„Шизоидните хора се опитват да развият житейски техники, които им дават възможност да останат недокоснати и незасегнати, винаги обективни, дистанцирани и, ако е възможно, превъзхождащи, благодарение на които нищо не ги изважда от равновесие, но и нищо вече действително не ги достига.“
~ Фриц Риман „Основни форми на страх“ (Изд. „Лик“).
(1902-1979)
Шизоидната личност
При шизоидния „разединен“ човек цялостният контекст на преживяване (на неговите духовни впечатления, подтици и реакции) е разкъсан в различна, но винаги много голяма степен; преди всичко виталните му импулси са откъснати и изолирани от чувственото преживяване. С други думи, при него не е сполучила интеграцията на различните преживелищни или личностни слоеве, която се осъществява благодарение на спояващото чувство. Съществува голяма разлика най-вече в степента на зрялост между разсъдък и чувство, между рационалност и емоционалност; чувствени процеси и разсъдъчен опит протичат сякаш отделно, без да бъдат споени в цялостно преживяване. Тъй като шизоидният отрано е трябвало да се ориентира с помощта на разсъдъка и на сетивните възприятия, защото не е успял да придобие достатъчно добра емоционална ориентация, той не разполага с нюанси на чувствата; той познава предимно примитивните праформи на чувството, афектите; в палитрата на неговите изразни възможности сякаш липсват средните тонове, налице са само крайностите черно и бяло. Всичко това е следствие от отпадането на емоционалната обвързаност с хората.
Като предпазно средство срещу страха си от близост шизоидният човек се опитва да достигне възможно най-голяма независимост. Тази негова склонност, както и избягването на близки контакти неизбежно се свързват с кръжене около самия себе си, с нарастваща егоцентричност, която все повече го тласка към изолация. Естествено такива хора преживяват най-интензивните страхове изобщо, защото самотата и изолацията усилват страха. Техният страх от полудяване например може да достигне непоносима степен – в него също се отразява преживяването на биването-различен-от-останалите и на незащитеността в света. Един шизоиден пациент веднъж сподели: Страхът е единствената реалност, която познавам; характерното в случая бе, че той не можеше да опише страха като страх от нещо определено, конкретно, а го преживяваше като тотален.
Дори само възможността да споделиш своя страх е облекчение. Но ако човек никога не се осмели на това, защото се страхува да не би така да попадне във властта на другите или да бъде сметнат за луд, като им се покаже в цялата си слабост и незащитеност, то тогава натрупалият се с времето страх може да придобие степен, която вече трудно се понася. Тогава се стига до изблици на страх, дори до психоза като последен отчаян опит да се избяга от страха. Човек откача (verruckt), прескача (verruckt) реалните мащаби и се спасява в един нереален свят, в който той изглежда здрав, а околният свят болен, което в някои случаи вероятно е така. Така човек прехвърля своите страхове върху обекти от външния свят, където по-лесно може да ги избегне, надвие или отстрани; от страха вътре в себе си не можеш да избягаш.
Едва ли бихме могли да представим по-изразително шизоидното биване-в-света, отколкото тези сънища го правят. Максим Горки, който имал много трудно детство и отрано трябвало да потегли на странстване, за да печели пари, изглежда е познавал тази нагласа. Когато веднъж посетил Толстой, той му разказал свой сън, в който по една от безкрайните зимни руски улици марширували няколко чифта ботуши – само ботушите. Надали самотата би могла да бъде представена по-сбито.
Когато човек отнася към самия себе си почти всичко, което възприема навън – нещо, което изобщо не би хрумнало на някой друг с повече контакти и по-живи връзки с околните, – той постепенно става подвластен на една мания в отношенията и значенията, която може да се разрасне до същински маниакална система и вече да не може да бъде коригирана. Тогава този човек не се среща с нищо и с никого случайно, тогава навън вече не се случва нищо, което да не стои в тайна връзка с него самия и да няма някакво особено значение, до което той ще се стреми да се добере. Всичко това естествено е изключително мъчително и обезпокояващо; така човек не само изгубва всякаква непосредственост, но и сякаш постоянно е „нащрек“, винаги готов да се предпази от внезапни изненади и мними опасности. Затова той изважда крайно внимателно контактните си сензори, както охлювът рогцата си, готов веднага да ги прибере, ако някой дойде твърде наблизо.
