„Когато извиняваме мрачните му настроения, сприхавия му характер или ироничните му забележки с нещастното му детство и се опитваме да станем неговия психотерапевт, това е признак, че обичаме прекалено силно.“
Семейният терапевт и специалист в областта на зависимостите Робин Норууд, която помага на жените със саморазрушителен модел на поведение спрямо мъжете да разберат причините за него и открият спасителен изход за промяна в живота си.
(Ashes (1895) by Edvard Munch; © en.wikipedia.org)
~ Жените, които обичат прекалено силно
Ако да сме влюбени, означава да страдаме, това е признак, че обичаме прекалено силно. Когато повечето от разговорите ни с близки приятели са за него, за проблемите му, за мислите му, за чувствата му и почти всяко наше изречение започва с „Той…”, това е признак, че обичаме прекалено силно.
Когато извиняваме мрачните му настроения, сприхавия му характер или ироничните му забележки с нещастното му детство и се опитваме да станем неговия психотерапевт, това е признак, че обичаме прекалено силно. Когато изучаваме някой „самоучител”, като подчертаваме всеки пасаж, който според нас би му помогнал, това е признак, че обичаме прекалено силно. Когато не харесваме повечето от най-важните черти на характера му, но се примиряваме с тях, вярвайки, че е достатъчно да сме привлекателни и любещи и той ще поиска да се промени заради нас, това е признак, че обичаме прекалено силно.
Когато тази връзка ни излага на опасност емоционално и дори физически, това определено е признак, че обичаме прекалено силно.
Независимо от страданието и неудовлетвореността, до които води прекалено силната обич, това състояние е често срещано при повечето жени и ние почти не вярваме, че може да има и друг вид интимна връзка. Повечето от нас са обичали поне веднъж прекалено силно. В живота на немалко жени това е периодически повтаряща се тема. А някои до такава степен биват завладени и обсебени от партньора си, че дори разстройват работоспособността си. В тази книга ще разгледаме задълбочено причините, поради които много жени, търсещи човека, който да ги обича, неизбежно попадат на трудни и безразлични партньори. Ще проучим и защо след като сме установили безперспективността на връзката ни, пак я приключваме трудно. А много често и обичта се превръща в много силна любов, когато партньорът ни се окаже неподходящ, нехаен, безполезен и не само не го напускаме, напротив – започваме още по-силно да го желаем и да имаме нужда от него. И тогава ще проумеем как желанието ни да обичаме, копнежът ни за обич и самото ни чувство, са се превърнали в пристрастеност.
Пристрастеността като понятие плаши. В съзнанието ни изниква представата за наркомани, игли, саморазрушителен живот… Думата не ни харесва и по никакъв начин не искаме да я свързваме с отношението ни към мъжете, които обичаме. Но много от нас са „наркоманизирани спрямо мъжете” и подобно на всеки пристрастен към нещо, трябва да си признаем проблема, тежкия му характер, преди да започнем да се възстановяваме и да го преодоляваме. Ако някога сте имали чувство, че сте обсебена от някой мъж, вероятно сте подозирали, че това може да се дължи не на любов, а на страх. Страх, че можем да останем сами, че не ще бъдем обичани, т. е. сме недостойни за любов, че ще ни пренебрегнат, изоставят или съсипят. И даряваме любовта си с отчаяната надежда, че нашият обект на чувствата ще поеме и грижата за страховете ни. Вместо това страховете – и обсебването ни – се задълбочават дотам, че да даваме любов в очакване на същото се превръща в движеща сила на живота ни. И понеже стратегията ни не дава резултат, ние засилваме любовта си. Обичаме прекалено силно.
За първи път разпознах феномена „да обичаш прекалено силно” като специфичен синдром на мисли, чувства, поведение, т. е. като определен тип психическа зависимост, след като в продължение на няколко години провеждах консултации с пациенти, които злоупотребяваха с алкохол и наркотици. След стотици разговори и събеседвания с пристрастените и семействата им направих изненадващо откритие. Някои от пациентите ми бяха израсли в обременени семейства, други – не, но и в двата случая родителите на повечето от тях произхождаха от силно обременени семейства и бяха преживели стрес и страдания, по-силни от нормалните. В опитите си да постигнат разбирателство със своите пристрастени половинки техните партньори (известни като „съалкохолици” при лечението на алкохолиците) несъзнателно възпроизвеждаха и преживяваха наново определящи моменти от детството си. До същността на понятието „да обичаш, прекалено силно” достигнах предимно благодарение на съпругите и приятелките на пристрастените мъже. Личните им истории разкриваха преди всичко нуждата им от някакво превъзходство или пък състрадание в „спасителната роля”, която са мислели, че играят, по отношение на партньорите си. Това от своя страна ми помогна да проумея дълбочината на тяхната пристрастеност към мъж, зависим от субстанция. Ясно беше, че и двамата партньори от подобна двойка се нуждаят от помощ, както и че и двамата буквално умираха в резултат на пристрастеността си – той – под въздействието на химическа злоупотреба, тя – от силен стрес.
