„Синдромът на дефицит на вниманието се характеризира с чувство за неотложност, отчаяна потребност веднага да получиш това, което искаш в момента, независимо дали става дума за вещ, дейност, или връзка.“
Същност на синдрома на дефицит на вниманието (СДВ)
„Медицината ни говори за смисъла на изцелението, страданието и умирането толкова, колкото химичният анализ – за естетическата стойност на изящната керамика.“ ~ Иван Илич, „Границите на медицината“
Допреди четири години моите разбирания за синдрома на дефицит на вниманието бяха горе-долу на нивото на средностатистическия северноамерикански лекар, тоест почти никакви. Научих повече благодарение на една от онези случайни прищевки на съдбата, които се оказват изобщо неслучайни. Като автор на рубрика в „Глоуб енд мейл“ реших да напиша материал за това странно състояние, след като една позната социален работник, наскоро получила тази диагноза, ме покани да чуя историята ѝ. Беше сметнала, че ще ми бъде интересно – или по-скоро, беше го почувствала отвътре. Планираната статия прерасна в поредица от четири.
Още щом потопих пръстче, осъзнах, че без да си давам сметка, съм бил там през целия си живот, потънал до шия. Този етап може да се нарече „откровение, озарение, съпроводено от възторг, прозрение, въодушевление и надежда“. Струваше ми се, че съм открил брод към тъмните дълбини на съзнанието си, от които без предупреждение избухваше хаос и размяташе във всички посоки мисли, планове, емоции и намерения. Усещах, че съм открил онова, което винаги ми бе пречило да постигна психологически интегритет: цялост, помирение и обединение на нехармоничните фрагменти на ума си.
Вечно неспокоен, умът на възрастния със СДВ пърха насам-натам като объркана птица, която каца от време на време за малко, но никъде не се заседява достатъчно дълго, за да свие гнездо. Британският психиатър Р. Д. Лейнг пише, че човекът се страхува от три неща: от смъртта, от другите хора и от собствения си ум. Ужасен от собствения си ум, аз се боях да прекарам и миг насаме с него. В джоба ми винаги имаше книга, която да ме спаси, ако се наложи да чакам някъде дори една минута, било то на опашка в банката или на касата в магазина. Постоянно му подхвърлях огризки, като че ли имах насреща си свиреп звяр, който щеше да ме погълне в първата секунда, в която зъбите му останат без работа. Не познавах друга възможност.
Шокът от разпознаването на себе си, който много възрастни преживяват, когато научат повече за СДВ, е едновременно вълнуващ и болезнен. За първи път откриват общата нишка зад униженията и провалите, неосъществените планове и неспазените обещания; зад пристъпите на маниакален ентусиазъм, които се самопоглъщат в собствения си лудешки танц, оставяйки дълбоки емоционални следи подире си; зад привидно безкрайния хаос в действията, мозъка, колата, бюрото или стаята.
СДВ сякаш обясняваше много от моите поведенчески модели, мисловни процеси и детински емоционални реакции; работохолизма и предразположението ми към други зависимости; внезапните изблици на гняв и пълна ирационалност; конфликтите в брака ми и факта, че пред децата си изглеждах като Джекил и Хайд. А също и хумора ми, който се случва да прозвучи съвсем неуместно и понякога хората, вместо да се смеят, се вцепеняват, а шегата ми рикошира обратно в мен, като грах, хвърлен към стената, както казват унгарците. Обясняваше и склонността ми да се блъскам в касите на вратите, да си удрям главата в етажерките, да изпускам разни предмети и да се разминавам на сантиметър с хора, които дори не съм забелязал. Вече нямаше никаква загадка в неумението ми да следвам указания за посоки и изобщо да ги запомням, нито в парализиращата ярост, която ме обзема при вида на инструкциите за употреба на най-простия възможен уред. Освен всичко останало разбрах защо цял живот ми се струва, че не мога и да се доближа до потенциала си за себеизразяване и самодефиниране: усещането на възрастния със СДВ, че притежава таланти, прозрения или някакво неопределено положително качество, което би могъл да реализира, само жиците да не бяха преплетени. Някога се шегувах: „Мога да свърша това с половината си мозък, вързан зад гърба“. Но изобщо не е шега. Точно така върша много неща.