Ако човек е толкова лабилен и беззащитно изложен на света вън и вътре в себе си, става ясно защо шизоидните хора се опитват да развият житейски техники, с помощта на които те вече не допускат нищо до себе си; които им дават възможност да останат недокоснати и незасегнати, винаги обективни, дистанцирани и, ако е възможно, превъзхождащи, благодарение на които нищо не ги изважда от равновесие, но и нищо вече действително не ги достига. Това може да приеме всички степени – от хладна дистанция, арогантност, недостижимост до ледена студенина и безчувственост, или, ако тези защитни позиции не са вече достатъчни, да доведе до внезапна острота и експлозивна агресия, подобни на тези, които вече описахме. Тук обкръжението на шизоидния да окаже истинска помощ, когато познава контекста на поведението му, когато разбира вътрешната нужда, диктуваща неговия начин на поведение.
Би трябвало да подчертаем, че шизоидните черти могат да приемат много различна интензивност. Ако са опитаме да съставим поредица от типовете шизоидни личности, която води от хората, които все още могат да бъдат наречени здрави, през леко и тежко увредените до най-тежките случаи, тя би изглеждала по следния начин: хора с проблеми в общуването – свръхчувствителни хора – единаци – оригинали – чудаци – чешити – особняци – аутсайдери – асоциални типове – престъпници – психотици. Сред тях не рядко се срещат гениални дарования. При гения самотата и необвързаността се отразяват позитивно – свободен от традиции и съобразявания, той може да познае неща, които обвързаният с традицията не вижда или не се осмелява да види. Неговата незащитена ситуация му позволява да стигне до познания, преминаващи границите, от които другите – изпълнени с респект – стоят надалече. Ако чувственият им живот не е обеднял, а само плахо възпиран, то шизоидните са много нюансирани и чувствителни хора, дълбоко ненавиждащи всичко банално и плоско. Само при обедняване на чувствата и чувствена студенина те могат да изостанат от същински човешкото.
В отношението си към религията те обикновено са скептици, а често и циници, остроумни в разкриването на „безсмислието“ на вярата, критични спрямо ритуали, традиции и всичко формалистично. Те изобщо размагьосват и отрезвяват с удоволствие, чак до лишеното от страхопочитание „обяснение“ на необяснимото – за което едно просветено и предимно природонаучно ориентирано време предлага достатъчно възможности. Така те често са рационалистите, на които липсва органът за определени сфери на преживяване, поради което с тях не може да се дискутира върху такива теми.
Но често тази тяхна нагласа към религията или вярата е сякаш несъзнателна профилактика спрямо разочарования: те не се осмеляват да повярват, за да не бъдат разочаровани, но все пак тайно очакват „доказателството“, което би могло да ги убеди. Понякога те са нихилистично настроени и деструктивни, дяволски се наслаждават, ако успеят да разрушат вярата на околните. Но в стремежа да спечелят другите за каузата на собственото си неверие отново проличава проблематичността на тяхната нагласа; може би те просто не искат да останат сами със своето неверие. Тъй като никога не са преживели защитеност и любов, тежко увредените сред тях не могат да бъдат вярващи и клонят към атеизъм. Те често превръщат самите себе си в мащаб за всички неща, което понякога води до мания за величие, надменност и себеобожествяване. Сякаш отслабването на техния интерес към света и все по-радикалното насочване на интереса към собствената личност придават на последната мощ и значение, които постепенно изпълват цялото съзнание. Някои обаче могат да потърсят и открият в религиозното непреживяната досега защитеност. Но това няма да е детинска вяра, нито пък вяра в един личностен любящ бог, а по-скоро допускането на нещо свръхличностно неведомо, на което шизоидният противопоставя достойнството на условно свободния индивид и съзнанието за хуманната задача на човека като човек, която е негов изконен дълг.
