„Желанието е двигател, който тласка поведението. Всяко действие се предприема поради предчувствието, което го предхожда. Именно копнежът води до реакцията.“
Допаминът в главната роля за раждането на нашите копнежи, навици и действия, назаем от експерта Джеймс Клиър и неговите „Атомни навици“ (ИК Хермес).
Ролята на допамина
Навиците представляват тласкан от допамина кръговрат на обратната връзка. Всяко поведение със силна роля в изграждането на навик – употребата на наркотици, яденето на нездравословна храна, игра на видеоигри, ровене в социалните мрежи – е свързано с високи нива на допамин. Същото може да се каже и за най-основните ни навици като ядене, пиене на вода, секс и социални взаимоотношения. Вдигне ли се нивото на допамина, същото става и с мотивацията ни.
Учените могат да проследят точния момент, в който възниква копнеж, като измерват невротрансмитера, наречен допамин. Значимостта на допамина станала очевидна през 1954 г., когато невролозите Джеймс Олдс и Питър Милнър провели експеримент, който разкрил неврологичните процеси зад появата на копнеж и желание. Чрез имплантиране на електроди в мозъците на мишки учените преустановили произвеждането на допамин. Мишките изгубили желание за живот. Не се хранели. Не правели секс. Нямали желание за нищо. След няколко дни умрели от жажда. При последвалите изследвания учените пак спрели подаването на допамин, но този път капнали малки капчици захар в устата на лишените от невротрансмитера мишки. Мъничките им муцунки светнали от удоволствие. Макар и при наличието на спрян допамин, те харесвали захарта точно колкото и преди – просто сега вече не я искали. Удоволствието си останало, но без допамин желанието умирало. А тъй като няма желание, няма и действие.
Когато други учени обърнали този процес и наситили системата за възнаграждение в мозъка с допамин, животните изпълнявали навиците с главозамайваща скорост. При едно от изследванията мишките получавали ударна доза допамин всеки път, когато си пъхали муцунките в кутия. Само след минути у животинките се разгаряло такова силно желание, че повтаряли това движение по 800 пъти на час. (Хората не са по-различни – средностатистическият комарджия върти лоста на слотмашината по 600 пъти на час.)
Години наред учените са смятали, че допаминът отговаря за удоволствието, но сега вече знаем, че той играе главна роля в много неврологични процеси, включително мотивация, учене и памет, наказание и отвращение, както и осъзнатите движения. Когато стане дума за навици, ключовият момент е следният: допаминът се освобождава не само когато изпитвате удоволствие, но и когато го предчувствате. Заклетите комарджии получават мощен прилив на допамин точно преди да обявят залога си, а не след като го спечелят. Наркоманите получават прилив на допамин, когато видят наркотика, а не след като го вземат. Когато предвидите, че от дадена възможност ще последва награда, нивото на допамина ви прераства в предчувстване на удоволствието.
Именно предчувствието за наградата, а не получаването ѝ, ни кара да действаме. Обещанието, че ще спечелим пари, ни подтиква да опитаме онлайн курс. Обещанието, че ще изглеждаме добре голи, ни убеждава да си купим книга за диети. Обещанието, че ще намерим любов, ни кара да се регистрираме в някой сайт за запознанства. Всяка реакция – от най-мимолетната мисъл до най-енергичното действие – се задвижва от надеждата, че тя ще задоволи желанията ни. Учените определят това като разликата между „искане“ и „харесване“. Не самата награда, а представата за нея, изплувала в съзнанието ни, запалва искрата, която ни тласка към незабавно действие. Всъщност системата за възнаграждение, която се активира в мозъка ви още щом получите награда, е същата система, която се активира, когато предчувствате награда. Ето защо предчувствието за дадено преживяване често е по-приятно, отколкото самото преживяване. Когато сте дете, мисълта за коледното утро може да се окаже по-приятна от отварянето на подаръците. Когато сте възрастни, представата за предстоящата ваканция може да се окаже по-приятна, отколкото самата ваканция. За много наркомани намирането на наркотика понякога е по-приятно от самото му приемане.
Вашият мозък разполага с далеч по-голям брой нервни вериги, посветени на искането, отколкото на харесването. Центровете за желание в мозъка са огромни – мозъчен ствол, прилежащо ядро, вентрална тегментална зона, дорзален стриатум, амигдала и части от префронталния кортекс. В сравнение с тях центровете за харесване са много по-малки. Често ги наричат „хедонични горещи точки“ (хедонизъм – етическо учение, според което най-висшата цел на човешкия живот е удоволствието и насладата) и са пръснати като миниатюрни островчета из целия мозък. Учените например са установили, че 100% от прилежащото ядро се активират в процеса на искане, а по време на харесване се активират само 10% от структурата.
Фактът, че мозъкът отделя толкова много ценно място на дяловете, отговорни за копнежа и желанието, е още едно доказателство за ключовата роля, която играят тези процеси. Желанието е двигател, който тласка поведението. Всяко действие се предприема поради предчувствието, което го предхожда. Именно копнежът води до реакцията.
Тези размисли разкриват важността на един от законите на поведенческа промяна. Изпитваме нужда да направим навиците си привлекателни, защото именно очакването на вече изпитвана преди награда ни мотивира да действаме.
От: „Атомни навици“, Джеймс Клиър, превод Огнян Алтънчев, ИК „Хермес“, 2019 г.
Снимка: James Clear
