„Пробуденият човек на средна възраст установява връзка с всички свои чувства и заявява: Знаете ли какво? Няма значение дали ще останете доволни от мен. Аз приключих с манията как изглеждам или какво мислят другите за мен. Повече няма да живея заради всички останали.“

(„Bride and Groom“, 1916, by Amedeo Modigliani)

На попрището жизнено в средата: как погребаните чувства да си останат погребани

Към средата на 30-те или 40-те години, когато характерът е напълно оформен, ние сме преживели голяма част от това, което животът може да ни предложи. Поради това предугаждаме резултата от повечето събития и знаем какво чувство ще ни донесе дадено преживяване, още преди да се случи. Имали сме добри и лоши връзки, надпреварвали сме се в бизнеса или сме се установили в кариерата, имали сме загуби и успехи, знаем какво харесваме и какво – не, познаваме нюансите на живота. Тъй като можем да предскажем вероятните емоции преди действителното преживяване, определяме дали искаме да изпитаме това „познато“ събитие, преди да се е случило. Естествено, всичко това става зад кулисите на съзнанието.

Тук нещата стават проблемни. Тъй като можем да предскажем чувствата, които повечето събития ще донесат, вече знаем какво ще пропъди усещането за това, което наистина сме. Когато достигнем средна възраст обаче, нищо не може да отнеме напълно чувството на празнота.

Всяка сутрин се будите и се чувствате същия човек. Обкръжаващата ви среда, на която толкова сте разчитали да премахне болката, вината или страданието, вече не успява да го прави. И как би могла? Вие вече знаете, че когато емоциите, извлечени от външния свят, се изхабят, ще станете отново същия леопард, който не си променя петната.

Това е прословутата криза на средната възраст. Някои усилено се мъчат да накарат погребаните чувства да си останат погребани, като се потапят още по-дълбоко във външния свят. Едни купуват нова спортна кола или вземат яхта под наем (предмет), други отиват на дълга почивка (място). Трети се включват в клуб, за да се запознаят с нови хора и да завържат нови приятелства (хора). Някои си правят пластична операция (тяло). Мнозина правят основен ремонт на дома си или сменят мебелите (придобиват предмети и преживяват нова среда). Всичко това са безполезни усилия да направят или опитат нещо ново, за да се почувстват по-добре и различно. В емоционално отношение обаче, когато новото се изхаби, отново се връщат към старата си самоличност, към това, което действително са. Привлича ги реалността, с която живеят от години, само и само да запазят чувството за онова, което си мислят, че са. Истината е, че колкото повече неща правят – колкото повече купуват и консумират, толкова по-отчетливо става усещането за това, което наистина са.

Когато се опитваме да избягаме от празнотата или от която и да било болезнена емоция, то е защото прекалено боли да я погледнем в очите. Затова, когато чувството започне да излиза от контрол, повечето хора пускат телевизора, сърфират в Интернет или се обаждат на някого по телефона. Само за секунди можем да променим емоциите си толкова пъти,... смеем се истерично на сериала или клипчето в „ЮТуб“, после превключваме на футболен мач и ни изпълва състезателна емоция, накрая гледаме новините и изпитваме гняв или страх. Всички тези външни дразнители могат лесно да ни разсеят от нежеланите чувства вътре в нас.

Технологията е силен отвличащ и пристрастяващ фактор. Помислете само: можете незабавно да промените вътрешната си химия и да прогоните едно чувство, като промените нещо извън себе си. Каквото и да е било това извън вас, което ви е накарало да се почувствате по-добре вътрешно, вие ще продължите да разчитате на него да ви разсейва отново и отново. Но всъщност не е задължително тази стратегия да бъде свързана с технологията: всяко нещо, предизвикващо моментално вълнение, може да свърши работа.

Познайте обаче какво се случва в крайна сметка? Ставаме все по-зависими от нещо извън нас, което ни променя вътрешно. В усилието си да пресъздадат първоначалното преживяване, което им е помогнало да избягат, някои хора несъзнателно ровят все по-дълбоко в бездънната яма, използвайки различни аспекти на своя свят. Подлагат се на свръхстимулация, за да се чувстват различно от това, което действително са. Но рано или късно всеки осъзнава, че има нужда от все повече и повече, за да се почувства добре. Така се увличаме във всепоглъщащо преследване на удоволствия и пътища да избегнем болката на всяка цена – хедонистичен начин на живот, несъзнателно направляван от някакво чувство, което сякаш никога не изчезва.

~ Една различна средна възраст: време да погледнем чувствата в очите и да се освободим от илюзиите

На този етап от живота онези, които не се опитват да държат чувствата погребани, си задават важни въпроси: Кой съм аз? Каква е целта на живота ми? Къде отивам? За кого правя всичко това? Какво е Бог? Къде отивам, след като умра? Има ли в живота нещо повече от „успеха“? Какво е щастието? Какво означава всичко? Обичам ли някого? И душата започва да се пробужда...

Тези въпроси започват да ни занимават, защото прозираме през илюзията и ни обхваща подозрение, че нищо извън нас самите не би могло да ни направи щастливи. Някои от нас осъзнават, че нищо в обкръжаващата ги среда няма да „оправи“ начина, по който се чувстват. Разбираме също какво огромно количество енергия е необходимо, за да поддържаме проекцията на себе си като образ пред света, и колко изтощително е да държим ума и тялото си постоянно заети. В крайна сметка откриваме, че безуспешните ни опити да поддържаме идеала пред другите всъщност са стратегия надвисналите чувства, от които бягаме, никога да не ни застигнат. Колко дълго можем да жонглираме с толкова много топки, така че животът ни да не се срине?

Вместо да си купуват по-голям телевизор или последен модел смартфон, такива хора престават да бягат от чувството, което толкова дълго са пропъждали, и го поглеждат право в очите. Когато това стане, индивидът започва да се пробужда. След известно размишление върху себе си той открива кой е всъщност, какво крие и кои неща вече не му вършат работа. Освобождава се от фасадата, от игричките, от илюзиите. Честно признава кой е и не се бои да изгуби всичко. Престава да хаби енергията, с която досега е поддържал образа си непокътнат.

Такъв човек установява връзка с всички свои чувства, а после се обръща към хората в живота си и казва: Знаете ли какво? Няма значение дали ще останете доволни от мен. Аз приключих с манията как изглеждам или какво мислят другите за мен. Повече няма да живея заради всички останали. Искам да се освободя от тези окови. 

Това е проникновен миг в живота на човека. Душата се пробужда и иска да каже истината за това, което е в действителност! Няма вече лъжа.

Из: „Разчупете навика да бъдете себе си“, Джо Диспенза, ИК „Кибеа“
Картина: „Bride and Groom“, 1916, by Amedeo Modigliani; chinaoilpaintinggallery