Моят път към диагнозата приличаше на пътя на много други възрастни със СДВ. Открих това състояние почти неволно, проучих го и потърсих професионално потвърждение на интуитивните си догадки за самия себе си. Толкова малко лекари и психолози са запознати със синдрома на дефицит на вниманието, че хората са принудени сами да станат специалисти, докато намерят компетентен такъв. Аз имах късмет. Като лекар можех да се ориентирам в лабиринта на медицината и да потърся възможно най-добрата помощ. Броени седмици, след като написах статиите за СДВ, бях прегледан от превъзходен детски психиатър, която приема и възрастни с това разстройство. Тя потвърди собствената ми диагноза и започна лечение, като първо ми предписа риталин. Поговорихме и за това как някои от решенията в живота ми усилваха наклонностите, предизвикани от СДВ.
Моят живот, също като животът на много възрастни със СДВ, напомняше на онзи номер от старите предавания на Ед Съливан: жонгльор върти чинии върху пръчки, като добавя още и още пръчки и чинии и неистово тича напред-назад между тях, защото непрекъснато някоя заплашва да падне. Не може да го прави до безкрай; все някога чиниите ще започнат да падат и да се трошат или той самият ще припадне. В един момент трябва да се сложи точка, но човекът със СДВ не може да се откаже от нищо. За разлика от жонгльора, той не е в състояние да прекъсне представлението.
Воден от нетърпението и липсата на добра преценка, типични за СДВ, аз бях започнал сам да си предписвам лекарства още преди да ми поставят диагнозата. Синдромът на дефицит на вниманието се характеризира с чувство за неотложност, отчаяна потребност веднага да получиш това, което искаш в момента, независимо дали става дума за вещ, дейност, или връзка. Имаше и още нещо, добре изразено от една жена, която ме потърси няколко месеца по-късно:
– Хубаво би било поне от време на време да си почивам от себе си – каза тя и аз чудесно я разбирах.
Човек копнее да избяга от уморителната нескончаема въртележка на ума си. Още първия ден, щом чух за дефицита на вниманието, взех риталин в по-голяма доза от препоръчителната. След няколко минути изпитах еуфория и концентрация; почувствах се изпълнен с прозрения и любов. Съпругата ми сметна, че се държа странно. Непосредственият ѝ коментар беше:
– Изглеждаш като надрусан.
Аз не бях необразован тийнейджър, жаден за силни емоции. Бях 50-годишен успешен и уважаван семеен лекар, автор на високо ценени задълбочени статии. В практиката си избягвам фармакологията, освен ако е абсолютно наложително, и е излишно да уточнявам, че винаги съветвам пациентите си да не си предписват сами медикаменти. Това поразително разминаване между интелектуалните разбирания, от една страна, и емоционалния и поведенческия самоконтрол, от друга, е типично за хората с дефицит на вниманието.
Въпреки импулсивния скок, вярвах, че виждам светлина в края на тунела. Проблемът беше ясен, а лечението – елегантно просто: през половината време определени части от мозъка ми спяха, трябваше само да ги събудя. Тогава „добрите“ части на мозъка ми щяха да вземат всичко в свои ръце – спокойните, разумни, зрели, бдителни части. Не стана точно така. В живота ми като че ли нищо не се промени. Имах нови прозрения, но доброто си остана добро, а лошото – лошо. От риталина скоро започнах да се чувствам депресиран. Затова ми предписаха декседрин – стимулант, който ме поободри и ми помогна да стана по-ефикасен работохолик.
След като диагностицирах себе си, срещнах стотици възрастни и деца със синдром на дефицит на вниманието. Вече смятам, че лекарите и рецептите за медикаменти са придобили твърде преувеличена роля в лечението на СДВ. Един проблем на обществото и човешкото развитие се превръща в преди всичко медицинско заболяване. Дори в много случаи лекарствата да помагат, СДВ се нуждае от изцеление, което няма нищо общо с лечението на някоя болест. Тук става въпрос за постигане на цялост – точно както говори и коренът на думата „изцеление“.
Никой не спори за нарушените неврофизиологични функции при синдрома на дефицит на вниманието. От това обаче не следва, че можем да обясним всички проблеми на ума със СДВ с разбалансирани неврохимикали и объркани неврологични връзки, дали на късо. Ако искаме да идентифицираме по-дълбокия смисъл в преплетените нервни сигнали, смущенията в поведението и психологическите вълнения, носещи общото название СДВ, трябва да погледнем по-търпеливо и състрадателно на нещата.