Жените-съалкохолички ми разкриха невероятната сила и влиянието на преживяванията от детството, които се отразяват в зрелите им години върху модела на поведение към мъжете. Те има какво да кажат на всички жени, които обичат прекалено силно, да подпомогнат откриването на отговора защо се стремим към трудните връзки и увековечаването на проблемите, както и най-важното – как можем да се променим и да спечелим от това. Съвсем не твърдя, че единствено жените обичат прекалено силно. По същия начин и със същия плам и мъже биват обсебвани от някоя жена, а чувствата им и начинът на поведение също са резултат от преживяното в детството. Само че повечето мъже с непълноценно детство не проявяват, пристрастеност към интимни връзки. Поради взаимодействието на културни и биологични фактори те обикновено съумяват да се закрилят, и да избегнат страданието чрез занимания, насочени навън от тях, повече безлични, отколкото лични. Предпочитат да се отдадат на работа, спорт или някакво хоби, докато жената, пак поради културни и биологични причини, се насочва към любовта и предпочита да бъде завладяна от интимна връзка – може би точно с такъв ощетен и сдържан мъж.
Надявам се, че книгата може да помогне на всеки, който обича прекалено силно, въпреки че е писана преди всичко за жени, тъй като това явление си е предимно присъщо на жените. Целта й е специфична – да помогне на жените със саморазрушителен модел на поведение спрямо мъжете да признаят факта, да разберат причините за подобно поведение и да открият спасителния изход за промяната на живота им.
Сред стотиците жени от категорията на прекалено силно обичащите, които опознах лично и професионално, имаше много по-трагични и изпълнени със страдание лични драми. Ако личностите, характерите им и разказаните истории ви изглеждат по-сериозни и безнадеждни от вашите, уверявам ви, че това е характерната реакция на повечето от пациентите ми. Всяка жена смята, че нейният проблем „не е толкова голям”, дори изпитва съчувствие към хала на другите жени, които според нея преживяват „сериозни” огорчения. Ирония на съдбата е, че ние жените сме в състояние да откликваме със съчувствие и разбиране на болката в нечий друг живот, а оставаме слепи за нашата собствена. Това чувство ми е много добре познато, защото и аз обичах прекалено силно почти през целия си живот, докато не платих тежък данък на физическото и емоционалното си здраве и се принудих да погледна много сериозно на модела си на поведение към мъжете. Последните няколко години работих упорито, за да сменя поведението си. Това бяха най-удовлетворяващите години от живота ми.
Надявам се, че за вас, които обичате прекалено силно, книгата ще бъде полезна и ще ви помогне да вникнете дълбоко в действителното си положение, че ще ви насърчи да го промените, като насочите цялата си любеща грижовност от мъжа, който ви е обсебил, към собственото ви възстановяване и грижа за личния ви живот.
И едно предупреждение. Подобно на повечето самоучители и тази книга изброява необходимите стъпки за осъществяването на промяната. Ако решите да следвате съветите ми, ще са ви нужни – както при всяка психотерапевтична промяна – години работа и поемане на пълна отговорност. От днешния ви модел на поведение няма лесно излизане. Това е модел, заучен от рано и дълго практикуван, отказването от него всява страх, заплаха и вечното предизвикателство. Подобно предупреждение няма за цел да ви обезсърчи. Повече от сигурно е, че в предстоящите години ви очаква битка, ако не промените интимния си стереотип на поведение. Само че борбата ви няма да доведе до израстването ви като личност, а ще бъде борба за оцеляване. Изборът си е лично ваш. Ако изберете възстановяването, ще се промените от жена, която обича някого до болка, в жена, която се обича достатъчно, за да сложи край на страданията.
