„Правете всичко да е творческо, извлечете най-доброто и от най-лошата ситуация - ето това наричам аз изкуство да се живее.“
„Tea Ceremony“ by Isoda Koryusai (1735-1790)
Изкуството на живеенето
Някога мислили ли сте защо по целия свят, във всички култури, във всички общества има по няколко дни в годината за празнуване? Тези няколко дни за празнуване са просто за компенсация - защото тези общества са отнели целия празник от живота ви и ако нищо не ви се даде като компенсация, животът ви може да се превърне в опасност за културата.
Всяка култура трябва да ти даде някаква компенсация, така че да не се чувстваш напълно загубен в нещастието, в тъгата. Но тези компенсации са фалшиви. Фойерверките и шарените светлини не могат да те развеселят. Те са само за децата - за теб те са просто досадни. Но в твоя вътрешен свят може да има една непрекъснатост от светлини, песни, радости.
Винаги помни, че обществото те компенсира, когато почувства, че ако не се компенсира, това, което е потиснато, може да експлодира, създавайки опасна ситуация. Обществото намира някакъв начин да ти позволи да освободиш потиснатото - но това не е истински празник и не може да бъде истински.
Истинският празник трябва да дойде от твоя живот, да бъде в твоя живот. Истинският празник не може да се съобразява с календара -че на първи ноември трябва да празнуваш. Странно, как цяла година си нещастен, а на първи ноември изведнъж ще излезеш от нещастието, ще затанцуваш? Или нещастието е било фалшиво, или първи ноември е фалшив - не могат и двете да са верни. И щом първи ноември отмине, вие сте отново в своите тъмни дупки, всеки в своето нещастие, всеки 6 своята мъка.
Животът трябва да бъде един непрекъснат празник, един целогодишен фестивал на светлините. Едва тогава можеш да израснеш, можеш да разцъфтиш.
Трансформирай малките неща в празник.
Например в Япония имат чайната церемония. Във всеки Дзен-манастир и във всеки дом, който може да си го позволи, имат по един малък храм за пиене на чай. Така чаят не е вече нещо обикновено, банално - те са го трансформирали в празник. Храмът за пиене на чай е направен по определен начин - в хубава градина, с прекрасно езеро, в езерото лебеди, навсякъде цветя. Гостите идват и трябва да си оставят обувките отвън - това е храм. И щом влезеш в храма, не можеш да приказваш, ще трябва да оставиш мисленето и мислите си и речите си отвън при обувките. Сядате в медитативна поза и домакинята, жената, която ви приготвя чая - движенията й са толкова грациозни, тя все едно танцува, шета наоколо, докато приготвя чая, слага чаши и чинийки пред бас все едно сте някакви богове. С такова уважение... тя се покланя и вие й отвръщате със същото уважение.
Чаят е приготвен в специален самовар, който издава прекрасни звуци, сами по себе си музика. И това, че всеки трябва първо да слуша музиката на чая, е част от чайната церемония. Така че всеки е в тишина, слуша... птици пеят навън в градината, а самоварът... чаят създава своя собствена песен. Наоколо мир и спокойствие...
Когато чаят е готов и се налее по чашите на всички, не просто ще го изпиете така, както хората правят навсякъде. Първо ще помиришете аромата на чая. Ще отпиете от чая така, сякаш е дошъл от отвъдното, бавно - няма закъде да се бърза. Някой може да започне да свири на флейта или на ситар. Нещо обикновено - просто чай - но те са го превърнали в един прекрасен религиозен празник. Всеки си отива от него подсилен, освежен, чувствайки се по-млад, по-жизнен.
А това, което може да се прави с чая, може да се прави и с всичко останало - с твоите дрехи, с храната ти. Хората живеят все едно насън - инак всяка тъкан, всяка дреха има своя красота, свое чувство. Ако си чувствителен, тогава дрехата не е просто да покрива тялото ти, а нещо, което изразява твоята индивидуалност, нещо, което изразява твоя вкус, твоята култура, твоето същество. Всичко, което правиш, трябва да изразява теб, трябва да носи твоя подпис. Тогава животът се превръща в един непрекъснат празник.
Дори и когато се разболееш и лежиш на легло, можеш да превърнеш тези моменти на лежене в леглото в моменти на красота и радост, в моменти на релаксация и почивка, в моменти на медитация, в моменти на слушане на музика или поезия. Няма нужда да се натъжаваш, че си болен. Би трябвало да си щастлив, че всички са на работа, а ти си в леглото като някой цар, почиваш си - някой ти приготвя чай, самоварът пее своята песен, някой приятел ти е предложил да дойде и да ти посвири на флейта...
Тези неща са по-важни от всяко лекарство. Когато си болен, викаш доктор. Но което е по-важно, викаш тези, които те обичат, защото няма по-важно лекарство от любовта. Викаш тези, които могат да създадат красота, музика, поезия около теб, защото нищо не лекува така както празничното настроение. Лекарството е най-нисшият вид лечение - но изглежда сякаш сме забравили всичко, така че трябва да зависим от лекарство и да бъдем нацупени и тъжни, като че ли ти липсва някаква огромна радост, която си имал в службата! На работа си бил тъжен - само един свободен ден, а ти и през този ден се държиш за нещастието - не го оставяш.
Правете всичко да е творческо, извлечете най-доброто и от най-лошата ситуация - ето това наричам аз изкуство да се живее. И ако един човек е живял целия си живот превръщайки всеки момент и всяка фаза от него в красота, в любов, в радост, естествено е смъртта му да бъда върховният връх в цялото му жизнено усилие. Последните щрихи... смъртта му няма да бъде грозна, каквато обикновено се случва всекидневно на всички.
Ако смъртта е грозна, това означава, че целият ти живот е бил прахосан. Смъртта би трябвало да е едно мирно приемане, едно любящо навлизане в непознатото, едно радостно „сбогом“ на старите приятели, на стария свят. Не трябва да има никаква трагедия в нея.
Из: „За зрелостта“, Ошо, изд. „Гуторанов и син“, 2002 г.
Картина: „Tea Ceremony“ by Isoda Koryusai (1735-1790); commons.wikimedia.org