Трите ми деца също имат синдром на дефицит на вниманието. Диагнозата им не е поставена от мен, а в специализирана клиника. По-рано едното приемаше медикаменти с видим ефект, но в момента нито един от тях не взема лекарства. В светлината на тази семейна история може би изглежда чудно, че не вярвам в изцяло генетичната обусловеност на СДВ, както смятат много хора. Не мисля, че това е необратимо наследствено заболяване, а по-скоро физиологично последствие от живот в определена среда и определена култура. В много отношения човек може да го израсне, и то на всяка възраст. Първата стъпка е да отхвърли модела на болестта и схващането, че медикаментите могат да предложат нещо повече от частично компенсаторно действие.
Напоследък около СДВ се зароди известна мистика, но каквото и да казват мнозина, това не е ново състояние. Под една или друга форма то е известно в Северна Америка от 1902 г., а сегашното му фармакологично лечение с психостимуланти е въведено преди повече от шест десетилетия*. Названията и точните му описания са претърпели няколко видоизменения. DSM IV дефинира синдрома на дефицит на вниманието според външните му характеристики, без да взема предвид емоционалното му значение за живота на човешките същества. И допуска нетактичната грешка да нарича външните наблюдения „симптоми“, въпреки че на медицински език тази дума се отнася до личното преживяване и усещания на пациента. Външните наблюдения, колкото и точни да са те, се наричат „признаци“. Главоболието е симптом. Характерен звук в гърдите, доловен със стетоскоп, е признак. Кашлицата е едновременно симптом и признак. DSM говори на езика на признаците, защото мирогледът на конвенционалната медицина не познава езика на сърцето. Както казва детският психиатър Даниъл Сийгъл от Университета на Калифорния в Лос Анджелис: „DSM се занимава с категории, не с болки“.
A СДВ има много общо с болката; виждам я у всеки възрастен и дете, които са ме потърсили за оценка. Дълбокото емоционално страдание наднича от сведените очи и отместения поглед, прозира в бързата накъсана реч и напрегнатата стойка на тялото, в потропващите крака и неспокойните ръце, в нервния, самоироничен хумор.
– Всичко в живота ме боли – каза един 37-годишен мъж при второто си посещение в кабинета ми.
Хората се учудват, когато след кратък разговор сякаш успявам да усетя болката им и да схвана обърканите им противоречиви емоции.
– Говоря за себе си – отвръщам аз.
Понякога ми се иска експертите и медийните гурута, които отричат синдрома на дефицит на вниманието, да можеха да срещнат само няколко от тежко засегнатите възрастни, които са ме търсили за помощ. Тези мъже и жени на 30, 40 или 50 години никога не са могли да задържат дълго време работа та или професията си. Не са в състояние да започнат с лекота смислена ангажираща връзка, камо ли да я запазят. Някои не са успявали да прочетат цяла книга от първата до последната страница, а други – дори да изгледат филм до края. Настроението им постоянно се мени от безразличие към униние или превъзбуда. Не следват творческите таланти, с които са благословени. Фрустрират се от неуспехите. Самочувствието им тъне в дълбок кладенец. Най-често са твърдо убедени, че проблемите им са резултат от фундаментален, непоправим дефект на личността им.
Пациентите описват състоянието си много красноречиво, понякога почти поетично:
– Ех – въздъхна един 47-годишен мъж, махвайки обезсърчено с ръка, а усмивката му изглеждаше едновременно примирена и палава, – животът ми е супа и парцали.
Не знам какво точно искаше да каже с тези думи. Може би и техният смисъл, както в поезията, се криеше в чувствата и асоциациите, които провокират. Косъм в супата? Супа от камъчета? Държат се с мен като с парцал? Чувствам се като парцал? Образи на дистрес, самота и объркване, представени с щипка хумор. Странните дисонантни образи говорят за изтормозена душа, за която реалността е толкова сурова, че умът трябва да се фрагментира, за да фрагментира болката.
От: „Разпилян ум“, Д-р Габор Мате, изд. Кибеа, 2021 г.
Снимка: goodreads.com