„Sorrow“ (1868-1869) by Paul Cézanne
През 1981 година Харолд Къшнър, описващ самия себе си като „човек, наранен от живота”, написва книга за хората в неговото положение – наранени от живота, но заслужаващи по-добра участ (при положение, че животът беше винаги справедлив). Озаглавена е „Когато лоши неща сполетяват добри хора” и става една от най-четените книги през осемдесетте години. Произведението на Къшнър е класика, защото разглежда един от най-старите и универсални въпроси на човешкото същество: „Защо?”. Или по-точно: „Защо на мен?”. Къшнър има напълно основателна причина да си задава този въпрос – на тригодишна възраст синът му Арон бива диагностициран като болен от прогерия (рядко, нелечимо и фатално заболяване на генетична основа, за което е характерно ненормално ускорено остаряване на организма). Момчето страда физически, родителите му – емоционално. Арон си отива на четиринадесетгодишна възраст. И той, и родителите му са заслужавали по-добра участ.
За съжаление, животът не винаги е справедлив. Това вероятно е най-болезнената истина, която ни се налага да научим – същевременно тя е и най-трудна за приемане. Но лоши неща действително сполетяват добри хора – понякога нас самите, понякога други хора. И твърде често това съвършено незаслужено. От друга страна виждаме добри неща да сполетяват лоши хора – също напълно незаслужено. Но както е казано в Библията, слънцето огрява еднакво и добрия, и лошия; излива светлината си и върху праведния, и върху грешния. Но няма нищо странно в това, че понякога възкликваме: „Не е справедливо.” На моменти е наистина трудно да открием смисъл в онова, което става по света.
В никакъв случай не искам да кажа, че когато някой бива сполетян от трагедия, трябва да отминем равнодушно по пътя си с думите: „Ами така е то в живота.” Никое човешко същество няма право да постъпва така. От друга страна е безсмислено да се надяваме мъката и злощастията да изчезнат по вълшебен начин от живота на хората. Единственото, което можем да направим, е да се научим да ги посрещаме и преодоляваме по-ефективно. Както казва моят приятел Тим Ханзъл в своята прекрасна книга „Трябва да продължиш да танцуваш”: „Мъката и болката са неизбежни. Да позволиш на нещастието да те сломи е твой избор.” Можем да преодолеем чувството за смазващо нещастие, развивайки в себе си градивни начини да посрещаме и да се справяме с отредените ни от живота мъчителни изпитания. За целта е необходимо да вземем съзнателното и твърдо решение, че няма да позволяваме на злощастията да ни унищожат; че ще ги приемаме като неделима част от реалността на живота; и дори че ще се възползваме от тях, за да се развиваме и израстваме като личности.
Бенджамин Франклин пише: „Нещата, които ни нараняват, същевременно и ни учат.” Вероятно поради това често се казва, че някои от най-болезнените уроци на живота са и най-ценни. Най-важното, което бихме могли да направим, когато страдаме – било физически, било емоционално – е да осмислим по някакъв начин страданието си. Болката действително би могла да ни научи на нещо, стига да сме готови да се учим от нея. В случай че го направим, ще излезем от житейското си изпитание по-мъдри и по-силни.
Истинският успех в живота до голяма степен зависи от това как се справяме с ударите на съдбата: дали бягаме от тях и затъваме в отчаяние, или им се опълчваме смело; дали им позволяваме да ни пречупят, или се учим от тях, за да станем по-силни; дали се предаваме и загиваме, или се борим и побеждаваме.
Живеем в един несъвършен свят, населен с несъвършени човешки същества, като нас самите. Никой не може да ни гарантира, че в живота ще ни бъдат спестени болките и разочарованията. Нито да ни обещае, че ще живеем в безопасност и ще имаме пълен контрол над онова, което ни се случва. Но в тази наша участ не сме сами. Всяко живо човешко същество е подвластно на същата „предопределеност”. Всеки човек на този свят се сблъсква с несправедливостта на живота и страда от съпътстващите я болка и загуба. Въпросът е не дали, а как изживява подобни изпитания на съдбата. Хората, които успяват в живота, не си затварят очите пред неговата несправедливост. Те се научават да я приемат като неделима негова част и да я преодоляват по-градивно.
Може би поради тази причина толкова много хора изписват на видно място в домовете и офисите си прочутата „Молитва за душевен мир” на Райнхолд Нибур:
„Господи, дай ми...
душевната сила да приемам нещата, които не мога да променя,
куража да променям онези, които мога,
и мъдростта да правя разлика между тях.”
От: „20 златни правила. Великите уроци на живота. Магията на успеха“, Хал Ърбън, изд. „Кръгозор“, 2003 г.
Картина: „Sorrow“ (1868-1869) by Paul Cézanne, chinaoilpaintinggallery