Етиката и моралът изглеждат на шизоидния по-скоро съмнителни. Той не цени особено високо онези изисквания, които са прекомерни за човека такъв, какъвто той е, и по този начин му вменяват чувство за вина. Той по-малко от другите изобщо е склонен да изпитва вина. Поради липсата на контакти шизоидният е по-слабо адаптиран в социален план; егоцентричен по природа, той живее по-скоро самосъхранително и оценява според това, което е уместно за него. Така той създава един „морал на господаря“, който признава за валиден единствено по отношение на самия себе си. Той е изпълнен с презрение към „слабите“, които се чувстват обвързани с морални размисли – това му изглежда като проява на страхливост и липса на смелост за самостойност. Ако са силни личности, те живеят според своите собствени закони, за тях в пълна сила важат думите „силният е най-силен сам“ с всички заложени тук възможности и опасности. Само силният притежава мощта да положи като ценност своето отрано осъзнато биване различен от другите, каквото е мотото на тази глава. По-слабият и по-крехкият се оттегля от света като наблюдаващ и се опитва, изграждайки си личен свят, да компенсира това обстоятелство, за да не се нуждае от другите. Така той може да се отдаде на занимания с животни или с мъртви материи, които понякога изцяло го ангажират. Ако са дълбоко увредени, те често имат деструктивно-разлагащо влияние, стават асоциални и безскрупулно използват други хора за своите цели.
Шизоидните родители и възпитатели дават на детето твърде малко топлина; те остават много далечни за него, не успяват адекватно да схванат и отговорят на чувствените потребности на детето, често иронизират всяка негова проява на чувства. Те лесно правят детето несигурно, като твърде скоро отгатват и психологически разкриват неговите мотиви, и по този начин отрано го тласкат към саморефлексия. То зъзне в тяхно присъствие и се смущава от резките им, трудно разбираеми за него реакции, които сякаш го държат в алармена готовност. У тях то среща много малко възможности за любяща идентификация, те са прекалено недостижими за него. Но шизоидните често създават добър контакт с малкото дете, към което могат да изпитват нежност. По-късно те скриват своята благосклонност зад подигравателна ирония, което трудно позволява на детето да придобие увереността, че любовта му е нещо ценно, че тя би могла да означава много за другия, тъй като неговите чувства никога не биват взети насериозно. („Господин синът ми има внезапни пристъпи на нежност“; „Госпожица дъщеря ми сигурно иска да изкрънка нещо от мен, щом е толкова любвеобилна“.)
Въз основа на своята структура шизоидните предпочитат професии, при които не се влиза в тесен контакт с другите. Те проявяват склонност към теоретично-абстрактни области. Сред тях особено често се срещат специалисти в природните науки, астрономи, физици, математици и инженери. Ако те изследват човека, то това става сякаш индиректно, по околни пътища: с помощта на психологически тестови методи, микроскопи и рентгенови апарати или, както патологията, мъртвия човек. За тях душата лесно се превръща в струпване на физиологически рефлекси, те биха могли в един глас с Шопенхауер да заявят: „Господи, ако те има, спаси душата ми, ако имам такава.“ Тяхната психология често притежава нещо разбулващо, искащо разобличение. Като лекари те по-скоро са изследователи, отколкото терапевти, често имат специално отношение към психиатрията и граничните науки; като теолози те по-скоро са учени, отколкото практикуващи духовници. Често те отвръщат своя поглед от хората и се обръщат към животните, растенията и мъртвата материя, изследват света микро и макроскопично с подобрените сетивни органи на микроскопа и далекогледа.
Не е трудно да си представим колко опасно може да стане познанието и възможността за власт в ръцете на един силно шизоиден учен, който, лишен от всяка човешка обвързаност, живее единствено за своите идеи и се опитва да ги осъществи. Освен от склонности и дарования, техният избор на професия често се определя от факта, че шизоидните търсят области, в които се надяват да намерят достоверно познание, незамъглено от субективни чувства. Като философи те често са откъснатите от живота абстрактни мислители, на които повече се отдава теорията, отколкото практиката.
В политиката те обичат да застъпват революционни, дори анархистични идеи, екстремни позиции и радикализъм; или пък те са изцяло аполитични – политиката „не ги засяга“ от гледна точка на солипсизма им, който не се интересува от общността, независимо от какъв вид е тя.
