Ще те обичам, ако се държиш както искам аз… ♥ Лучия ДЖОВАНИНИ

За зрелите отношения със самите себе си и другите, назаем от експерта по консултативна психология, невролингвистично програмиране и невросемантика Лучия Джованини и книгата й „Толкова различен живот“ (Изд. Колибри).

(Pygmalion and the Image IV: The Soul Attains, 1875 - 1878, by Edward Burne-Jones)

Матрицата на другите 

„Всичко дразнещо в поведението на другия ни води до по-голямо разбиране на самите нас.“ ~ Карл ЮНГ 

По време на първите месеци от живота съзнанието на детето работи на принципа, че извън погледа му не съществува нищо: мама и татко излизат от зрителното му поле и повече не съществуват за малкия. Ето защо в такива случаи бебето често избухва в отчаян плач. Ако се скриете, ще видите как личицето му помръква, за да стане радостно, когато се появите след секунди. После, на възраст около осем-девет месеца, детето започва да разбира, че хората съществуват, дори то да не ги вижда. Появила се е матрицата на другите: посредством мислите и емоциите започваме да носим в себе си хората. И с годините броят им се увеличава все повече: рожденото семейство, семейството, създадено от индивида, съпруги, съпрузи, деца, познати, колеги, но също и бивши партньори, колеги, приятели. 

Когато се родим, зависим напълно от другите, за да оцелеем. Имаме нужда да ни нахранят, да утолят жаждата ни, да ни сменят памперса и да ни облекат. Сами не можем дори да се обърнем на другата страна в легълцето. Освен че имаме нужда от другите още от първия ни ден, лека-полека с израстването и посредством начина, по който се отнасят с нас, си изграждаме представа за своята идентичност: започваме да определяме кои сме по нашето отражение, виждано в очите на другите. Ние сме социални същества, не е странно, че връзките, одобрението, любовта и подхранването на емоциите са толкова важни за нас. 

~ Ще те обичам, ако... 

Анна е тъжна, инертна и не се справя добре в училище. Дъщеря е на моя приятелка и за разлика от майката е дете с много жив темперамент. Обича движението и вместо да играе с кукли, предпочита футбола. Мрази уроците по балет и пиано, които майката й предлага, но пък обича да тича, да се боричка, да се катери по дърветата и да се търкаля по земята. Родителите са обезпокоени и дори отчаяни: „Не е нормално за едно момиче, държи се като момче, когато порасне, трудно ще си намери мъж“. Анна е научила от малка, че любовта и одобрението се спечелват посредством правилно държание. Бързо е разбрала кои действия предизвикват усмивка и милувки и кои - упреци и критика. Когато не оправдава очакванията на родителите си, Анна чувства дълбоко в себе си, че греши, и затова гледа да се приобщи към стандартите, налагани отвън. Несъзнаваната дилема е: „Да предам любимите ми хора, или да предам себе си?“. И редовно избира да предава себе си, за да има любовта и одобрението на родителите си. Ето защо е тъжна и инертна. 

Лесно е да си представим как това поведение ще бъде пренесено във връзките й като възрастна. Това се нарича обусловена любов, наоколо има безброй примери. 

Ключовата фраза за нейното разпознаване е: „Ще те обичам, ако...“, въпреки че често не е произнесена така недвусмислено. 

Ще те обичам, ако се държиш както искам аз, ако ти се грижиш за мен, ако не ме караш да се срамувам, ако спреш да се виждаш с някои хора, ако си намериш постоянна работа и така нататък. И тъй като дълбоко в нас искаме да сме одобрявани, ето че изнудването започва да действа. 

Зажаднели за любов, правим всичко, даже се отричаме от самите нас и се отказваме от мечтите си, само и само да бъдем приемани, уважавани и обичани. 

И какви са резултатите? Може би това ни прави по-щастливи? Внася хармония във връзките ни? 

Случвало ли ви се е да повтаряте на самите себе си, на партньора или на децата ви думи, използвани от родителите ви? Забелязвали ли сте някога да се държите като тях, въпреки че сте се клели да бъдете различни? 

~ Принуда за повторение 

Нарича се принуда за повторение: с други думи, без дори да си даваме сметка, се стремим да пренесем същите зависимости от поколение на поколение като някакъв вид психологическо наследство. Начинът, по който са се държали с нас като малки, общо взето, е начинът, по който и ние се отнасяме към себе си и към другите. Като сме наблюдавали поведението на родителите, роднините и възрастните, които са били важни в нашето детство, ние сме извлекли правилата за контактуване с околните, научили сме се да управляваме емоциите и конфликтите, да поддържаме връзка, да водим преговори, да съперничим, сътрудничим, прощаваме; научили сме кога и как да обичаме, прегръщаме, дали да се доверяваме повече или по-малко на другите, дали е уместно да демонстрираме своята уязвимост... 