~ Отличителните черти на жените, които обичат прекалено силно
Независимо от своеобразието и различията на техните преживелици, борби; независимо дали е било мъчителна и дълга връзка с един мъж, или поредица от връзки с множество мъже, те спадат към един и същ профил. Да обичаш прекалено силно не значи непременно да обичаш прекалено много мъже, или да се влюбваш твърде често, или да изпитваш много дълбока, искрена любов към някого. Това означава да бъдеш завладяна от даден мъж и да наричаш този плен любов, на която позволяваш да обсеби чувствата и поведението ти, съзнавайки, че тя влияе отрицателно на здравето и доброто ти състояние, и въпреки това да се улавяш, че не можеш да се освободиш от нея. Означава, че измерваш степента на любовта си чрез дълбочината на страданието си.
Не е изключено, докато четете тази книга, да откриете прилика между себе си и някоя от жените, чиито истории са описани тук, и вероятно ще се изненадате, ако се окаже, че и вие сте жена, която прекалено силно обича. Дори и проблемите ви с мъжете да са подобни на техните, може би трудно ще „си лепнете етикетите”, които приемате за миналото на някои от тези жени. Всички ние имаме силно емоционални реакции, когато става дума за алкохолизъм, кръвосмешение, насилие и наркомания и с усилие бихме възприели един по-трезв поглед върху живота ни от страх пред тези квалификации по отношение на нас или на хората, които обичаме. За съжаление точно невъзможността да назовем нещата с истинските им имена и неспособността ни да разкрием „тъмните страни на миналото” често ни възпира да прибегнем и да получим нужната помощ. От друга страна, тези квалификации може изобщо да не се отнасят до вашия живот. Възможно е в детството ви да сте имали проблеми с по-неуловим характер. Баща ви може да е осигурявал финансовата сигурност на семейството, но ако е изпитвал дълбока ненавист или недоверие към жените, то и неспособността му да ви обича ви е възпряла и вие да се обикнете. Или пък отношението на майка ви към вас, която е проявявала ревност и съперничество в тесния семеен кръг, а на публично място се е перчела и хвалела с вас – това ви е подтиквало да се държите добре, за да спечелите одобрението й, но ви е изпълвало със страх пред враждебността, която вашият успех е пораждал у нея.
Невъзможно е в една книга да бъдат обхванати безкрайните варианти на нездравите семейства – за това са нужни няколко тома, подчинени на различни теми. Главното, което трябва да се разбере, е, че всички нездрави семейства са неспособни да обсъждат основните си проблеми, да достигат до корените на явленията. Обсъждат се всякакви въпроси, често до втръсване, за да не се достигне до съществени семейни тайни, от което семействата стават дисфункционални (с нарушени или силно разстроени семейни функции). Доколко дисфункционално е едно семейство и доколко тежко са увредени членовете му се определя от степента на потайност – бягството от обсъждане на проблемите. Дисфункционално е онова семейство, в което всеки изпълнява точно определена семейна роля и общуването е сведено до изразяването на тази роля. Членовете му не са свободни да разкриват пълната гама от чувства, преживявания, нужди и желания, а по-скоро са ограничени до изпълнението на онази роля, която най-добре съответства на останалите роли в семейството. Всяко семейство е изградено върху изпълнението на определени роли, но смяната на условията трябва да води и до промени и приспособяване на неговите членове, за да се запази здравината на семейството. Например майчинската грижа към едногодишното дете е крайно неподходяща за тринадесетгодишното и майката трябва да се нагоди към новите реалности. В дисфункционалните семейства се отричат главните аспекти на реалността и ролите остават непроменени.
Когато никой не е в състояние да споделя онова, което го вълнува и което вълнува и семейството като цяло – всъщност, когато съществува негласна забрана върху подобно споделяне (сменя се темата на разговор) или когато забраната е явна („Не обсъждаме такива неща!”) е възможно привикване в неверие в собствените оценки, чувства, възприятия. Семейството отрича семейната реалност, ние също започваме да я отричаме. Изгражда се несигурност и неувереност в оценяването както на собствените проблеми, така и на външните. Това непоправимо спъва развитието на основните инструменти, чрез които изживяваме живота си и установяваме контакти с хора и ситуации. Тъкмо тази спънка действа при жените, които обичат прекалено силно. При тях се нарушава способността да разпознават кое е и кое не е добро за тях. Характерни ситуации или хора, които другите най-естествено ще избегнат, оценявайки ги като опасни, неудобни или дори вредни, при тези жени не действат отблъскващо, защото липсват както реалната преценка, така и инстинктът за самозащита.
Избрано от: „Параноя на страстта. Наръчник за жените, които обичат прекалено силно“, Робин Норууд, изд. „Гуторанов и син“, 1998 г.
Картина: Ashes (1895) by Edvard Munch; © en.wikipedia.org
