„Унизено от родителите си, у него сякаш е убита бащината половина, защото у всяко дете има един баща - част от бащата присъства у него.“
За родителските наказания, споделено от статията на известната френска педиатърка и психоаналитик „Първоначалното възпитание не се заличава“, публикувана в сп. „Нотр Дам“, Квебек, април 1988 г.
За наказанията
Понякога родителите са принудени да прибягват до известно наказание спрямо малкото, като го нашляпат по дупето или нещо подобно. Трябва ли на всяка цена да се въздържат да го правят?
Да, на всяка цена, защото е позорно да се бие дете. В тази връзка трябва да ви разкажа нещо. Моят съпруг, който е руснак, ми казваше, че преди войната в Русия насилието над деца не е съществувало. Никога не бил виждал мъж или жена да бие детето си, дори под въздействието на алкохола. Това се кореняло в тяхната вяра, според която детето е обител на Светия Дух. Той бе много огорчен, когато установи, че в неговата страна родителите са започнали да използват сила срещу децата си, и казваше следното: „Такива родители нямат чувство за човешко достойнство и вече не могат да го предадат и на децата си.“ Имаше нещо дълбоко вярно в това разсъждение.
Всъщност трябва добре да се разбере, че използването на физическа сила срещу дете няма нищо общо с възпитанието. Да се удря дете е животинско. Животните използват сила срещу малките си, защото не разполагат с език. Как е възможно обаче човешко същество да реши да бие дете, освен ако не е с потиснато либидо?! Разбираемо е, ако, излезли извън кожата си, майката или бащата шляпнат детето по дупето, но това не е възпитание и родителите трябва добре да го знаят. В случай че са прибягнали до насилие, майката или бащата трябва без колебание да кажат: „Извинявам се, но ти ме изкара извън нерви.“
На не една майка, която в пристъп на яд раздава пердах по дупето, съм помогнала с препоръката да удари по най-близката възглавница, казвайки на детето: „Ето какво ми се иска да направя с теб, когато правиш така.“ И всеки път това подобрява отношението между нея и детето, защото то разбира какво точно става. И обратно, ако го бием – не разбира, защото за жалост детето изпитва удоволствие да бъде удряно от майка си – в това се състои проблемът. Когато го шамаросаме, то е унижено и подтикнато към мазохизъм, но ако го удряме по дупето, получава чисто генитални усещания, подобни на сексуално удоволствие. Детето няма същата сексуалност като възрастния и за него всяко силно усещане е удоволствие. Следователно битото дете ще направи така, че да бъде ударено отново, и се получава порочен кръг. Затова майката трябва да устоява на дете, което упражнява известна власт над нея, като я кара да излиза извън нерви. Тя може да му каже: „Просиш си пердах по дупето, но няма да го получиш, защото не си див звяр, а моят син.“
Родителите могат лесно да унижат малкото и да му се надсмеят. Как то преживява това?
Такава ситуация е ужасна за детето. То губи всякаква сигурност, все едно вече няма родители и е останало пълно сираче. Наистина, унизено от родителите си, у него сякаш е убита бащината половина, защото у всяко дете има един баща – част от бащата присъства у него. Неговият „вътрешен баща“ е унизен от собствения му баща. Следователно детето се срамува от бащата, който подценява сам себе си. Това се случва на несъзнавано ниво, но се вижда до каква степен му се отразява такова унижение. Впрочем не е нормално родител да унижава детето си. Такъв родител вероятно има невроза или чувство за малоценност. Сигурно той самият е бил унижаван от собствения си баща и в този смисъл неврозата, която го кара да се подиграва на детето си, е семейна невроза. Трябва да се отбележи обаче, че обратното също е много лошо – да изтъкваш и хвалиш детето си пред всички, да го качиш на масата, за да му ръкопляскат. Това е унизително за детето, защото заключава, че баща му няма самочувствие и трябва да използва собственото си дете, за да очарова останалите, понеже сам не успява. Детето усеща като някакъв вид проституция опита да впечатли останалите вместо баща си, който се смята за неспособен, или вместо майка си, която не успява да се хареса на останалите.
Случва се детето да бъде унизено от друг човек, а не от родителите си. Често поводът е именно че е дете на някой си – синът на еди-кой си, дъщерята на еди-коя си. Ако установим такова нещо, трябва да му кажем: „Щом ти е казал така, значи този човек завижда на майка ти за красотата и качествата й.“ Още по-добре би било да го кажем в присъствието на човека, унизил детето. Трябва да казваме на децата нещата такива, каквито са, и истината за хората. Не е вярно, че всички хора са мили. Има и лоши, и невнимателни, и не особено симпатични хора. Безсмислено е да казваме на детето: „Ще видиш, учителката е добра“, защото може да не е вярно. Тя не е учителка просто защото е добра, а защото си разбира от професията, така както не поверяваме детето си за отглеждане при някого, защото е любезен, а защото е опитен. Много е важно да казваме на децата истината за отношенията, които им предстоят с останалите. Възрастните преди всичко упражняват своята професия, но каквато и да е тя, това не им пречи внезапно да проявят враждебност към някое дете. Тогава трябва да му кажем какво става, например: „Този човек сигурно е срещал дете, което се е държало зле с него, и сега си му заприличал на това дете. Покажи му, че ти не си лош.“ Често се случва например в първите училищни дни детето да установи, че не се разбира с учителката. Тогава трябва да му кажем: „Явно тази учителка не те харесва, но опитай да дадеш най-доброто от себе си. Все пак има и предимства в ситуацията – щом не ти харесва да останеш в този клас, ще се постараеш да преминеш в по-горния. Освен това учителката вероятно ще бъде очарована да види как се превръщаш в нейния най-силен ученик.“
От: „Основни етапи на детството“, Франсоаз Долто, изд. „Колибри“, 2009 г.
Снимка: Françoise Dolto (1908-1988)
