„Основната цел на нашата мисия на Земята като души е да оцелеем духовно, след като сме били откъснати от своя истински дом.“

Доктор по философия и хипнотерапевт, Майкъл Нютън (1931-2016) е считан за пионер в разбулването на загадката на живота след смъртта посредством спиритуалната регресия под хипноза. Новаторските му методи картографират непознатата територия на живота между преражданията, а бестселърите му „Пътят на душите”, „Следите на душите” и „Спомени от отвъдното” събуждат у милиони читатели желанието да открият своите спътници, духовни наставници и целта на настоящия си живот. 

(1931 ~ 2016)

Пътят на душите 

Информацията за съществуването на душата след физическата смърт, съдържаща се в тази книга, представлява най-смисленото обяснение, което съм намерил в живота си, на въпроса защо сме тук. Всичките тези години, през които се опитвах да открия смисъла на живота, едва ли ме бяха подготвили за този момент, в който пациентът под хипноза най-накрая отвори вратата към света на вечността.

Всичко, което съм научил за това кои сме ние и откъде идваме, го дължа на онези, които са дошли при мен за помощ. Те ме научиха, че основната цел на нашата мисия на Земята като души е да оцелеем духовно, след като сме били откъснати от своя истински дом. Докато е в човешко тяло, душата по същество е сама. Относителната изолираност на душата на Земята по време на преходния физически живот поражда повече трудности на съзнателно ниво поради мисълта, че извън този живот не съществува нищо друго. Нашите съмнения ни изкушават да търсим нещо, към което да се прикрепим единствено във физическия свят, който можем да видим. Научното познание, че Земята е само песъчинка в периферията на галактическия бряг сред необятното море на Вселената засилва нашето чувство за незначителност.

Защо нито едно друго живо същество на Земята не е загрижено за живота след смъртта? Само защото нашето надуто его мрази да мисли за живота като за временно явление ли, или защото нашето съществуване е свързано с някаква по-висша сила? Хората спорят дали мислите за съществуването на друг свят не са самозалъгване. Някога самият аз мислех така. Но в идеята, че не сме създадени по някаква случайност просто заради самото оцеляване и че функционираме вътре в системата на Вселената, която направлява физическата трансформация на Аза поради някакви причини, има логика. Вярвам, че гласът на нашите души е този, който ни казва, че ние притежаваме самоличност, която не е предопределена да умре.

Един от най-болезнените проблеми, който безпокои всички, които искат да вярват в нещо по-висше от тях самите, е причината за съществуването на толкова много негативизъм по света. Злото се посочва като основен пример. Когато питам моите пациенти как може един любящ Бог да позволи страданието, в техните отговори има учудващо малко различия. Пациентите ми обясняват, че нашите души са рожби на създател, който съзнателно прави състоянието на пълен мир трудно за постигане, за да можем ние да се стремим по-силно към него.

Ние се поучаваме от злините, които сме извършили. Липсата на елементи на доброта разкрива основните недостатъци в нашата природа. Онова, което не е добро, ни подлага на изпитание, в противен случай нямаше да бъдем мотивирани да подобрим света посредством самите нас и нямаше да имаме критерий, по който да измерваме напредъка. Когато питам пациентите си за редуващите се чувства на състрадание и ярост, които възприемаме като проявление на Аза на един учител-свръхдуша, някои от тях казват, че създателят ни показва само определени качества с конкретна цел. Например, ако поставим знак за равенство между злото и справедливостта и между състраданието и добротата и ако Бог ни е позволил да познаем само състраданието, тогава нямаше да съществува състоянието справедливост.

Тази книга представя темата за реда и мъдростта, извиращи от множество духовни енергийни нива. От подтекста на някои забележителни послания, особено от пациенти с напреднали души, може да се предположи, че Богът-свръхдуша на нашата Вселена съвсем не е напълно съвършен. Така че абсолютната непогрешимост трябва да се припише на един още по-висш божествен източник.

В резултат на моята работа започнах да вярвам, че ние живеем в един несъвършен свят, умишлено създаден като такъв. Земята е един от безбройните светове с разумни същества, всеки със свои собствени несъвършенства, които трябва да бъдат приведени в хармония. Ако доразвием по-нататък тази мисъл, можем да стигнем до извода, че може би нашата Вселена е единствената, която има измерения, измежду многото други, всяка със свой собствен създател, управляващ с различна вещина нива, подобни на прогресията на душите, описана в тази книга. В съответствие с този пантеон, божеството на нашия собствен дом би го управлявало по свой собствен начин.
Ако душите, които отиват на планети в нашата Вселена, са деца на родител-свръхдуша, който става по-мъдър благодарение на нашата борба, то тогава бихме ли могли да имаме един по-божествен дядо, който да е абсолютният Бог?

Възгледът, че нашият пряк Бог продължава да се развива, подобно на нас самите, не отнема нищо от абсолютния източник на съвършенство, създал нашия Бог. Според мен един върховен, съвършен Бог не би загубил своето всемогъщество или пълния си контрол над всички свои създания, ако допусне съзряването на несъвършените си по-висши деца. Тези второстепенни богове биха могли да създадат свои собствени несъвършени светове като последно средство за назидание, така че да могат да се съединят с абсолютния Бог.
Отраженията на божествената намеса върху тази Вселена трябва да се превърнат в наша основна реалност. Ако нашият Бог не е най-добрият там, защото използва болката като средство за поучение, то ние трябва да приемем това положение като най-доброто, с което разполагаме, и да продължаваме да търсим основания за нашето съществуване като божествен дар. Естествено, няма да е лесно тази идея да се внуши на някой, който страда физически, например от неизлечима болест. Болката в живота е особено коварна, защото може да блокира лечебната сила, особено ако не сме приели това, което се случва с нас, като предопределено изпитание. И все пак нашата карма е замислена така, че да не ни изправя пред прекалено тежки изпитания, които не бихме могли да понесем, през целия ни живот.

В един храм в планините на Северен Тайланд един будистки учител веднъж ми напомни една проста истина. „Животът – каза той – ни е предложен като средство за себеизразяване, като ни дава само онова, което търсим, когато се вслушваме в сърцето си.“ Най-висшата проява на това изразяване са добрите дела. Нашата душа може да пътува надалеч от своя постоянен дом, но ние не сме просто туристи. Ние носим отговорност за еволюцията на висше съзнание в самите нас и в другите в живота. Затова нашето пътуване е общо дело.
Ние сме божествени, но несъвършени същества, които съществуват в два свята – материалния и духовния. Съдбата ни е такава – да сновем напред-назад между тези вселени, преминавайки през пространството и времето, докато се научим да преодоляваме себе си и придобием познание. Ние трябва да се доверяваме на този процес, да се отнасяме към него с търпение и решителност. В повечето физически гостоприемници нашата духовна същност не е напълно познаваема, но Аза никога не може да бъде загубен, защото ние винаги оставаме свързани с двата свята.

Най-голямата полза от знанието, че имаме дом на вечна любов, който ни очаква, е, че ставаме възприемчиви към по-висшата духовна сила вътре в нашите умове. Вдъхва увереност и ни предлага успокоение осъзнаването на факта, че принадлежим на някакво място, което е не само убежище от конфликтите, но и място, където можем да се обединим с вселенския разум. Някой ден ние – всеки от нас – ще завършим това дълго пътуване и ще достигнем до крайното състояние на просветление, при което всичко е възможно.

Из: „Пътят на душите“, Д-р Майкъл Нютън, изд. „Аратрон“, 2018 г.
Снимка: newtoninstitute.org