Освен това родителите, както и учителите, за нас са първите фигури, представляващи властта. Как ще реагирате пред лицето на властите? Чувствате страх? Изпитвате враждебност? Склонни сте да се съобразявате, или да се бунтувате? 

~ Половинка ябълка 

Мама и татко са също и фундаментални прототипи на отношенията мъж - жена: ако от малки сме чували крясъци и затръшнати врати, възможно е точно това да е нашата представа за двойката. Каква беше връзката на родителите ви? Имаше ли мили жестове? Диалог? Нежност? Интимност? При изграждането на отношенията ни като възрастни понякога следваме получените примери, в други случаи реагираме, като бягаме в противоположната крайност. Но отношенията между родителите ни остават наша изходна точка и основен модел за сравнение, макар и несъзнателно. 

Какво сте научили като малки за отношенията с другите? А за мъжете? За жените? За брака? Какво очаквате от една сантиментална връзка? Какви са търсените от вас качества в партньора? 

В една идеална ситуация научаваме от нашите родители да преминаваме от детските отношения на зависимост към независимост, не само физическа, но и психическа, стадий, който предвижда умения да действаме като самостоятелни личности, да упражняваме собствената си персонална власт, да познаваме силата и слабостите си, да се борим за мечтите си, да обичаме собствената си компания. 

Ако не развием тези умения, няма да сме в състояние да създаваме отношения на интерзависимост с другите, тоест зрели връзки, в които всеки сам стои на краката си, независимо дали става дума за приятели, колеги или партньора. Халил Джубран, суфистки поет и мъдрец, е казал, че в една двойка партньорите трябва да бъдат като колоните на една и съща колонада. 

В зрелите отношения другият не е нашата половинка ябълка, а цяла ябълка. Не сме двете половинки на една и съща банкнота, защото така губим стойност без другия. Ние сме две банкноти, които лесно може да бъдат похарчени и поотделно, затова, когато сме заедно, нашата стойност е още по-голяма. Спойката не е нуждата да бъдем заедно, а удоволствието да го правим. Можем да изпитваме страст, възбуда, ентусиазъм при мисълта, че ще видим другия, но не се чувстваме заплашени или недъгави при неговото отсъствие. 

Ако прескачаме фазата на независимост, ставаме неспособни за подобна връзка. Тогава ще преминем от инфантилната зависимост към съзависимост. Непрекъснато ще имаме нужда от другия: приятел, любовник, дете, колега. В опита си да запълним празнотата, която никой отвън не може да запълни, ще станем досадни с желанието си получаваме внимание, компания, време, одобрение. Или пък за да прогоним злия дух на страха, че ще бъдем изоставени, ще се опитваме на всяка цена да се превърнем в незаменими. С маската на Червения кръст ще се хвърлим да помагаме, подкрепяме и спасяваме другите. Но естествено, ще искаме да ги изправяме на крака по нашия начин, като се обиждаме много, ако съветите ни не бъдат приемани. 

Обратното на всичко това е Агапе, любовта на благосклонността и на желанието, грижеща се за щастието на всички хора. Това е зряла любов, безкористна, обичаща заради самото удоволствие да обичаш, да се грижиш за някого, да допринасяш за благоденствието на другите. 

Как бихте определили вашите отношения? Какво очаквате от хората, с които сте свързани? 

~ Най-доброто, на което бяха способни 

Това не е процес, който стои над вашето семейство, родители или учители. Възможно е някои от тях да са злоупотребявали с властта си, но по-голямата част са нормални хора със своите недостатъци. И в областта на преподаването или отглеждането на деца са направили толкова грешки, колкото и в останалите области. И все пак са дали най-доброто, на което са били способни, с познанията си и средствата, с които са разполагали. Ако ви е трудно да го повярвате, помислете за тяхното детство, когато те са били на чиновете или преди това. И ще си дадете сметка, че не са могли да направят повече: ограничените им програми са определяли тяхното поведение, макар и без те самите да го съзнават. И ако не се намесим, за да ги променим, ще управляват и нашето. Ако искаме да живеем ведър живот и да имаме уравновесени отношения, е важно да бъдем в мир с матрицата на другите, със собственото си детство и рожденото семейство. Възможно е факти и хора да са имали влияние върху вас, но никой не може да контролира избора и емоциите ви. Животът ви засяга вас и само вие сте отговорни за него. Ако още не се чувствате така, в частта за средствата за промяна ще намерите някои упражнения, посветени на прошката, които може да използвате за тази цел.

От: „Толкова различен живот“, Лучия Джованини, изд. „Колибри“, 2016 г. 
Картина: Pygmalion and the Image IV: The Soul Attains, 1875 - 1878, by Edward Burne-Jones; chinaoilpaintinggallery