За шизоидния професията лесно се превръща просто в работа – в крайна сметка за тях е без значение, как си изкарват прехраната, техният собствен живот е извън професията, те имат най-много любовни афери и хобита. С удоволствие се захващат с дейности, които са свързани с много самота и изискват малко междуличностни контакти. Не рядко се срещат различни форми на обръщане към света на животните, растенията и минералите. Прилягат им електротехниката, транспорта и други професии, в които те несъзнавано и символично могат сякаш абстрактно да задоволят потребността си от контакт и обвързаност.
Шизоидните личности от голям формат могат да предизвикат велики преломи, да бъдат пионери и инициатори. Защото тези хора, изживяващи най-интензивно проблематичността на човешкото съществуване, възприемат неща, преживяват адове и изстрадват в своята самота и изолираност гранични състояния, от които по-защитените си нямат и представа.
С възрастта те могат да станат още по-самотни и по-странни. Но на някои се отдава да помъдреят. Като цяло можем да кажем, че шизоидните хора по-лесно от другите умеят да остаряват; благодарение на вече присъщата им независимост и изолация, те по-добре понасят усамотението. Те отрано са изградили свой собствен свят, в който могат да живеят, без твърде много да се уповават на участието на околните, Те по-малко се страхуват от смъртта, приемат я несантиментално и стоически като факт. Тъй като не са инвестирали кой знае колко в света и в хората, те нямат какво толкова да губят; те не са привързани особено силно към нищо, в това число и към самите себе си, и затова по-лесно могат да оставят нещата на естествения им ход.
Позитивните черти на шизоидните хора се проявяват преди всичко в суверенната самостоятелност и независимост, в смелостта да бъдеш самия себе си, да си автономен индивид. Към техните силни страни спадат дарбата за изострена наблюдателност, безафектно-хладната обективност, критично-неподкупният поглед за фактите, смелостта да виждаш нещата такива, каквито са, без да ги смекчаваш или разкрасяваш. Те най-малко биват ограничавани от традиции и догми от какъвто и да е вид, не допускат да бъдат зависими от нищо, не предприемат нищо, преди да са го изпитали и обмислили. Несантиментални по природа, те мразят всякакви прекомерни изблици, всяка неяснота и чувствена замаяност. Те ясно и безкомпромисно застъпват убежденията си и имат за всичко свое собствено мнение. Обикновено те притежават иронично-сатирична страна и остър поглед за слабостите на другите; трудно могат да бъдат заблудени и често са „неудобни“ в междуличностните контакти, защото не са склонни да допуснат лъжа и фасадност. Те вярват в способностите си и са в състояние да живеят без илюзии; със своята участ те искат да се справят, за тях съдбата е нещо преодолимо – човекът е този, който оформя сам своята съдба.
Най-важното за шизоидния човек е да не пренебрегва противоположния полюс на своя стремеж за себесъхраняване и независимост – страната на отдаването, – а да го интегрира като допълващ до степен, която не позволява абсолютизирането на едностранчивото и надценявано „въртене около себе си“, нито отиването в болестна изолация, караща го да отпадне от всякакъв вид обвързаност. „Не е добре човек да е сам“; необвързаният лесно става нечовек. Както ще видим в последната глава, всяка от четирите личностни структури е подвластна на очарованието на съответния противоположен тип; в това аз виждам един несъзнаван стремеж за допълване, за освобождаване от болестотворната едностранчивост; тъй като ние не можем просто да пренебрегнем никой от основните импулси и да избегнем съответстващия му страх, без да си навредим. В осмеляването да се обърнеш с доверие към другия, в осмеляването да забравиш себе си, се крие възможността за намиране на изход от застрашаващото уединяване и се съдържа шансът да преживееш благосклонността и обвързването не само като товар, окови и опасност, а и като поддържане, като общност на преживяването и на развитието, като разширяване на нашата Аз-ограниченост благодарение на партньора.
От: „Основни форми на страх“, Фриц Риман, превод Златко Теохаров, изд. „Лик“, 2002 г.
Снимка: Fritz Riemann (1902-1979)
