бъде по-спокойно и дори общително с непознати. Плахостта – както и всеки друг темперамент – може и да е биологична даденост в емоционалния ни живот, но наследените черти в никакъв случай не свеждат реакциите ни до някакъв генетично определен набор. Дори в рамките на генетичните ограничения има немалко възможности. Както са забелязали специалистите по детско развитие, гените не са единственият фактор, определящ поведението; нашата среда, и най-вече онова, което преживяваме, докато растем, определя ще се прояви в живота как едно или друго вродено предразположение. Емоционалните ни способности не са биологична даденост и с правилното обучение те могат да бъдат подобрени. Причината за това е начинът, по който съзрява човешкият мозък.

Избрано от: „Емоционалната интелигентност“, Даниъл Голман, превод от английски Елена Филипова, изд. „Изток-Запад“, 2011 г.
Снимка: danielgoleman.info