„Вината е злостен диктатор - твърде бързо поема пълния контрол върху характера, поведението и живота ни. Кара ни да се чувстваме смазани от отрицателното и ни изпълва с усещане за безсилие и безпомощност.“
~ Какво мога да направя за бъдещето си?
Всички като че ли сме обсебени от мисълта за бъдещето. Това е разбираемо, защото осъзнаваме, че западният модел на действието е целево ориентиран и че според него никога нищо не е достатъчно. Независимо какво се случва днес, трябва да се концентрираме върху утрешния ден. Но както не можем да живеем в миналото, така не бихме могли да живеем и в бъдещето. В този смисъл подобна ориентация ни откъсва от настоящето, от това, което сме в състояние да контролираме и с което можем да се справяме. Точно както над миналото тегне вина, бъдещето пък извиква тревога. Толкова силно сме устремени напред, че щом се почувстваме несигурни по отношение на идното, изпадаме в паника. Ако то е под въпрос поради болест или друго обстоятелство, се чувстваме измамени и засегнати. Изглежда, по-лесно се възприемаме като какви ще бъдем, отколкото като какви сме.
Не е реалистично да не мислим за бъдещето. Определението на зрелостта включва и загриженост за себе си както днес, така и в бъдеще. Наистина трябва да има известно планиране на потребностите. Можем да живеем с оглед на бъдещето, като се надяваме, че то ще дойде и че това, което сме планирали, ще ни е от полза. Но първото, което следва да осъзнаем, е, че представата ни за бъдещето е все пак само представа, а не гаранция. Нищо не е сигурно. Нереалистично е да смятате, че бихте могли да предопределите какво ще ви се случи.
Парадоксът тук е, че колкото по-голямо значение придаваме на това, което имаме в настоящето, и колкото повече се стремим да извлечем най-доброто от себе си днес, толкова по-успешно и сякаш без усилия бъдещето ни се подрежда. Щом разберем, че не можем да го контролираме и се откажем от илюзията да го правим, съдбата сякаш започва да работи за нас. А ако не стане така и ни се случи някакво нещастие, по-вероятно е да сме в състояние да го приемем и да се справим с него. След като сме оцелели, бъдещето не е така мрачно и страшно, както страхът от него. Отпуснете се. Човек не си задава въпроси за онова, което предстои, когато се радва на настоящето и се чувства сигурен. В този момент безпокойството е излишно. Не бива да изпадаме в паника, щом сме в състояние да направим нещо. Днес можем да въздъхнем облекчено, да обсъдим предоставените ни възможности, да признаем чувствата си, да приемем себе си, да избираме, да опитваме да бъдем герои. В бъдещето не можем да направим нито едно от тези неща. Най-доброто, което можем да направим в бъдещето, е да изгубим днешните си мечти да сме герои. Помнете, времето е невъзвратимо. Изживейте настоящето пълноценно, опитайте се да останете тук и сега и не ще има място за тревога, нито пък ще съжалявате.
~ Защо вината и тревогата са излишни?
Както вината, така и тревогата са невероятно саморазрушаващи. Действат подобно на слабото его - карат ни да се чувстваме зле. Пречат ни да дадем най-доброто от себе си и потискат нашата енергия. Те не допринасят за жизнеспособността ни в настоящето. Когато живеем във и със сегашния момент, нямаме време за вина или тревога. Ние живеем своя живот, а не го съдим.
Не се нуждаем от вина, защото сме въоръжени със съвест. (В този контекст вината и срамът са равностойни.) Съвестта ни подсказва кога сме извършили нещо погрешно. Подава ни сигнал - „О, държах се зле“ или „ Бих желал да не бях направил или изрекъл това.“ Можем да я оприличим на внимателен и благ учител, който ни казва как се развиваме и какво трябва да променим. Веднъж повярвали на себе си, може да вярвате и на съвестта си.
Вината, от друга страна, би могла да се сравни със злостен диктатор. Натяква ни, че сме лоши, че в същината си сме нелепи, зли или егоисти. Взема едно отделно действие, мисъл или чувство и го разпростира върху личността като цяло. Кара ни да се чувстваме смазани от отрицателното и ни изпълва с усещане за безсилие и безпомощност. Ето защо е такъв диктатор - твърде бързо поема пълния контрол върху характера, поведението и живота ни.
Вината е и коварна, прави „лошото“ ни поведение постоянно. Тя е като порочен кръг: змия с опашка в устата. Обикновено действа по следния начин: Първо, извършвате нещо недобро, проявявате грубост, егоизъм или постъпвате деструктивно спрямо себе си или някой друг, правите нещо, за което знаете или усещате, че е неправилно. Второ, започвате да се чувствате виновни. Трето, вината нараства. Четвърто, вече се чувствате силно и болезнено виновни и болката е смазваща. Пето, търсите как да се освободите от нея. Шесто, започвате да дирите причините за своето поведение извън себе си („Ако той беше направил еди-какво си, аз нямаше да направя това“ и т. н.). Седмо, външните фактори придобиват все по-конкретна форма, докато най-накрая осмислите и оправдаете постъпката си. Осмо, започвате да вярвате в оправданията си. И, девето, повтаряте поведението, причинило първоначалното чувство за вина.
Този модел е добре изразен при взаимоотношения между двама души, където единият е пристрастен към нещо.
Другият често е съзависим, като всеки от тях прехвърля вината за поведението си върху партньора според описания по-горе порочен кръг. Схемата на мисленето на пристрастения е приблизително такава: правя каквото правя, чувствам се зле от това (тоест доказвам, че съм добър човек), когато болката стане непоносима, прехвърлям вината върху теб, като по този начин оправдавам собственото си поведение и вече имам основание да продължа така и в бъдеще. Подобна цикличност е характерна само за онези взаимоотношения, при които не поемаме отговорност за собствените си постъпки. Трябва да сме отговорни. И няма нужда да се чувстваме виновни. Поемете отговорността за своето поведение и се отърсете от вината. Следващия път, когато усетите да ви терзае, спрете. Кажете си, че сте направили нещо, което не ви харесва. Ще се поучите от това. И в бъдеще няма да го допускате. Благодарете на съвестта си. Възнаградете се, че сте поели отговорност. Освободете се от вината.
По същия начин и тревогата е излишна. Можем да я определим като мисъл за нещо, което не искаме да се случи. Тоест безпокоим се за онова, което все още не е станало. И след като се случи, започваме да действаме. Колко пъти сме въздъхвали с чувство на облекчение, когато нещо, за което сме се тревожили, в действителност е станало? В състояние сме да се справим с каквото и да било в настоящето, но не и с тревогата. Тя не ни е потребна. Може да започне като лош сън наяве и да се превърне в истински кошмар. Подобно на вината ни откъсва от настоящето и ни обрича на болезнено, обезкуражаващо, безполезно съществуване, просто губене на време. Избавете се от нея. Изживявайте настоящето без чувство за вина и без тревога. Не се нуждаем от тях, ако искаме да живеем пълнокръвен живот.
Избрано от: „Джобен психотерапевт“, Сузана Макмахън, изд. „Колибри“, 2003 г.
Картина: DALL-E
