„Утвърждаването на другите хора е възможно най-ценното човешко умение.“
(Self-Portrait with her Daughter, Julie (1789) by Elisabeth Louise Vigée Le Brun)
Най-доброто от всички умения
Тим бе овладял до съвършенство едно могъщо умение – способността да утвърждава другите хора. Според мен „утвърждавам” е думата с най-мощен заряд в нашия език. Да утвърждаваш хората означава да търсиш и да откриваш доброто в тях. Да спомагаш за изграждането им като личности и да ги насърчаваш за това. Да намираш причини да ги похвалиш и поздравиш. Да проявяваш загриженост и да оказваш подкрепа. Да укрепваш добрите качества и постъпки. И най-вече, „да утвърждаваш хората”, означава да им даваш причини да се чувстват празнично.
В началото на тази глава цитирах мисъл на Ричард де Вос, изпълненият с ентусиазъм основател на корпорацията Amway. Той подчертава могъщата сила на „позитивното подбутване”. Харесва ми този израз! И съм съгласен с него, че малко неща на този свят могат да подтикнат така силно човека към доброто. Когато се справяме с нещо добре и получаваме признание за постижението си, това ни подтиква следващия път да се стараем дори още повече. Искрената похвала ни кара да даваме най-доброто от себе си.
Тъжното е, че не всички хора осъзнават колко много добро на този свят могат да направят, утвърждавайки другите. И вместо позитивни подтиквания, всички ние непрекъснато получаваме негативни критики. Това е така, защото живеем в общество, което изглежда е твърдо решено да фокусира вниманието си към лошото и погрешното, вместо към доброто и правилното. Преди много десетилетия Дейл Карнеги го е казал: „Всеки глупак може да критикува, да заклеймява и да се оплаква – и повечето глупаци го правят.” За жалост, това негово твърдение се отнася и за нашето съвремие.
Но не забравяйте, че в пета глава ви призовах да мислите самостоятелно и да не позволявате на света да ви напъха в собствения си калъп. А в шеста глава ви показах, че е възможно да си създадем нови, добри навици. Можем да тренираме сами себе си да търсим и откриваме доброто в хората, както и да намираме причини да ги похвалим. По този начин ще започнем да създаваме онези уникални ситуации, при които всеки печели, защото е невъзможно да накараш някого да се почувства добре, без и ти самият да се почувстваш добре. Както казва Чарлз Филмор (американски духовник и мистик, 1854–1948): „Когато хвалим нещо, каквото и да е то, ние го увеличаваме. Целият Божи свят откликва на похвалата и се изпълва с радост.”
Утвърждаването на другите хора е възможно най-ценното човешко умение. Лесно се постига, носи радост и води до фантастични резултати! И колкото по-често го правим, толкова по-добре го овладяваме.
~ Уроци от Линкълн и Франклин
Следвайки история в колежа, прочетох биографиите на мнозина изтъкнати американци. Уроците, които получих от тях, се оказаха най-ценното от всичко, което бях научил през годините на следването си. Запознаването с живота на велики личности е може би най-добрият начин за изучаване на историята, а освен това ми беше много полезно и впоследствие, когато се заех с изучаването на психологията на успеха. Всъщност именно четенето на тези биографии събуди моя интерес към психологията. Нищо не помага за разбирането на успеха така добре, както запознаването с живота на хора, постигнали най-голямо личностно осъществяване.
Двама от тях са Абрахам Линкълн и Бенджамин Франклин. Първият е известен най-вече като велик президент, сложил край на робството, а вторият – като изтъкнат мислител, изобретател и държавник. Мен обаче ме интригуваше не толкова как са се прославили в съответните области, колкото въпросът как са постигнали удивителните си умения в сферата на човешките взаимоотношения и как са овладели изкуството да утвърждават другите. Най-забележителната черта и на Линкълн, и на Франклин е способността им да се разбират добре с всякакъв тип хора и умението им да извличат най-доброто от тях. В действителност именно тази тяхна способност, повече от всичко друго, ги е направила толкова успели личности, каквито са.
Моят предпочитан учител по история в колежа обожаваше Абрахам Линкълн и изглежда знаеше абсолютно всичко за него. И до ден днешен живо си спомням една серия от лекции, които той ни изнесе за гения на президента Линкълн. Според него величието на Линкълн е било в способността му да общува успешно с хората.
Силно ме заинтригуваха описанията на различните хора, които са заобикаляли президента в Белия дом. За всички тях бяха характерни две неща: огромен талант и също толкова огромно его. И освен това, те всички са смятали, че президентът не може да им стъпи и на малкия пръст. Но вместо да се отърве от тези хора, които са имали обидно отношение към него, Линкълн им е отдавал почести. Хвалил е способностите им, търсил е съвети от тях, насърчавал ги е да посветят талантите и енергията си в служба на страната. Благодарение на този негов подход, ситуацията е била печеливша за всеки.
Често описват Франклин като дипломат по природа – човек надарен по рождение с индивидуалност, която допада на хората. Но в действителност това изобщо не отговаря на истината. Според признанието на самия Франклин, той е имал редица недостатъци на характера и е трябвало да положи немалко усилия и прилежание, за да ги преодолее и да усъвършенства уменията си за общуване с хората, което в крайна сметка довежда и до забележителните му дипломатически постижения. В своята автобиография Франклин споделя колко трудно му е било да превъзмогне вродената си склонност да съди и критикува другите. Той нарича програмата си за самоусъвършенстване „дързък и смел проект”. Но я следва неотклонно и с течение на времето успява да си създаде нови, добри навици за общуване. Със съзнателни усилия и желязна последователност Франклин се научава първо да търси и открива позитивните черти на другите хора, а после и да казва „...на всеки и за всеки всичко най-добро, което знам за него”.
И Линкълн, и Франклин са открили ключа за постигане на успех в живота: утвърждаването на другите хора. И двамата са осъзнавали могъществото на принципа за двойно печелившите ситуации и са полагали усилия да събуждат най-доброто в хората. А утвърждавайки и издигайки другите, те са утвърдили и издигнали и самите себе си до почетно място в историята.
От: „Златните думи“, Хал Ърбън, ИК „Кръгозор”, 2005 г.
Картина: Self-Portrait with her Daughter, Julie (1789) by Elisabeth Louise Vigée Le Brun; chinaoilpaintinggallery
